— На мен обаче не ми е.
Преместих змийското кълбо в най-отдалечения ъгъл на залата, изкачих се до трона и нагласих тялото на Селмисра така, че позата да излъчва достойнство. После внимателно я потупах по бузата.
— Спи спокойно, Илесса — прошепнах.
След това се спуснах по стъпалата на подиума.
— Да се махаме оттук, Белдин — казах. —
Втора глава
Разочаровани сте, нали? Очаквахте потресаващо описание на моята ужасна разплата с тялото на Змийската кралица. Е, аз съм добър разказвач. Ако точно това искате да чуете, предполагам, че бих могъл доста добре да го увъртя. А като си поохладите малко главите, вероятно ще се засрамите.
Честно казано, никак не се гордея с това, което направихме в Нийсия. Ако бях изпълнен с ярост и жажда за мъст, нещата, които извършихме там, щяха да са напълно обясними. Не че са достойни за възхищение, но поне могат да бъдат извинени. Ала действията ми бяха съвсем хладнокръвни. А това ги прави чудовищни, не мислите ли така?
Трябваше да се досетя, че Зедар стои зад всичко това още от самото начало. Би било твърде сложно, ако в основата на всичко е Ктучик. Всеки път, когато ме нападнат угризения на съвестта за това как постъпих със Зедар, започвам да си припомням дългия списък с неговите престъпления. Това, че подлъга Илесса да убие Горек, а после я остави сама срещу алорните, е на челно място в поредицата.
Хайде стига с тези изморителни оправдания.
Алорните все още рушаха с настървение града, когато двамата с Белдин напуснахме двореца. Повечето къщи бяха от камък, тъй като дървото бързо загнива в тропическата влага на джунглата. Алорните подпалиха това, което гори, и продължиха да обстрелват със стенобойни машини, докато не сравниха всичко със земята. Яркият пламък сякаш се простираше до хоризонта, а улиците потънаха в облаци задушлив дим. Огледах се тъжно наоколо.
— Това е нелепо — простенах. — Войната свърши и цялото разрушение е напълно безсмислено.
— Остави ги да си поиграят — каза безразлично Белдин. — Нямахме време да поговорим за това, когато се видяхме в Долината…
— Торак още е в Ашаба…
Ревящ с цяло гърло черек, покрит от глава до пети с мечи кожи въпреки горещината, профуча край нас, размахвайки факла.
— По-добре да поговоря с Валкор — промърморих аз. — През последните двайсет и пет века Мечият култ гори от желание да завладее южните кралства. А сега, щом вече са тук, явно имат намерение да продължат военните действия. Спокойно ли е в Мал Зет? Имам предвид, правят ли някакви приготовления?
Белдин се изхили грозно, както той си умее и започна да се чеше свирепо под едната мишница. После поклати глава.
— Армията там е в смут. Има нов император, който реорганизира основно всичко. Но Торак още не се е размърдал, защото не подозира какво става.
Той хвърли бърз поглед към задимената улица, където пламъци изригваха от прозорците.
— Надявам се Зедар да си е намерил много дълбока дупка, където да се скрие. Старото Опърлено лице ще бъде много недоволен, когато разбере какво става.
— За това ще се тревожим по-късно. Искаш ли да върнеш алорните по домовете им?
— Не бих казал. Защо?
— Няма да ти отнеме много време, Белдин. Аз имам още малко работа.
— О! И каква е тя?
— Ще се върна в Долината и ще се поровя в Кодекса на Мрин. Ако Торак е решил да го разучава, тогава имам намерение да разбера какво ни чака. Сигурно ще е едно от онези
— Най-вероятно е така. Ще ти се наложи обаче най-напред да проумееш за какво става дума. Защо просто не оставим алорните сами да намерят пътя към къщи?
