Малинин се ужаси: още цяло денонощие този адски грохот, тази мокрота и мрак. Не, той просто няма да издържи, няма да му стигнат силите. И после…
— Образците — не каза той, а изхриптя — ще се разпилеят, по дяволите!
И тази мисъл, толкова проста и ясна, така го ужаси, че той забрави и страховете си, и болката в главата, и че лабораторията с образците и пробите е два трапа надолу, че го очаква метри мокра палуба, вятър, вой и бесни вълни, забрави всичко това, надигна се, пъшкайки, и тръгна към вратата, като се държеше за преградната стена.
— Къде? — мрачно викна капитанът и го хвана за ръката.
— Пуснете ме — вяло рече Малинин. — Трябва да отида. Там са моите образци.
— Стойте тук! — Капитанът го блъсна, Малинин залитна и се пльосна на пода. — Нищо няма да им стане на образците: ще преминем.
„Къде ще преминем? — удиви се Малинин. — Наоколо е мрак…“
Погледна през счупеното стъкло на кабината и видя това, което преди няколко секунди бе видял и оценил капитанът.
Отдясно всичко си беше, както преди, тъмно и страшно. Но отляво по курса им, от югозапад, бе изплувало ясно синьо пространство, нелепо и странно в мастиления мрак на тайфуна. Сякаш шегаджия- бояджия, без да бърза, бе нанесъл равни сини мазки, пребоядисвайки синкавочерната стена.
— Ляво на борд! — Капитанът отмести с рамо Володя, но морякът не пусна щурвала и те заедно завъртяха наляво, а после капитанът се спусна към машинния телеграф и превъртя ръчката на „пълен напред“. И веднага викна в тръбата: — Пълен напред! Чуваш ли, Максимич, пълен напред!
Нелепо вирнатият нос на кораба в квадрата на прозореца се олюля и запълзя наляво, а самият кораб осезаемо увеличи скорост. Малинин помисли, че тайфунът наистина ги е пуснал, както заповяда великият капитан Артур Лепик, пуснал ги е в това синьо пространство, запълващо цялата видимост по курса им.
Навлязоха в него така неочаквано, както преди час в зоната на тайфуна. И веднага стана светло, грохотът престана, вятърът стихна и палубата престана да се олюлява, сякаш някой, сетил се за старинното моряшко поверие, бе излял върху бушуващите вълни бъчва масло.
— Дръж така! — каза капитанът и пак викна в машинното: — Да не се намалява скоростта! — А после отвори леко без усилия вратата на кабината и излезе на мостика.
Малинин помогна на все още стенещия Рогов и двамата се присъединиха към капитана, който с удивление оглеждаше морето.
А имаше наистина какво да се гледа.
Там, откъдето току-що се бе измъкнал „Миклухо-Маклай“, се люлееше тъмносиня с отблясъци завеса, която отвътре бе синя, а оттук превръщаше мрака на тайфуна в синева, от което той бе станал нежносин, като небето в тропиците, и странно тих, даже ням, сякаш някой го бе затворил в прозрачен аквариум, непропускащ нито вятъра, нито рева и грохота на вълните, беснеещи преди малко и изведнъж вкаменили се. Всичко това бе останало там, зад синята завеса, и ти се струваше, че корабът непонятно как я бе разкъсал. Но какво да приказваме: всичко бе толкова непонятно, невъзможно, просто им се е сторило, и вятърът, и вълните трябва да са били страшен сън.
Малинин направи крачка назад: под краката му нещо изскърца. Бяха парчета стъкла, кой знае защо неотнесени от водата. И този звук, неочакван, изведнъж му подсказа, че тайфунът не е мит, не е сън. И тогава капитан Артур Лепик каза:
— Такива неща не се случват в действителност.
А Рогов му отвърна с някаква странна интонация — нито удивление, нито насмешка:
— Прав сте, капитане, не се случват. Остава да предположим най-простото: всички сме се побъркали. Такова обяснение задоволява ли ви?
