Гарион

— Желаеш ли аз да го направя? — предложи тя.

— Не, сам ще се погрижа. И без това не мога да спя. Ти наглеждай нещата тук, Поул. Зедар може да реши да ни изпревари.

— Ще имам грижа за това, татко. Ще те обидя ли, ако ти предложа нещо?

— Зависи какво е то.

— Използвай формата на бухал. Твоят сокол не изглежда никак подходящо в тъмното, а Зедар сигурно е предупредил воините си да следят за вълци.

— Ще си помисля. Ще гледам да се върна до сутринта, но ако не успея, ти ще ръководиш нещата тук. Не позволявай на Мандор да отваря пак портата.

— Ще се погрижа. Приятен полет, татко. — Поулгара е единственият човек на света, който може да каже подобно нещо, без то да звучи глупаво.

Послушах съвета й за бухала, но не приех любимата й форма. Вместо това избрах обикновен рогат бухал. След като прелетях над ангаракската армия обаче, пак се превърнах във вълк. Бухалите не летят много бързо, а нямах време.

Събудих Чо-Рам и Родар, а те изпратиха за улгоса Браса, който ръководеше армията на Горим.

— Не се доближавайте до войската на Торак — предупредих ги. — Той знае, че сте тук, но няма да предприеме нищо, освен ако не го принудите.

— Ще удържи ли Во Мимбре? — попита Родар.

— Мисля, че да. Мрин казва, че Торак ще бъде задържан пред Златния град три дни. Нищо не споменава за влизане вътре.

— Това може да се тълкува различно, Белгарат — възрази Чо-Рам.

— Всичко при Мрин може да се тълкува по различен начин, Чо-Рам, но мисля, че той би отбелязал, ако Во Мимбре трябва да падне. Това би било събитие, а Мрин не ги пропуска. Съберете хората си, господа. Тръгнете още с първите лъчи, но се придържайте поне на пет мили от левия фланг на Торак. Мимбратите ще трябва да се отбраняват сами още един ден.

Поех на северозапад от техния лагер и беше почти утрин, когато открих риванците, сендарите и астурианските стрелци.

— Време е да тръгвате, господа — казах на Бранд, Ормик и Елдалан. — Искам да сте достатъчно близо, за да можете да нападнете Кал Торак, когато настъпи вечерта. Ала засега не го закачайте. Утре ще ми трябва всеки воин.

Бранд държеше щита със Сферата на моя Учител, вградена в центъра му. Без дори да си дава сметка какво прави, той безцелно описваше кръгове около светещия камък, сякаш му беше играчка.

— Не си играй с него, Бранд — предупредих го. — Може да причини странни неща на ума ти, ако задържиш ръката си твърде дълго отгоре му. Каза ли ти вече твоят приятел какво трябва да правиш?

Той поклати глава.

— Още не. Сигурно чака да дойде времето.

— Май приемате това доста спокойно — порица го Ормик.

— Едва ли ще ми е от полза, ако се развълнувам.

Бранд погледна към мен.

— Бил си Дете на Светлината един или два пъти, нали, Белгарат?

— Веднъж — казах. — Поне аз знам само за един път. Твоят приятел може да ми е струпал още няколко на главата, без дори да се погрижи да ми го каже. Защо питаш?

— Чувстваше ли… ами, как да кажа… нещо като отчуждение към това, което става? Чувствам се някак отдалечен през последните няколко дни. Сякаш лично аз няма да участвам в срещата с Торак.

— Значи Необходимостта действа. Но ти донякъде си прав: когато наистина това се случи, твоят приятел ще поеме всичко в свои ръце.

— А пък приятелят на Торак — него?

— За това не съм съвсем сигурен, Бранд. Двете Необходимост се различават, затова може би вършат всичко различно. Нашата просто идва и поема юздите. Тази на Торак може и да не постъпва така. Едноокия не би приел философски подобна намеса. Вероятно ще разберем това, когато настъпи събитието. Поемайте с хората си на юг, господа. Аз ще се връщам във Во Мимбре, за да видя какво е предприел Зедар.