— Искам да съм сигурен, че са тръгнали обратно. Някой ще трябва да подбере Мечия култ и да го изведе от юга. Кажи на Бранд какво научихме от Илесса. Пусни слух, че двамата с теб се каним да се разправим със Зедар. Не уточнявай много-много колко време ще ни отнеме това.
— Ще се отбиеш ли при Поул преди да се върнеш в Долината?
— Тя може и сама да се грижи за себе си.
Той ми хвърли дяволит кос поглед.
— Много се гордееш с нея, нали?
— Иска ли питане.
— Смяташ ли някога да й го кажеш?
— И с един замах да обезсмисля хиляда години караници? Не ставай глупав. Отбий се в Долината преди да се върнеш в Малория. Дотогава може и да съм изровил нещо полезно от Мрин.
Оставих го на стълбите на палата и напуснах разрушения и горящ град. Открих едно сечище и отново се преобразих на сокол. Вече можех да се гордея с тази форма.
Летенето през пушеците на горящата джунгла не беше никак приятно, затова продължих да се издигам, докато не оставих дима далеч под себе си. Знаех, естествено, къде са най-буйните пожари и прелетях над някои тлеещи вече участъци. Но не си давах сметка за мащабите на пожара, докато не се издигнах достатъчно високо. Изглеждаше така, сякаш цяла Нийсия е в пламъци.
Разказах на близнаците какво е станало в Нийсия, щом се върнах в Долината. От очите им се търкаляха едри сълзи на съчувствие, докато им описвах последните часове на Илесса. Близнаците наистина са много сантиментални понякога.
Следващите няколко седмици прекарах заплетен в писанията на Мрин. Доста се гордея със самоконтрола, който проявих тогава. Нито веднъж не посегнах да изхвърля тези глупави свитъци през прозореца.
Вече споменах, че главният проблем при Мрин идва от това, че мисълта му скача постоянно от едно нещо на друго. Докато се борех с тези несвързани брътвежи, започнах да разбирам къде е сгрешил приятелят на Гарион. Пророкът на Мрин определено не е бил най-добрият избор за говорител. Каквото и да си мислим за силата на Необходимостта, пророчествата трябва да бъдат прецеждани през умовете на пророците. А пророкът на Мрин не е имал никакво понятие за времето. Той е живял в света на безконечното „сега“, а думите на Необходимостта са придружени от понятията „сега“, „тогава“ и „по някое време през следващата седмица“, смесени като в омлет.
Беше си чист късмет, когато буквално връхлетях на възможното решение. Хвърлих с отвращение настрана Мрин и взех Дарин, за да си прочистя главата. Борник може и да е била луда2, но поне е била наясно с разликата между „вчера“ и „утре“. Не съм сигурен дали точно четях или просто прелиствах и хвърлях по един поглед тук-там. Дъщерята на Борник беше направила много четливи копия на нейните драскулки и посланията бяха изписани със съвършен краснопис. Буквите бяха елегантни, а редовете — добре балансирани. Драскачите на Бичия врат би трябвало да отидат при Дарин и да вземат уроци от нея. Ръкописите на Мрин бяха осеяни с петна, задраскани думи, преплетени редове. Някое дванайсетгодишно дете, което едва е прописало, би могло да се справи по-добре.
Изведнъж погледът ми се натъкна на познат пасаж: „Не бой се, кралят на Рива ще се върне.“ Похлупих свитъка с няколко книги, за да остане отворен на това място. Тази е една от причините да не харесвам свитъците. Оставени без контрол, те се завиват, както им скимне.
Взех отново Мрин и прегледах свитъка за пасажа, който ясно си спомнях. „И ето — казваше се там, — всичко ще изглежда загубено, но обуздай отчаянието си, защото кралят на Рива ще се върне.“
Посланията бяха идентични. Взирах се в двата ръкописа, а главата ми натежаваше като камък. Ужасяващи перспективи се разкриваха пред мен. Вече знаех как да навържа нещата, казани от Мрин, но мащабите на подобно нещо и неговите последици караха колената ми да се подкосяват.
