поискаш.
— Само ме затрудняваш — каза Алтал и спря коня си. — Най-добре ще е вече да предупредя Набжор за нашето пристигане. Той не обича при него да пристигат хора, без да го предупредят. — Здравей, Набжор! — изкрещя той. — Аз съм, Алтал! Не се тревожи! Ей сега ще дойда при теб!
— Здравей, Алтал! — разнесе се в отговор силният вик на Набжор. — Добре дошъл! Бях започнал да се тревожа, че екверците или треборейците са те заловили и са те обесили с главата надолу.
— Това е невъзможно, Набжор — отвърна Алтал. — Знаеш, че никой не може да ме улови. Медовината ти втасала ли е? Последния път не беше съвсем готова.
— Ами влез и я опитай — отвърна Набжор. — Тази година стана добра.
Алтал и Гер излязоха на полянката пред странноприемницата. Алтал усети прилив на тъга, когато видя стария си приятел. Знаеше, че Набжор е отдавна мъртъв в света, от който бяха излезли двамата с Гер, за да се върнат в миналото. В сегашния свят обаче Набжор не се беше променил. Бе все така едър, с дяволито изражение и облечен в опърпана мечешка кожа.
Алтал слезе от коня и се ръкува сърдечно с него.
— Кое е това момче? — попита с любопитство Набжор.
— Казва се Гер — отвърна Алтал. — Взех го под крилото си и го уча. Има заложби.
— Добре дошъл, Гер! — каза Набжор. — Заповядайте. Ще донеса медовина, а пък вие ще ми опишете великолепието на цивилизования свят.
— На момчето не се полага медовина — побърза да каже Алтал. — Гер има по-голяма сестра, която решително не одобрява пиенето. Няма нищо против лъжата, измамата и кражбата, но е в състояние да му се кара седмици наред, задето се е докоснал до някои от простите житейски радости. Ако разбере, че съм му позволил да пие, може да си го прибере.
— Има и такива жени — каза Набжор. — То жените по начало са доста странни. Имам малко ябълков сок, който все още не е съвсем ферментирал. Чиракът ти може ли да пие такова нещо?
— Предполагам, че сестра му не би възразила.
— Чудесно. Ще донеса медовина за нас и сок за Гер. На огъня се пече бут от зубър. Ще донеса и хляб.
Алтал и Гер седнаха до огъня и си отрязаха месо от бута, а Набжор напълни две пръстени чаши с пенлива медовина и една със златист сок. После попита:
— Та какво става в цивилизования свят?
Беше настъпил най-важният момент. Точно сега на Алтал му предстоеше да промени хода на събитията.
— Оказа се много по-благодатен, отколкото бях очаквал, Набжор! — възкликна той. — Късметът ми през цялото време ми се усмихваше. И сега, впрочем, продължава да ме обожава. — После отпи голяма глътка от медовината и каза: — Този път се е получила чудесна.
— Радвам се, че ти харесва.
— Приятно е да се прибереш у дома, където има медовина. Там долу, в цивилизования свят, не знаят как да я приготвят. Единственото, което можеш да пиеш в техните кръчми, е кисело вино. Как върви търговията?
— Не е зле — похвали се Набжор. — На моята кръчма й излезе добра слава. Вече цяло Хуле знае, че ако някой иска да изпие чаша хубава медовина на разумна цена, най-подходящото място е странноприемницата на Набжор. Ако му потрябва компанията на хубава женичка, пак тук ще я намери. Ако е попаднал на нещо ценно, което е решил да продаде, без да му задават неприятни въпроси, знае, че съм готов да обсъдя този въпрос.
— Ще умреш като богат човек, Набжор.
— Предпочитам да живея като богат човек. Я сега ми разкажи какво става в равнините. Не сме се виждали цяла година, така че сигурно има много неща за разказване.
— Просто няма да повярваш как ми потръгна, Набжор — отвърна Алтал с широка усмивка. — Всичко, до което се докоснах, се превърна в злато. Късметът на това момче работи не по-зле от моя, така че когато се събрахме заедно, нямаше как да не спечелим. Това го установихме още в Дейка. Още когато видяхме за пръв път претенциозните им каменни сгради, „случайно“ научихме за един богат търговец на сол, Квесо. Сигурен съм, че това не бе просто съвпадение. От едната страна работеше моят късмет, от другата — късметът на Гер. Ако скоро си купувал сол, няма защо да ти обяснявам причините, поради които търговците на сол са по-богати от собствениците на златни мини.
