— Тук е много приятно, Милт. Сигурен ли си, че можеш да си го позволиш? Според мен тук е доста скъпо…
Не, ако я гледаш под ъгъл три четвърти, още повече при мъждукащата светлина на свещ, скрита зад бутилка, тя изглеждаше съвсем прилично. Косите й преливаха в тъмнокестеняво, кафявите й очи блестяха. Е, чертите на лицето бяха едни такива посмачкани, а носът — твърде обемист, но в дадения момент Милт не търсеше идеала. Милт търсеше половинка.
— Не се притеснявай, Наоми. Днешният ден е особен. Ако човек не се поохарчи за любимото си момиче…
Край, думата изхвърча. Беше време да се действа енергично.
— Истина е, Наоми. Твърде дълго потисках чувствата си. Аз те обичам…
— Ти? — Наома едва не се задави.
— Искам да се омъжиш за мен. Веднага.
Тя го гледаше в мълчаливо изумление.
— Не, не… Само не казвай, че почти не се познаваме. Това няма никакво значение. Моята любов стига и за двама ни. Само ми дай възможност да ти докажа…
Думите се лееха от Милт като планински поток. Трескаво пълнеше дробовете си с въздух и започваше веднага, без да й дава възможност да си отвори устата, като я уверяваше, увещаваше, чертаеше грандиозни планове за щастливото бъдеще, за децата, за големия гараж…
— Почакай де! — Наоми удари с юмрук по масата и чашите подскочиха. — Ти ми харесваш, Милт, и ако те познавах по-добре…
Милт ликуваше. Тя сдаде! Той грабна нейната доста дебела ръчичка и я стисна от мъжка страст. Наоми внимателно придърпа ръката си е каза:
— Дай ми възможност да си помисля, Милт.
— Ще ти се обадя утре заран — нетърпеливо рече Милт.
В полунощ той я изпрати до дома й и я дари великодушно с целувка между носа и горната устна.
В осем сутринта Милт позвъни. Гласът й беше сънен, а отговорът — кратък.
— Не.
— Не ли?
— Мисля, че трябва да почакаме. В края на краищата, няма закъде да се бърза…
— Няма ли? — изстена Милт. — Да знаеше само…
— Какво да знам?
— Колко те обичам. Ами че аз не мога да живея без теб! — възкликна той с неподправена искреност, ясно осъзнавайки цялата истинност на думите си.
— Нека все пак си помисля.
И тя си помисли. В девет вечерта телефонът на Милт звънна и Наоми Уинклър промълви заветната думичка.
— Добре. Само бих искала…
— Каквото искаш! — възторжено изрева Милт. — Искай!
— Бих искала да почакаме до есента. Нямам нито една прилична лятна рокля, Милт, тъй че ако…
— До есента ли? Не, Наоми, невъзможно!
— Защо е това бързане? Та ти дори не познаваш родители ми.
— Не можем да чакаме! — истерично закрещя Милт. — Ей на така, не можем! Повярвай ми, Наоми. Трябва да се оженим веднага. Днес. В краен случай утре.
— Не те разбирам — прекъсна го тя остро. Настъпи мълчание. — Ще си помисля.
И тя си помисли. Мина още един ден.
На втората вечер Наоми се появи в апартамента му с голяма чанта.
Това беше най-късият от всички регистрирани и нерегистрирани медни месеци. Веднага след церемонията Милт трескаво заведе съпругата си в стая номер 15 на мотел „Градината на южните удоволствия“, остави чантата й и рече:
— Ей сега ще се върна. Имам страшно важна среща. Работа на живот и смърт. С единия крак съм там, с другия тук.
Хукна надолу по стъпалата и измина почти сто метра, преди да се сети да наеме такси.
Зеленото човече се появи точно в полунощ. Без ефекти и фойерверки — просто влезе скромно в стаята и затвори вратата зад себе си.
Милт сияеше като меден тиган.
— Всичко е наред. Както обещах. Двойка и прочее. Официално.
И показа свидетелството за брак.
Зеленият посетител взе листа от ръцете на Милт и го огледа най-старателно. Големият му нос се смръщи. Бавно поклати глава и върна документа.
— Е, кога тръгваме? — бодро попита Милт.
— Разбирате ли…
Сърцето на Милт падна в панталоните му. Лицето му се изтегли, а гласът му стана хрипкав и мъжествен.
— Ей, никакви номера! Без заден ход! Вие ми гарантирахте спасението. Чифтосах ли се? Чифтосах се. Край!
— Успокойте се, господин Кловиц. Съветът на Старейшините преразгледа своите намерения. Решихме да ви дадем отсрочка.
— А не, без такива! — отчаяно завопи Милт. — Не можете да ме обричате на гибел.
— Моля ви, господин Кловиц, изслушайте ме. Вие няма да загинете. Никой няма да загине. Съветът нареди да изместим датата на обезвреждането с десет хиляди земни години. Твърде възможно е в бъдеще събитията да ни лишат от необходимостта да унищожаваме расата ви.
Милт най-после включи.
— Вие няма да унищожавате Земята?
— Няма.
С животински стон Милт се свлече на дивана. Стори му се, че от раменете му се смъкна огромен товар.
— Слава Богу — въздъхна той и закри лицето си с длани.
Посетителят пое към вратата.
— Вярвам, че няма да се разприказвате за случилото се. Едва ли ще ви разберат. Тъй че най-добре е да си мълчите.
Милт кимна тъпо.
— Приятно ми беше да се запознаем — рече зеленото човече и потъна в мрака.
Този случай, разбира се, промени коренно поведението на Милт. Неговата неочаквана зрелост и спотаена мъдрост предизвикаха възторг у родителите на Наоми. Милт ги намери за тихи и приятни хора. Госпожа Уинклър готвеше чудесно, а господин Уинклър споделяше неговото увлечение по фантастиката.
Само едно притесняваше Милт Кловиц — тайнственото подозрение, че някъде вече бе виждал бащата на Наоми. Нещо в чертите на този човек му се струваше познато. Като че ли носът…
