— В лабораторията. Трябва да вземем проби.
— Чакайте — махна с ръка Рогов. — Има време. Когато пусне капитанът момчетата, тогава ще вземем. А сега… — Той пак се ослуша. — Струва ми се, че намалихме хода…
Малинин също усети, че корабът рязко намали скоростта си. Но тогава трябваше да се промени и звукът, който идваше от машинното отделение: би станал по-мек, по-глух. А машината работеше така, сякаш плаваха с пределна скорост: по време на плаването Малинин се научи да определя по слух режима на работа на двигателите.
— Странност след странност — загадъчно каза Рогов и добави: — Впрочем да чуем какво иска да ни предаде нашият мил студент: явно го е изпратил Артур.
При тях дотича развълнуван и запъхтян Нолик — студент по география, чиято дипломна работа, както и дисертацията на Малинин, се оформяше в експедицията.
— Павел Николаевич, капитанът ви вика.
— Идваме. — Рогов със съжаление се отдели от борда и се обърна: — Сега Артур ще ни удиви със своето съобщение.
Малинин вървеше с Нолик и мислеше с какво още може да ги удиви капитанът. Че машината не движи кораба? Това и така е ясно. Явно, съпротивлението на средата толкова е нараснало, че забавя хода. Лесно ли се плава в желе? Някой да е пробвал?
Капитанът току-що бе излязъл от машинното отделение и на обикновено непроницаемото му лице бе изписано удивление.
— Всичко знаем — изпревари го Рогов. — Зад борда става нещо странно: прилича на планктон, само че плътността е много по-голяма. Спрете кораба. Ще вземем проба. — И викна на отдалечаващия се вече капитан: — Впрочем корпусът не се ли е прегрял?
— Още не — каза капитанът и отиде в кабината, а Малинин — за кой ли път — се разстрои: защо Рогов съобразява по-бързо от него? Всичко е толкова просто: щом се е увеличило триенето, увеличила се е и температурата.
Той сърдито каза на Нолик:
— Извикай момчетата, донесете тук уредите.
Нолик изтича в лабораторията, а капитанът, изглежда, вече бе успял да предаде нареждането: двигателите вече не работеха, корабът повървя още малко по инерция и легна в дрейф.
Когато Рогов с Малинин отидоха на кърмата, Нолик с лаборантите вече спускаха зад борда лодката с уредите, двама моряци стояха при лебедката. А капитан Артур Лепик, пушейки своята неизменна лула, ги наблюдаваше, като изразът на лицето му показваше, че не го интересува нито странната граница между тайфуна и затишието, нито загадъчният феномен с морето, забавящ хода на кораба, ако нещо все пак го интересува, то е само липсата на връзка, пък дори и тя не особено, съвсем малко…
В лабораторната лодка имаше място за двама души. Рогов бързо се прехвърли през борда, а след него скочи в лодката и Нолик. Малинин понечи да каже, че не би било зле Нолик да остане на борда, да погледа как по-възрастните работят, но не успя: Рогов махна с ръка и лодката запълзя надолу.
Тя спря над самата вода и Рогов си помисли, че думите „над водата“ не подхождат в случая: под краката му се разстилаше странна зелена каша, гъста и лепкава на вид. Той клекна и потопи ръката си.
— По-предпазливо! — викна отгоре Малинин, но Рогов не го чу.
Досега му се струваше, че за тридесет и повече години работа е успял да научи за океана всичко, което знаеше за него земната наука. Преплувал го бе надлъж и шир. Чел бе лекции в Оксфорд и МГУ, в Харвард и Беркли. Работите му се цитираха на много симпозиуми и конференции. Ученият свят го знаеше. Но сега, наведен над зелената каша, която преди половин час беше обикновена морска вода, с ужас разбра, че всичките му завидни познания са нищожни и безсмислени, защото ни едно от тях не можеше да му подскаже с какво се бе сблъскал. Съзнаваше, че е безсмислено и безполезно да се упреква: науката — в негово лице! — за първи път се срещаше с подобен феномен и този феномен не приличаше на нищо познато. Прекрасна формула е имало някога: „Това не може да бъде, защото никога не е имало такова нещо.“ Затвори очи, извърни се, не вярвай, усмихни се презрително: не, не, не! Но ръката с мъка влизаше в зелената каша, както лъжица в желе, и това желе притискаше ръката му, неприятно охлади кожата. Рогов рязко се изправи, като разлюля лодката и огледа ръката си. Тя беше абсолютно суха.