Вместо капитанът отговори Малинин:
— Странно побъркване: по-скоро прилича на масова халюцинация. Само че какво да приемем за халюцинация: тайфунът или пълното затишие? Ако е тайфунът, тогава ми обяснете: кой изпочупи стъклата в навигационната кабина, кой изкърти парапета на мостика? Ако се разходим из кораба, може да прибавим още стотина въпроса. А ако тайфунът е реалност, а пълното затишие — халюцинация, тогава защо не ни помете от палубата?
— Цяло дете сте — рече Рогов. — Вие не си представяте колко сложни могат да бъдат халюцинациите… — Той се засмя. — И аз не си представям — и се обърна към капитана: — Артур Янович, алармирайте всички, проверете състоянието на кораба, узнайте възстановена ли е връзката с брега и не намалявайте скоростта: трябва да се отдалечим колкото се може повече от дяволската синева.
Капитанът кимна и отиде в кабината. След няколко секунди засвири сирената, страшен звук в подозрителната тишина. Рогов се намръщи.
— Неприятен звук… Но да оставим шегите. Вие какво мислите, приятелю, за този феномен?
— За завесата ли? — Малинин сви рамене. — За синия тайфун ли? С фантастика не се занимавам, а и научно обяснение не намирам.
— А ненаучно?
— Може би силова бариера?
— Може би. Откъде?
— Състоянието на атмосферата… — той се поколеба — или друго: тайфуните съвсем не са изучени. Кой знае дали не носят силово поле, което при определени условия се превръща в нещо като пашкул около ураганната зона.
Рогов изхъмка и Малинин пак не разбра: одобрява ли налудничавата, му хипотеза, или не.
— А казвате, че не се занимавате с фантастика! — И Рогов погледна надолу, към палубата, където капитанът, придружен от старши помощник-капитана и боцмана, обхождаше владенията си, вероятно силно повредени от тайфуна. — Артур Янович — викна Рогов, — как е връзката?
Капитанът се спря и погледна нагоре. Гледаше явно не към мостика, а по-нагоре и като проследи погледа му, Малинин видя, че на върха на мачтата го няма обикновения червен флаг. Капитанът каза нещо на боцмана, който веднага изтича нанякъде, а капитанът викна:
— Няма връзка. Етерът мълчи. — И си тръгна, считайки въпроса за приключен.
— Работата е лоша — каза Рогов.
— Защо? — не разбра Малинин. — Тайфунът ще премине, връзката ще се възстанови. А и не сме далеч от брега — две денонощия път.
Рогов не отвърна: все се ослушваше, после предложи:
— Да слезем долу. Ще ви покажа нещо…
Малинин тръгна след него недоумяващ и развълнуван. Свикнал бе с Рогов, познаваше чудатостите му, например прекалената му тайнственост даже в най-простите неща. Но тази тайнственост бе само поза, а сега на Рогов не му беше до шеги. Малинин бе готов да се закълне, че учителят му е сериозно разтревожен от нещо.
Спуснаха се на палубата, минаха край капитан Артур Лепик, който наблюдаваше мрачно как моряците закрепят падналата от бурята спасителна лодка. Малинин не се стърпя и погледна нагоре: на мачтата отново се мъдреше червеният флаг — боцманът бе изпълнил веднага заповедта. Но флагът не се развяваше, както обикновено, а висеше неподвижно и Малинин едва сега забеляза, че вятърът съвсем е стихнал, сякаш се бяха върнали назад във времето, в онзи миг, когато капитанът гледаше барометъра си.
— Пак затишие — рече Малинин.
— Това не е затишие — отвърна Рогов. — Това е нещо друго. Вижте — той се наведе през борда — какво е станало с морето.
Малинин погледна към водата и се стъписа. Морето никога не изглежда прозрачно, погледът ти потъва в плътния със стоманен цвят воден слой. Но този слой е чист, не е мътен, а различните цветови оттенъци в него само подчертават чистота му. Сега водата не беше чиста: приличаше на суспензия, гъмжеше от някакви примеси, които придаваха на морето мръснозелен цвят.
Малинин понечи да се върне, но го спря резкият глас на Рогов:
— Къде?
