Гарион

Елдалан, ако това не беше толкова противоестествено!

„Аренди!“, въздъхнах аз, навивайки отново на руло свитъка.

На Кал Торак му беше нужна седмица, за да се добере до горния край на просторната равнина, която обкръжаваше Во Мимбре. Там той спря, за да прегрупира армията си и да изпрати разузнавачи. Аз пък започнах да нервнича. „Какво те задържа още?“ — изпратих мислите си към Белдин. „Има още десет легиона, които идват надолу по реката“ — отвърна той. „Белдин, Торак само дето не се е настанил в скута ми! Не можеш ли да пратиш поне тези, които са вече при теб?“ „Не се ли уговорихме да не постъпваме така? Торак няма да се стресне много от легионите, ако ги пускам на час по лъжичка. Всички трябва да го нападнат заедно!“ „Колко още остава до окончателното им отплаване?“ „Няколко дни. После Елдриг ще вземе императорската гвардия от Тол Хонет и легионите, които са на учение там и в Тол Вордю. Дай ни още седмица!“ „Ако Кал Торак започне атаката си утре или в близките няколко дни, ще пристигнете, когато всичко вече е свършило. Мрин казва, че битката ще трае три дни. Първите два сигурно ще има само престрелки и отделни схватки, но ти задължително трябва да си тук на третия ден.“ „Работата ти е опечена тогава. Всичко, което трябва да направиш, е да го държиш далече от стените на Во Мимбре още пет дни. А после воювай с него през първите два от определените три дни. Аз ще дойда на третия и ще се заемем здраво за работа.“ „Не закъснявай!“ „Имай ми вяра.“

Отидох до вратата на стаята си в двореца на Алдориген и я отворих.

— Трябва ми най-новата и подробна карта на Южна Арендия — казах на охраняващия залата часовой.

— Тутакси, Блажени Белгарат! — отвърна той, удряйки покрития си със стоманена ръкавица юмрук в нагръдника на ризницата. Мимбратите са толкова шумни!

Когато донесе картата, аз я разпрострях на масата и потънах в размисъл. Колкото повече се взирах в нея, толкова по-осъществим ми се струваше моят полуоформен план. „Поулгара — тихичко повиках дъщеря си, — имам нужда от теб.“

Само след няколко минути тя се озова пред вратата ми.

— Какво има, татко?

— Искам да поговориш с Елдалан — наредих аз. — Трябват ми около хиляда от неговите стрелци. Белдин ще дойде чак след седмица, затова трябва да забавим Торак пет дни.

— Едва ли хиляда стрелци ще се справят с това, татко.

— Ще успеят, ако хората, по които стрелят, са насред реката и се опитват да поправят моста — показах й картата. — Има поне дузина притоци, които се вливат в река Аренд — посочих, — а двадесет и петгодишните дъждове са ги направили пълноводни и буйни. Ще накарам Алдориген да изпрати свои мимбрати да разрушат мостовете. Стрелците ми трябват на западния бряг на притоците. Много е трудно да се съсредоточиш в поправянето на мост, когато наоколо ти валят стрели. Това може да забави Торак с още пет дни, които са ни нужни.

— Сигурно ще стане точно както казваш. Можеш да бъдеш много злобно старче, когато наистина си го поставиш за цел.

— Правя, каквото е по силите ми — погледнах намръщено картата. — Ти ще останеш със стрелците — реших накрая, — а аз ще съм с мимбратите. Двете части трябва да имат координация помежду си, а директен контакт между мимбрати и астурианци не е най-добрият вариант. Да започваме, Поул. Отивам да обясня плана си на Алдориген.

Така се случи, че водачът на астурианските стрелци, когото Поул доведе в източната част на долината на Мимбре, беше младият сприхав благородник, барон на Уилдантор, а рицарят, който предвождаше моите мимбратски разрушители на мостове, се оказа баронът на Во Мандор. Наистина приятелят на Гарион понякога е прозрачен като стъкло. Двамата с Поул се постарахме да държим на разстояние наследниците7 на Мандорален и Лелдорин. Бях посветил твърде много време на тези два рода, за да позволя сблъсъци.