Отгоре пак викаха нещо, но той не ги чуваше, мъчеше се да си обясни все пак необяснимото с привичните понятия, да намери някакви аналогии, но привичните понятия на подхождаха в случая, а познатите аналогии не му напомняха нищо за такова странно състояние на водата (именно на водата: Рогов не можеше да мисли иначе), което да я превръща в желе.
— Павел Николаевич — Рогов трепна и се обърна. Нолик го гледаше с възторг и ужас, като възторгът бе повече. Естествено: той не е обременен с всички тези знания, той изобщо не е обременен с много знания, затова не се страхува от необяснимото, а само му е ужасно любопитно, което се беше изписало и на лицето му. Щастливо качество на младия учен да вярва на това, което вижда, а не на това, което е обяснено или обяснимо. Именно това качество движи науката напред. Той го загуби, разпиля го по симпозиуми, по съвещания, по доклади и реферати, които в случая не са му нужни, защото нищо не могат да обяснят нито на него, нито на Нолик, никому. Значи, прекрачи ги, забравѝ, почни отначало — ето оттук, от това желе зад борда. И не се бой да признаеш поражението си, велики Рогов. Кой знае, виж, че то се обърнало в нещо друго, приличащо на победа…
Той тръсна глава, сякаш да се отърси от вцепенението, и запита Нолик:
— Какво има?
— Температурата е невероятна! — Нолик дори се задъхваше от възторг. — По Целзий тридесет и осем градуса. А плътността непрекъснато се увеличава, не успявам да записвам.
— Проби взе ли?
— Разбира се.
— Тогава да се изкачваме: ще ги разгледаме, ще помислим — и изведнъж млъкна, поразен от чутото. — Казваш, плътността непрекъснато расте?
— Расте.
— Това е хубаво — каза Рогов, — просто великолепно — добави той и като прекрачи борда на лодката, стъпи върху водата.
Именно стъпи: зеленото желе леко се огъна под краката му. Рогов се олюля и се хвана за лодката, за да запази равновесие. Горе ахнаха. Той вдигна глава, махна им с ръка, намигна хитро на смаяния Нолик и направи крачка напред. После още една крачка и тръгна бавно покрай корпуса на лодката. Желето отлично го издържаше, само трудно се ходеше: повърхността му не беше равна и се поклащаше.
— Стойте, Павел Николаевич! — завика Нолик. — Идвам с вас.
И размахвайки нелепо ръце, затича към Рогов, загуби равновесие и се пльосна по корем, но веднага се изправи, огледа се и запита удивен:
— Защо по мен няма никакви следи? Дори не съм мокър…
— Че това не е вода — спокойно отвърна Рогов, като трепна вътрешно, — ерес, безсмислица! Но не е вода!
— А какво е? — Нолик с надежда погледна своя бог.
— Не знам — въздъхвайки, си призна богът.
— А как ни издържа?
— И това не знам. Ти по-добре не ме питай: сега с теб сме равни — и двамата нищо не знаем. По-добре помисли: от какво расте плътността на средата?
Нолик сви рамене с гримаса на недоумение.
— Моята хипотеза — внезапно ловджийска страст обзе Рогов: ето жертвата е съвсем близо, само протегни ръка! — Чуждо тяло, поместено в среда, предизвиква повишаване на плътността около него. А значи…
— А значи — възторжено подхвана Нолик, — колкото се отдалечаваме от кораба, плътността ще е по- малка! Нали така?
— Петица — похвали го Рогов. — Да проверим.
Зад тях забръмча лебедката. Рогов се обърна: лодката стремително полетя нагоре, в нея влязоха Малинин и двама лаборанти и след три минути те се присъединиха към Рогов и Нолик. Малинин се задъхваше
