Белгарат — магьосникът

избеляло. „Змията“, значи? За Бога, изписано с главна буква, името на това влечуго можеше да се отнася само до една съвсем определена персона. Или аз просто пресилвах нещата? Не, пророчеството ясно намекваше, че Селмисра ще се появи на сцената.

Продължих нататък.

„И тъй като Пазителя ще бъде обременен от възрастта, Змията ще го свари неподготвен и нейната отрова ще накара сърцето му да изстине, неговото сърце и това на неговите най-близки. Побързай, Древни и Възлюбени, Животът на последната издънка на рода на Пазителя е в смъртна опасност. Спаси го, иначе мракът ще се възцари над света за вечни времена.“

Седях и гледах свитъка с разширени от ужас очи, неспособен да отвърна поглед от него.

Горек Мъдрия, крал на Рива и Пазител на Сферата, беше вече наистина в напреднала възраст, пътищата в Толнедра се разпадаха, а селмисрите винаги са били непредсказуеми.

Преобразих се почти несъзнателно в сокол и се стрелнах през прозореца, докато думите на пророчеството отекваха в главата ми със силата на огромна погребална камбана.

Трябваше да се озова на Острова на Бурите възможно най-бързо, ако не исках целият ми петхилядолетен труд да отиде по дяволите, а с него и целият свят.

Тридесет и втора глава

Соколите са по-бързи от повечето птици, а камбаната в главата ми болезнено ми напомняше, че този път скоростта е от решаващо значение.

Дори не се замислих дали да взема Поулгара със себе си или не. Съзнавах, че тя ще трябва да направи нещо много важно, след като се доберем до Острова на Бурите. Не знаех какво точно ще бъде, но бях абсолютно сигурен, че ако не я взема със себе си, резултатът ще бъде катастрофален.

Не ми отне кой знае колко време да се добера до къщичката на Поледра. Беше началото на пролетта, но вече бе доста топло и Поулгара бе излязла навън, за да се погрижи за своята градина. Дъщеря ми има доста светла кожа и изгаря много лесно. Това явно беше причината да си изплете някаква странна сламена шапка с широка периферия. Може би не би трябвало да го казвам, но с нея изглеждаше точно като гъба манатарка.

Спуснах се към градината, протегнах увенчаните си със закривени нокти крака напред и започнах да се преобразявам още преди те да са докоснали земята.

— Имам нужда от теб, Поул — казах направо.

— И аз някога имах нужда от теб, забрави ли? — отвърна ми тя хладно. — Ти обаче не прояви особен интерес. Сега имам възможност да ти върна жеста. Върви си, татко!

— Нямаме време за това, Поулгара. По-късно ще можеш да ме ядеш, колкото си искаш. Трябва да се озовем възможно най-бързо на Острова на Бурите. Горек е в опасност.

— Много хора са в опасност, татко. Така е устроен светът. — Тя замълча за миг. — Кой е Горек?

— Какво, да не би всичко да ти се е изпарило от главата? Забрави ли вече какво става в света?

— Моят свят изчезна без следа, след като ти позволи на астурианците да разрушат Во Вакюм, старче.

— Боя се, че грешиш. Ти все още имаш своите задължения и точно сега ще дойдеш с мен на Острова, дори за целта да се наложи да те отнеса дотам в ноктите си.

— Ти, с твоето нескопосано летене? Я не ставай смешен. Кой е Горек и защо си се разтревожил чак толкова за него?

— Той е риванският крал, Поул, Пазителя на Сферата. Хайде, нямам време да ти обяснявам всичко. Превръщай се веднага в сокол и да тръгваме!

— Не и преди да си ми дал достатъчно основание за това.

Едва се сдържах да не я прокълна.

— Току-що извлякох ново значение от един от пасажите на Мринския кодекс. Селмисра ще опита да посегне на живота на риванския крал и на цялото му семейство. Успее ли да го стори, Торак печели битката.

— Селмисра? Защо не започна направо с това?

— Защото нямаше да ме изслушаш.

— Да вървим, татко!

— Изчакай за минутка, трябва да предупредя близнаците.

Концентрирах мисълта си.

— Братя!

— Белгарат — отзова се пръв Белтира, — какво има?

— Животът на риванския крал е в опасност. Двамата с Поул потегляме за Рива. В случай че поискаш да се свържеш с нас, ще летим дотам, преобразени в соколи.

Приехме облика на тези свирепи ловни птици, издигнахме се нагоре и после се стрелнахме на северозапад над Улголанд. По някое време, на няколко мили от Пролгу, се натъкнахме на ято черни харпии. Още тогава това ми се стори доста подозрително. Напоследък бях пътувал често през Улголанд, но за пръв път от доста време се натъквах на харпии. Не бих се учудил, ако някой ги е натирил по пътя ни, за да ни забавят. Колкото и да са неприятни обаче, харпиите далеч не летят толкова добре. Двамата с Поул просто се плъзнахме край тях и ги оставихме да махат яростно с крила зад нас.

Вече беше започнало да се здрачава, но ние продължавахме да летим. Бях уморен и гладен, но камбаната в главата ми не спираше да звъни и единственият начин да я накарам да спре беше да се озова навреме на Острова на Бурите. Поул лети по-добре от мен, но съм сигурен, че бясното темпо беше изтощило и нея. Така или иначе, не посмяхме да кацнем дори за час.

Когато под нас най-после се появи Камаар, хоризонтът зад гърба ни вече бе започнал да избледнява и ние се спуснахме със сетни сили да прекосим Морето на Бурите.

Трябва да е било почти пладне, когато зърнахме за пръв път острова на западния хоризонт. Започнахме дълго, но стремглаво спускане, при което в един момент пристанището на Рива започна да се приближава към нас с плашеща скорост.

Замалко не загубихме живота си в опита да стигнем до Острова възможно най-бързо, но въпреки това закъсняхме с десетина минути.

Едва когато се носехме в бръснещ полет над водите на залива, разбрахме защо е било толкова важно Поулгара да дойде с мен. Аз дори не видях малкото момче, което се бореше отчаяно с вълните, но Поул мигом го мярна. Бяхме на около двайсетина метра над водата, когато образът й изведнъж се размаза и тя прие човешката си форма насред полет, изпъна тялото си със завидна ловкост и се стрелна към водната повърхност с главата надолу. Заби се във вълните като кинжал. За наш късмет, пристанището на Рива е доста дълбоко.

Вече бях започнал да се притеснявам, когато главата й най-сетне се появи над водата, на не повече от три метра от борещото се за живота си дете. Няколко мощни загребвания и то вече беше в прегръдката й.

— ДА! — изрева същият онзи невидим досадник в главата ми, с който не бяхме се чували от толкова време.

— О, я млъквай! — троснах му се аз.

В търговската част на пристанището цареше пълен хаос. Един единствен поглед ми беше достатъчен, за да установя, че Горек, неговият син и цялото му семейство са мъртви. В същото време риванците бяха заети с накълцването на ситни парчета на двама нийсенски търговци. Спуснах се малко встрани, тръснах криле и се преобразих.

— Спрете! — извиках на риванците.

— Те убиха нашия крал! — изкрещя ми възбудено някакъв здравеняк. По лицето му се стичаха сълзи и той беше почти в състояние на истерия.

— Не искате ли да разберете защо? — извиках аз, но тутакси разбрах, че няма никакъв смисъл да се опитвам да заговоря него или кой да е друг член на охраната на краля. Вместо това събрах малкото останала ми сила и изградих предпазен щит около нийсанците. После ги приспах и двамата. Познавах