— Така е. Те са най-големите изнудвачи — потвърди Набжор.
— Добре — продължи Алтал. — Открихме дома на Квесо и изпратих Гер да попита за адреса на един от съседите. И за да огледа отблизо ключалката на вратата на Квесо, разбира се.
— Не представляваше нищо особено, господин Набжор — вметна Гер. — Изглеждаше голяма и здрава, но можех да я отворя с нокътя на малкия си пръст.
— Това момче наистина ли е толкова добро? — обърна се Набжор към Алтал.
— Ти за какво мислиш, че съм го взел за чирак? — отвърна Алтал. — Както и да е, два дни по-късно в полунощ отидохме в дома на Квесо, отворихме и влязохме. Слугите на търговеца спяха, а и самият той хъркаше. Престана да хърка, когато опрях ножа си до гърлото му, и трябва да ти кажа, че се оказа много сговорчив. Няма нищо по-добро от един нож, за да привлечеш нечие внимание. Няколко минути след това с Гер се сдобихме със значително количество пари. Благодарихме на Квесо за гостоприемството, вързахме го, напъхахме парцал в устата му, за да не смущава съня на прислугата, и напуснахме великолепния град Дейка. Дори си купихме коне. След като бяхме богати, нямаше смисъл да продължаваме пътя си пеша.
— А къде отидохте после? — попита Набжор.
— После отидохме в Кантон — отвърна Алтал. — Това е град в северна Треборея. Той има нов владетел, който има твърде своеобразни разбирания за данъците.
— Какво значи „данъци“?
— И аз не мога да ти обясня съвсем точно. Излиза, че хората трябва да си плащат, за да им се позволи да живеят в собствените си домове и да дишат въздуха, който градоначалникът любезно им предоставя. Дишането в Кантон е много скъпо занимание. За него вземат почти половината пари на хората. Местните богаташи са решили, че не е добре да им личи, че са богати. По тази причина в Кантон похабената и потрошена мебел се радва на голямо търсене, а богаташите взимат частни уроци по зидане от зидарите, за да не могат данъчните агенти да открият каменните плочи, под които богаташите крият златото си. За наше щастие, с Гер попаднахме в кръчмата, където разливат кантонските зидари, и то точно в момента, когато обсъждаха един човек, получил голямо наследство. От думите им излезе, че човекът е от ония безделници, които прекарват нощите си в най-долните заведения покрай реката, та реших, че ръцете му през този ден са треперели, когато е полагал каменната плоча на мястото й. За наше щастие и слугите му бяха като него. Уж трябваше да пазят имуществото му, но четвърт час след като той излезе от дома си, те също се изпариха.
— Срамна работа — неодобрително каза Набжор.
— Както и да е, с Гер още същата вечер попаднахме и на други богатства. Бяхме се сдобили с толкова много пари, че пренасянето им започна да ни затруднява, и затова ги заровихме. Това, между другото, не ни беше за пръв път. Заровихме пари на пет-шест места. Имахме повече пари, отколкото можехме да носим, и количеството им непрестанно растеше.
— Не си спомням кога за последен път съм имал подобен проблем — засмя са Набжор.
Алтал премълча епизода с книжните пари, тъй като реши, че Набжор няма да го разбере.
— Бих могъл да разказвам дни наред за успешните ни измами и кражби, обаче най-големи успехи имахме в Арум.
— Чух, че там били открили злато — каза Набжор. — Само не ми казвай, че и ти си започнал да копаеш.
— Не и аз — отвърна Алтал. — За копаенето си има хора. С Гер бяхме напуснали Перквейн и се бяхме запътили за Хуле. Отбихме се в една кръчма и точно там срещнахме един човек с великолепно наметало от вълча кожа, върху което бяха запазени вълчите уши.
— Виждам, че това наметало е сменило собственика си — каза Набжор, като огледа дрехите на Алтал. — Ти измами ли човека, или просто му плати дрехата?
