Харлан Елисън, Хенри Слесар
Уникална възможност
Освен огромния нос и зеленикавата кожа, у госта нямаше нищо необикновено.
За чест на Милт Кловиц трябваше да се каже, че видът на зеленото човече, нехайно опънало се във фотьойла, не го шашна. Затвори вратата на апартамента и кой знае защо метна шапката си на пода, вместо да я закачи.
— Вие сте зелено — започна Милт Кловиц в пълно самообладание.
Пришълецът сякаш се зарадва на проявената наблюдателност и хладнокръвие.
— Тъй верно — потвърди той. — Очаквахме да приемете този факт спокойно.
Кловиц се опитваше да запази приписваното му спокойствие на духа. Дори успя да седне, без коленете му да потреперят.
— Ние бяхме твърдо убедени, че земянин, възпитан от фантастичната литература на епохата си — гостът посочи със зелената си ръка любимите книги на Милт, — е готов да приеме нашата поява.
— Откъде…? — изстраданата думичка задръсти гърлото и прекъсна въпроса, но зеленото човече го разбра.
— Не знаете името на нашия свят. Ние сме твърде притеснени от вашето поведение.
— От моето ли? — подскочи Милт.
— О, не вашето лично… На вашия вид. Отдавна наблюдаваме с тревога човечеството и накрая стигнахме до единно решение.
— До какво решение?
— Вашите игри с атомното оръжие са заплаха за нашата безопасност. Поради това Съветът на Старейшините мъдро нареди да се вземат предпазни мерки.
— Мерки ли?
— Да се унищожи вашата планета. След шест хипосекун… Извинявайте, според земното време — след точно две седмици.
Милт почувства как избиват капчици пот по гърба му. Да не би пък да му се е причуло? Нима е възможно такова нахалство?
— Стари номера. Тази тема е използвана за пръв път още през седемнайсти век. — Милт усети прилив на сили. Тук, сред родната стихия, той се чувстваше като риба във вода. — Жюл Верн, после Уелс, пък съвременните писатели я оглозгаха до кокал. Това си е направо клише!
— Изненадан съм, господин Кловиц. Вашата недоверчивост надминава всякаква граница. Бяхме решили да ви предложим щастливата възможност да оцелеете, но… — той тъжно поклати глава, — вие, струва ми се, предпочитате да загинете заедно с останалите. Нищо де, в списъка ми има и други имена.
Той се изправи и пое към вратата.
— Хей, стойте! Трябва да поговоря с вас! — кресна Милт.
Зеленото човече се извърна.
— Слушам.
— Чуйте… аз такова… Ама как да не се объркаш — в собствения ти апартамент пришълец от друга планета!
— От друга галактика! — обидено го поправи гостът.
— Да, да, разбира се, това имах предвид — измърмори Милт. — Разбирате ли, бях потресен… Ако вие ми дадете този шанс…
Потънало в съмнения, зеленото човече прехапа дебелите си устни.
— Добре. — Върна се, извади странен метален лист и започна да почуква по него с още по-странно метално писало. — Тъй… Сега да определим мястото, където трябва да дойдете с вашата партньорка.
— Партньорка ли? Ами че аз съм ерген.
— Моля?
— Ерген. Ще рече самотен. Неженен.
— Не ви разбирам. — Очите на зеленото човече запримигваха, едрият му нос се намръщи. — От донесенията на разузнавачите знаем, че вашата раса се чифтосва. Два пола: мъжки и женски. По този начин се размножавате.
— Да, така е. Само че аз си нямам половинка. Засега си нямам. А може и изобщо да нямам. Това не е повод за притеснения.
Зеленият гост въздъхна тежко, бавно поклати глава и започна да се изправя с вид на ужасно разочаровано същество.
— Вие къде?
— Аз, разбира се, предполагах, че вие си имате половинка. Ние смятаме това за универсален принцип. Имам строга заповед да заведа чифт.
— Чакайте, чакайте…
— Уви, не мога да наруша разпоредбите на Съвета.
Гостът пое към вратата, Милт отчаяно го сграбчи за рамото и го дръпна обратно в стаята.
— Нима ще си отидете…
— Заповед — мрачно повтори пришълецът.
— Ама аз ще си намеря половинка, обещавам!
— Струва ми се почти невероятно…
— Да пукна дано! — истерично изкрещя Милт; вече нямаше сили да се въздържа. — Веднага ще си намеря! Ще видите! Ще бъдем една такава земна двойка…
— Страхувам се, че няма да ви стигне времето.
— Ами… седмица! Няколко дни!
Пришълецът се разколеба, давайки на Милт аванс от надежди.
— Дни ли? Колко дни?
— Пет!
Гостът се намръщи.
— Четири! Три!
— Смятате да се вместите в три дни?
— Сигурен съм.
— И без това изоставам от графика, тъй че всяко закъснение…
— Заклевам се! След три дни ще бъда готов.
— Добре — съгласи се посетителят. — Давам три дни. Ако при моето завръщането бъдете все още… как беше… ерген, тогава…
Той драматично повдигна рамене и излезе.
Това трябваше да бъде Наоми Уинклър. Не защото беше бленът на сънищата му и не защото само с нея виждаше себе си на далечната планета — той просто не общуваше с други гаджета.
Трябва да се каже, че Милт Кловиц израстна като мамино синче. И преди, и след смъртта на майка си той не се замисляше много-много за околния свят. Бачкаше в рекламната агенция, четеше любимата си фантастика и животът му течеше премерено и безбурно.
Запозна се с Наоми, когато тя дойде като машинописка в транспортния отдел. Срещаха се рядко. И макар че на три пъти дори я целуна твърде несръчно, мисълта за брачен съюз изобщо не минаваше през главата му. Поначало женитбата не се вписваше в кръга на интересите му.
— Ало, Наоми? Аз съм, Милт. Аз такова… Мислих си дали пък няма да се съгласиш да вечеряме заедно? Да, разбирам те, събота и тъй нататък, но като се срещнем…
Милт никога не бе допускал, че може да говори толкова дълго и убедително. Рандевуто бе насрочено.
