Гарион

— Да, точно така.

— Радвам се да го чуя. По едно време си мислех, че губя разсъдък. Има доста странен начин на изразяване, нали?

— Лишена е от чувство за хумор. И какво казва?

— Нищо особено. Бях доста изнервен от това какво трябва да правя, когато се срещнем при Во Мимбре, а тя ми каза да не се кахъря толкова. — Той спря и ме погледна право в очите. — Ти знаеше ли какво точно ще направиш още преди да го сториш? Нали разбираш, когато нещо се зададе, решението просто да ти изскочи пред очите.

Кимнах.

— Това е стилът й на работа — отговорих. — Приятелят, който е в главата ти, обикновено не си губи времето да обяснява подробностите, просто ти дава точните отговори. Даже не е нужно да ги обмисляш. Какво ти казва да направиш в този момент?

— Трябва да убедя толнедранците, че заплахата от армията на Урвон не е чак толкова голяма.

— Това ще ти отнеме доста време. Генерал Керран е изцяло отдаден на идеята да защитава южната си граница.

— Ще види, че от това няма нужда. Урвон и Ктучик ще допуснат грешка. Няма да стигнат даже Нийсия.

— Каква грешка?

— Нямам представа. Проблемът е, че Керран ще го схване едва тогава, когато Торак вече ще е възседнал Во Мимбре. Няма да има време да преведе легионите си от южна Толнедра до бойното поле.

— Изобщо няма да има нужда да ги превежда — казах му.

— Как тогава ще стигнат там?

— Череките ще ги превозят на корабите си.

— Откъде знаеш това?

Направих гримаса.

— Нашият общ приятел ми подхвърли тази идея още преди няколко хиляди години.

— Още оттогава ли се познавате?

— То е несъзнателно. Ще свикнеш с това, Бранд. Инструкциите не излизат на повърхността, докато наистина не се появи нужда от тях. Мисля, че това е част от договора между Необходимостта и Торак. Щом ми каза, че Ктучик и Урвон ще допуснат някаква грешка, вече знаех как точно ще преведем легионите до Во Мимбре.

Той пусна една кисела усмивка.

— Изглежда в това има смисъл. Явно нашият приятел не би искал умовете ни да се задръстват с цялата информация, докато наистина не ни стане нужна. Само се надявам да не закъснее с инструкциите, когато аз и Торак започнем.

— Дай Боже. Имаш ли някаква представа защо Сферата сега е на щит вместо върху дръжката на меча?

— Всичко, което ми е известно е, че не трябва да удрям Торак с него или с нещо, свързано с камъка. Друг ще го стори. Аз само трябва да му го покажа.

— Да му го покажеш? Той го е виждал и преди, Бранд.

— Хайде стига, Белгарат! Не си ври повече носа в това! — Разбира се, веднага познах този глас. — Ти си върши работата и остави Бранд да свърши своята.

Сепнатото изражение на Бранд показа, че и той чува какво казва нашият общ приятел.

— Винаги ли ти говори с този тон? — попита той.

Кимнах мрачно.

— През цялото време. Явно има нещо в мен, което го вади от равновесие. Я по-добре да вървим при Керран и да го убедим, че е редно да помисли и за непредвидените случайности.

— А защо просто не му кажем кой всъщност си ти и откъде двамата с теб получаваме инструкции?

— О, не, Бранд, още не! Искам легионите му да са във Во Мимбре, преди да започна да го обстрелвам с изненади. Керран е добър и стабилен мъж, но въпреки това е толнедранец. Ще му кажем, че за всеки случай в устието на Горската река ще чака флотът на Черек. А той ще е наясно какво да прави, като дойде времето.

Беше пролетта на 4875 г., когато Торак с погнуса оттегли обсадата на Крепостта и пое на запад с останките от неговата армия. Алгарите и копнеещите за мъст драснианци режеха всички пътища за отстъпление след него. Винаги има изоставащи части далеч след армията, но в случая те никога не успяха да се присъединят към основните сили.

Когато Кал Торак стигна Улголанд, нещата за него тръгнаха още по-зле. Всяка нощ улгосите изскачаха от пещерите като ловуващи котки и избиваха часовоите. По някакъв щастлив случай те се добраха даже до сърцето на противниковия лагер и изклаха много от войниците на Торак. Едноокия беше склонен да не забелязва тези дребни неудобства, но войската му стана прекалено неспокойна, а мнозина от бойците предадоха Богу дух така, както си спяха.

Сакатият бог на ангараките обаче неумолимо притискаше хората си да напредват, дори това да му костваше огромни загуби, и най-накрая стигна извора на река Аренд.

Ние с алорнските крале разгърнахме силите си около Во Мимбре още щом близнаците ме предупредиха за похода на Торак. Всички бяха в бойна готовност, но без подкрепата на толнедранските легиони.

Торак спря, за да прегрупира силите си, а ние все още нямахме никакъв знак какво става в Ктол Мургос. Ако в най-скоро време там не се случеше нещо, щяхме да бъдем принудени да се бием без решителната подкрепа на легионите. А това никак не беше добре.

Една нощ тъкмо бях потънал в неспокоен сън, когато гласът на Белдин внезапно ме стресна.

— Белгарат! — изхихика той. — Вече няма нужда да се тревожиш за Урвон! С него е свършено!

— Какво стана?

— Мургосите разпиляха армията му на парчета и той потърси някакво равнинно място, за да се справи с тях веднъж завинаги. Отиде във Великата пустиня Аргара, а мургите го последваха.

— И се изтребиха взаимно? — попитах ликуващо.

— Не, стана нещо друго. При вас още ли вали?

— Белдин, вали непрестанно още от 4850 година и сигурно никога няма да престане.

— Сега май ще спре. Причината за това току-що премина през пустинята Аргара. През последните пет дни тук вилня страшна буря. Над армията на Урвон и труповете на мургите, които я преследваха, има натрупани четириметрови преспи. Нито един от тези тук няма да стигне по-далече. На Торак ще се наложи да ви посрещне само с хората, с които разполага в момента.

Седма глава

Слязох долу, разбудих Поул и й казах новините от Белдин.

— Случайност! — каза тя, докато си запарваше чай. Аз никога не съм харесвал тази напитка, но Поул се пристрасти към нея, докато живееше във Во Уейкюн.

— Мисля, че не е само случайност — възразих. — Гнусното време, което ни сполетя през последния четвърт век, е било подготовка именно за тази виелица. Ето защо едва ли бихме могли да я наречем просто късмет. Ала дори и да не беше снежната буря, Урвон нямаше да оцелее в тази пустош и щеше да падне в клопката на мургите.

— Колко е голяма тази пустиня?

— Великата пустиня Аргара ли? Почти колкото цяла Алгария. Урвон няма никакъв шанс да се изкопчи от преспите и да пристигне навреме при Во Мимбре, за да промени хода на битката.

— Освен ако Торак не реши да спре и да го изчака.

— Не е възможно. Събитието трябва да се случи в точно определено време.

— Въпреки това мисля, че все още имаме проблем.

— Така ли? На мен пък ми се струва, че шансът е на наша страна.

— Не се хили така, татко. Ние знаем, че Урвон е затънал до гуша, но как ще