Зедар не можеше да предприеме нищо добро. Когато се върнах в града видях, че точно извън обсега на астурианските стрели бяха разположени дузина балисти, които вече мятаха огромни камъни към стените. Балистата е катапулт с размерите на малка къща и може да хвърля скали до половин тон на доста голямо разстояние. Вчера тях изобщо ги нямаше сред останалите обсадни машини и появата им тази сутрин беше сигурен знак, че Зедар е имал тежка нощ. Той не хвърляше направо Волята или Думата срещу града и защитниците му, ето защо не можех да бъда сигурен дали вече е нарушил правилата. Беше ясно обаче, че се движи по ръба на бръснача и това ме наведе на една мисъл. Щом той може да го прави, без още да се е пръснал, тогава и аз мога.

Кацнах върху парапета на една от бойните кули, приех собствената си форма и тръгнах да търся близнаците.

— Кога започнаха балистите? — попитах ги.

— Точно преди зазоряване — отговори Белтира. — Причиниха доста щети на стените, Белгарат. На няколко места основите са се пропукали. Колкото се може по-скоро трябва да предприемем нещо.

— Тъкмо това се каня. Чухте ли Зедар да работи през нощта?

— Съвсем ясно — отвърна Белкира. — Бързаше много и изобщо не си направи труда да прикрие, че използва Волята. Какво ще правим?

— Същото като него. На Зедар му се размина, значи и ние можем да го направим. Хайде да си построим няколко балисти.

— Много сложно се насочват, Белгарат — възрази Белтира. — Пък и скални късове от по половин тон се преместват трудно, дори когато става дума за нас.

— Но пък хиляда камъка от по килограм ще свършат работа — казах. — Ние ще бием по хората около машините, а не по масивни стени. Не е нужно много да се стараем, щом като това, което направим, ще изпълни въздуха с малки камъни, а те ще се посипят като дъжд върху тулите, обслужващи балистите на Зедар. Имаме ли веднъж обхват, можем да мятаме даже врящ катран отгоре им. Мисля, че тогава тутакси ще загубят интерес към обсадата. Хайде да започваме.

И аз имах същите притеснения за това си хрумване като Белсамбар по време на Войната на боговете. Не ми харесваше да горя живи хора, но трябваше да обезвредя тези машини. Ако паднеха стените на Во Мимбре, Торак щеше да влезе в града като победител още преди да е паднала нощта. Не бих позволил това да се случи, каквото и да ми костваше.

Не ни отне много време да измайсторим нашите балисти. Машините на Зедар стояха отвън на открито, така че плагиатствахме на воля. Да се прицелим също не беше проблем. Освен останалите си таланти, Белмакор беше и математик и няколко века беше обучавал близнаците. Само за петнадесет минути те изчислиха ъглите, траекториите, правилната посока и тежестта. Първото хвърляне метна половин тон камъни с големината на юмрук точно на върха на една от машините на Зедар. Второто обля с огън това чудовище.

Забелязали ли сте, че хората почти винаги се втурват да бягат, когато ги обгърнат пламъци? От това няма никаква полза, разбира се, но те винаги го правят. Горящите тули се врязваха в редиците на останалите воини на Торак, предизвиквайки паника. След близо час проблемът беше решен. Нощното бдение на Зедар отиде на вятъра.

При това положение на него не му оставаше нищо друго освен да опита пак фронтална атака. Усещах, че нещо се задава, защото чувствах Волята му да се надига, даже докато войската се прегрупираше за нападение. Когато освободи Волята си, ревяща виелица удари стените на Во Мимбре.

Не, той не се опитваше да ни издуха от стените. Искаше да отклони стрелите ни. Потръпвам при мисълта какво му е коствало усилието за този вятър. Да раздвижиш такава маса въздух е все едно да повдигнеш планина.

Близнаците отвърнаха на удара, без дори да си направят труда да се посъветват с мен. Работейки в екип, те издигнаха бариера от чиста Воля на около миля около стените, педантично разделяйки виелицата