Стратегията ни не беше кой знае колко задълбочена и сложна. Вървяхме на изток, докато не започнахме да срещаме разузнавачите на Кал Торак. Мимбратските рицари просто ги прегазваха и ние продължавахме напред, прекосявайки по един мост на всеки няколко мили. Когато срещахме по-здрава съпротива, астурианците обсипваха противника със стрели, а после на ход идваха мимбратите.

Не звучи кой знае колко сложно, но ние с Поул през цялото време стояхме нащрек. Всеки път трябваше да се изправям срещу железните редици на мимбратите и да им втълпявам, че трябва да нападат не астурианците, а ангараките. В същото време Поул набиваше в главите на астурианците, че тяхната цел не е да избиват мимбратите.

Накрая стигнахме един от големите притоци, на чийто източен бряг лагеруваха няколко хиляди мурги. Повиках Поул и двамата барони, за да уточним стратегията си.

— Стигнахме достатъчно далече на изток — казах им. — Сега трябва да разрушим мостовете от отсамната страна на реката и после да се придвижим към следващия приток.

— Аз ще ги задържа, ако тръгнат да ви преследват — заяви Уилдантор.

— Няма да стане — отвърнах твърдо. — Няма да предприемаш нищо, докато не прекосим поне още две реки.

— Заклевам се, че ще ги задържа! — Баронът имаше червена коса и всичко друго, което произлиза от това.

— Слушай внимателно, бароне — казах му. — Не искам мургите дори да заподозрат, че си тук. Мимбратите на Мандор ще разрушат мостовете тук, после ще се върнем при следващата река и те ще го сторят отново, След това ще отидем на третата река на запад. Дотогава мургите вече ще са свикнали. Те ще се втурнат вкупом, нарамили дървета, за да поправят моста. Стигнат ли четвъртата река, ще имаш на разположение колкото искаш мишени насред водата. Искам реката да се покрие с плаващите трупове на мурги. Тогава ще станат много предпазливи, щом решат да пресичат река.

Той се начумери и размисли. Отне му малко време. После очите му светнаха и зъбите му се оголиха в гримаса.

— Това ми харесва! — възкликна той.

— Започвам да се привързвам към теб, а това ми се вижда крайно противоестествено, владетелю на Уилдантор — каза баронът на Во Мандор. — Твоят изблик на чувства е заразителен.

— Ти всъщност не си толкова лош, Мандор — съгласи се астурианецът. — Защо не се разберем да не се избиваме един друг, когато всичко това приключи?

— А няма ли това да наруши правилата на нашата религия? — каза Мандор със съвършено неподвижно лице, което предизвика бурен смях у Уилдантор.

Колкото и да е малко, това беше начало в правилната посока.

Примитивният ми план проработи удивително добре. Макар че като се има предвид ограниченият ум на мургите и аз не знам защо се учудвам. Подмамени от отсъствието на каквато и да било съпротива, докато поправят мостовете, мургите, както и предполагах, хукнаха на цели взводове да влачат трупи към източния бряг на четвъртата река. Уилдантор задържаше стрелците си, докато противникът не стигна до самата среда на реката. После наду рога си като знак за скритите воини. Стрелите се извиха в дъга и мургите покриха с телата си реката.

Уилдантор изчака, демонстрирайки удивително самообладание за един аренд. Останалите по брега мурги започнаха страхливо да пълзят, прикривайки главите си с щитовете.

Уилдантор продължи да изчаква. Мургосите решиха, че стрелците са се оттеглили и отново се заеха с моста.

Втора дъга от стрели се изви над водата.

Оцелелите мурги се скупчиха на източния бряг, проклинайки невидимите стрелци. Тогава баронът на Уилдантор демонстрира пред крещящите мурги невероятния обхват на астурианските лъкове. Неговата трета дъга покри с купища мъртви мурги отсрещния бряг на реката, която беше широка цели двеста крачки.

— Великолепно! — възликува Мандор. — Превъзходно!

Ние пак се оттеглихме в посока на петия приток на река Аренд. Уилдантор и стрелците му ни пазеха гърба, спирайки на всеки няколкостотин крачки, за да обстрелват преследващите ни мурги с еднометровите си стрели. Това даде на мимбратските рицари достатъчно време да разрушат всички мостове с изключение