Гарион

— Слава на боговете! — каза, надигайки се от мястото си. — Получил си съобщението ми!

— Какво съобщение?

— Нима не ти го предадоха? Защо дойде тогава?

— Трябва да свърша нещо. Какво е станало, Рениг? Не съм те виждал така развълнуван, откакто беше малко момче.

— По-добре ела и виж сам, Древни. Едва ли ще ми повярваш, ако ти кажа. Ще пратя да повикат стражите, които първи го видяха. Сигурно ще искаш да говориш с тях.

Той ме изведе в коридора и ние се насочихме към Залата на риванските крале. Тронната зала не беше използвана от векове, още от убийството на Горек, затова беше влажна, прашна и недобре осветена. Рениг взе една факла от стената до вратата и влезе вътре, насочвайки се покрай камината към трона. Като се приближихме, видях мечът на Желязната хватка да се подава от стената. Но забелязах, че нещо ужасно се е случило с него.

Сферата вече не беше върху ефеса.

— Какво е станало тук, Рениг? — попитах. — Къде е Сферата?

— Ето там, Древни — отговори той и посочи към големия кръгъл щит, облегнат на стената на около три метра от дясната страна на трона. Беше традиционен алорнски щит — голям, кръгъл и тежък, с обичайните стоманени ленти, които алорните коват върху щитовете си. Това, което го различаваше от обикновените щитове обаче беше Сферата на моя Учител, поставена точно по средата.

— Кой го направи? — гласът ми трепереше.

— Не знаем. Пазачите, които са били тук онази нощ, не са я виждали преди.

— Нея? Жена ли го е направила?

Той кимна.

— И аз се съмнявах, Белгарат, но познавам тези мъже още от дете. Те са честни хора и никога не биха излъгали за такова нещо.

— Никой не би могъл да докосне Сферата освен… — аз внезапно спрях, защото пасажът от Мрин прокънтя в главата ми: „Детето на Светлината ще вземе камъка от неговото място.“ Мислех, че временно изпълняващият Дете на Светлината ще вземе меча и ще го занесе на Бранд. Дори ми бе минало през ума, че този пасаж е предназначен за мен — че именно аз съм определен да измъкна оръжието от стената и да го занеса в Тол Хонет. Но явно в тази част от Мрин изобщо не е ставало дума за меча. Жената, която и да е тя, беше преместила камъка от ефеса в центъра на щита. Поул беше права. Щом като никой освен Детето на Светлината не може да докосне Сферата, значи именно то се е появило. Но защо пък в образа на жена?

Двамината стражи, които не бяха на пост сега, влязоха в залата и се упътиха колебливо към нас. Май някой ден трябва да се погрижа да се промени общото мнение, че имам отвратителен характер.

— А, елате тук — казах кратко. — Няма да ви наказвам. Не сте могли да направите нищо, за да я спрете. Кога се случи това?

— Преди около седмица, Древни — отвърна по-високият от двамата.

Колко обичайно. И колко практично. Случило се е точно в мига, когато реших да потегля за Рива.

— Това беше магия, Блажени — каза другият. — Стояхме пред вратата късно през нощта, когато срещу нас по коридора се зададе жената.

— Осъзнавахме, че става нещо странно — прибави високият, — особено когато тя пламна.

— Пламна?

— Всъщност излъчваше някакво сияние. От тялото й струеше яркосиня светлина.

Това вече ме накара да застана нащрек.

— Беше много красива жена — уточни другият страж. — Или поне щеше да е такава, ако не беше цялата синя. Тя отвори вратата към залата и влезе. Последвахме я, докато стигна трона. После вдигна ръка и каза: „Ела при мен!“ Звучеше така, сякаш вика кученцето си.

— Беше много странно — продължи другият. — Но така или иначе ние и двамата го видяхме, а после го обсъдихме много подробно. Камъкът от ефеса се разклати, излезе от леглото си и полетя към ръката й. Той също сияеше. После тя отиде при онзи щит — никога преди не съм го виждал тук — и постави камъка в средата му. Той сякаш стопи стоманата и се срасна с центъра на щита.

— После тя отиде ли си? — попитах.

— Най-напред каза нещо.

— Разкри ли коя е?

— Каза само: „Ще дойде един човек и той ще знае как да постъпи.“ После наподоби нещо като усмивка и си тръгна. Последвахме я, но когато излязохме в коридора, тя беше изчезнала. Това е всичко, което видяхме, Древни. Не можахме да я спрем.

— Така е — казах им. — Никой не би могъл да я спре. Който и да е той.

Вдигнах тежкия щит.

— Този „призрак“ или каквото е там, е бил прав за едно нещо — аз наистина зная какво да правя.

— Това е Сферата, Блажени Белгарат! — възропта Рениг. — Тя трябва да остане тук на острова.

— Така е — отвърнах, — но до времето, когато ще ни потрябва. И макар моите сметки да са под всякаква критика, май съвсем скоро ще е нужна на баща ти.

По пътя назад към Тол Хонет се замислих над факта, че Сферата сега е част от щит, а не от меч. Това ясно даваше да се разбере, че Бранд няма да убие Торак. По своята природа щитът е средство за защита, а това ме накара да помисля за промяна на стратегията, очертана от толнедранските генерали за битката при Во Мимбре. Може пък да спечелим чрез защита.

Единственото съществено нещо, което направих по време на пътуването, бе да уведомя близнаците за промяната в местонахождението на Сферата. Незабавно се нуждаех от инструкции по този въпрос.

Обсадата на ангараките около Крепостта на алгарите се проточи още една година. После в късната пролет на 4874 г. Белдин се завърна от Южен Ктол Мургос, за да ни предупреди, че Урвон вече е строил армията си в равнината около Хага и потегля на запад. Ако изчисленията на генерал Керран бяха точни, имахме още около година, преди да започне битката. Знаехме със сигурност, че Торак е свалил обсадата на Крепостта и също е тръгнал на запад.

По-голямата част от лятото прекарах в суетене насам-натам да проверявам дали всяко нещо е на мястото си. Неизбежни военни действия избухваха между воюващите страни в Арендия, а на нас с Поулгара се налагаше да се втурваме на север от Тол Хонет, за да уталожим конфликта.

Макар близнаците да се трудеха неуморно, не можахме да открием много напътстващи следи в Мрин. Това ме притесняваше до момента, в който осъзнах, че с нищо не мога да повлияя върху изхода на битката между Бранд и Торак. Направих това откритие в началото на есента, когато забелязах значителна промяна в поведението на Бранд.

— Да поговорим, Белгарат — каза ми той в една дъждовна утрин, когато срещата с толнедранските генерали приключи.

— На твое разположение съм — отвърнах.

— Нека излезем — предложи той. — Мисля, че се налага да поговорим на четири очи. Не бих искал някой толнедрански шпионин да предаде и дума от разговора ни на Ран Борун. Той може и да е добър човек, но се изнервя, когато започнат да никнат необясними за него неща.

Усмихнах се едва-едва. „Изнервя“ беше много меко казано. Двамата с Бранд излязохме от сградата на Генералния щаб и тръгнахме безцелно из подгизналите ливади на императорския двор.

— В миналото си бил инструмент на Необходимостта, нали? — проговори той, едва когато се убеди, че около нас няма никого.

— Не схващам въпроса ти, приятелю — отговорих. — Целият ми живот мина в тичане да върша нейни поръчки.

— Става дума за нещо конкретно. Доколкото знам, ти и Необходимостта сте били много близо един до друг, когато с Мечото рамо и останалите сте отишли в Ктол Мишрак.

— Така беше. Е, и?

— Тя говореше ли ти?