Поулгара. Което значеше, че или моята дъщеря ще се вземе в ръце, или здравият разум на Онтроз ще надделее над чувствата му.
Заех се отново със своите проучвания, но само три години по-късно Поул сама ме потърси посред нощ.
—
—
—
Изтърколих се от леглото, облякох се и грабнах старото си наметало. Отделих не повече от час, за да се вгледам в някои от пасажите на Мринския кодекс. Преди не бях съвсем наясно с тяхното значение, но това неочаквано послание на Поулгара ми отвори очите.
Славният Во Вакюм беше обречен. Единственото нещо, което можех да направя сега, бе да измъкна Поулгара оттам, преди да се е случило най-лошото.
Хукнах посред ветровитата нощ на запад, приемайки отново облика на вълк. Нямаше особен смисъл да опитвам да се добера до Во Вакюм с размахване на криле. Бях твърде разстроен, за да демонстрирам кой знае какви умения в летенето.
Около два дни по-късно, когато тъкмо бях преполовил пътя си през Улголанд, вятърът неочаквано спря. Тутакси се преобразих в птица, вече не помня точно каква, и се понесох стремително към Арендия.
Достигнах до Во Вакюм привечер на следващия ден, но не побързах веднага да вляза в мраморния град. Вместо това направих няколко широки кръга над заобикалящите го гори и не ми бе нужно много време, за да открия астурианците. Бяха вече само на няколко левги от портите на Во Вакюм. На сутринта най-вероятно щяха да го обсадят. Изрекох на ум няколко подбрани проклятия и полетях обратно към града.
Обикновено приемам човешкия си облик преди да вляза в населено място, но сега бързах прекалено много, за да го направя. Затова отлетях направо до градината на Поул и кацнах на един удобен клон.
Оказа се, че тя също е в градината, при това не сама. Онтроз беше с нея. Бе облякъл плетена ризница, а на кръста си беше препасал меч.
— Знам за чувствата ви, лейди — тъкмо й казваше той, — но ви умолявам да напуснете веднага града и да се скриете на безопасно място. Астурианците почти са достигнали градските порти.
Приех отново обичайната си форма и слязох от дървото.
— Той е прав, Поул — казах.
Онтроз изглеждаше малко стреснат, но Поул отдавна беше свикнала на такива неща.
— Къде се губиш толкова време? — скара ми се тя.
— Попаднах на насрещен вятър. Събирай се нещата. Трябва да се измъкваме на мига.
— Никъде няма да ходя. Сега, когато и двамата сме тук, можем да прогоним астурианците.
— Всъщност, не можем. Забранено ни е. Съжалявам, Поул, но това трябва да се случи и на нас не ни е позволено да се месим.
— Сигурно ли е това, Древни? — попита ме Онтроз.
— Боя се, че да, Онтроз.
— Няма да тръгна — настоя упорито Поулгара.
— И ще сбъркате, миледи — каза Онтроз с необичайна твърдост в гласа си. — Вие трябва да напуснете това място заедно със своя баща.
— Не! Няма да те оставя!
— Негова Светлост графът ме натовари с отбраната на града, лейди Поулгара. Моя отговорност е да защитавам Во Вакюм до последна капка кръв. Това обаче не важи за вас, затова вървете.
— Не!
— Вие сте дукеса на Ерат, лейди Поулгара, васитска благородница. Клетвата, дадена пред Негова Светлост графа, ви задължава да се подчините на волята му. Не се опозорявайте с подобно държане. Трябва да напуснете града начаса.
Поулгара вирна ядно брадичка.
— Беше доста нелюбезно от твоя страна да го кажеш, Онтроз — обвини го тя.
— Истината често е „нелюбезна“, милейди. Всеки от нас има своите отговорности. Аз няма да загърбя своите. Останете и вие вярна на вашите. А сега вървете, умолявам ви.
Очите на Поул неочаквано се изпълниха със сълзи. Тя прегърна отчаяно своя любим и после изтича в къщата.
— Благодаря ти, Онтроз — казах му аз простичко, докато стисках ръката му. — Едва ли щях да се справя без твоята помощ.
— Бди над нея, Древни. Тя е смисълът на моя живот.
— Ще го сторя, Онтроз. Никога няма да те забравим.
— Това изглежда е най-доброто, на което бих могъл да се надявам. Сега трябва да отида да нагледам отбранителните ни позиции. Сбогом, Древни Белгарат.
— Сбогом, Онтроз.
И тъй, аз изведох своята разплакана дъщеря от обречения град. Насочихме се на север, прекосихме река Камаар и оттам тръгнахме към Мурос, за да се озовем не след дълго сред планините на Алгария.
Поулгара отказа да говори с мен, но аз очаквах нещо подобно. Онова, което не очаквах, беше отказът й да се върне с мен в Долината. Когато достигнахме до порутените останки от къщата на нейната майка, тя спря.
— Аз съм дотук.
— Какво?
— Чу ме добре, татко. Ще остана тук.
— Имаш работа за вършене, Поул.
— Жалко за теб тогава, защото ще трябва да я свършиш вместо мен. Върви си обратно в кулата и си изучавай мъглявите прорицателства. Мен ме остави на мира. Никога повече не искам да те видя. Сега си върви и не смей да ми досаждаш повече.
Не виждах смисъл да споря с нея в момента. Вече бях преживял загубата на любимия човек и знаех какво означава. Вместо това реших да я следя от разстояние. Поулгара бе прекарала твърде много време в Арендия, а арендските дами се славят със склонността си към театрални самоубийства. При най-дребното любовно разочарование, те тутакси започват да търсят подходящ кинжал, с който да прережат вените си, подходяща отрова, с която да сложат край на мъките си или достатъчно висока и изящна тераса, от която да скочат. След време Поул щеше несъмнено да преодолее болката, но засега се налагаше да бдим над нея.
Върнах се в Долината и извиках близнаците на помощ. Бих използвал и Белдин, но той беше заминал отново за Малория. Та ние тримата прекарахме безкрайни часове, стаени в храстите зад къщичката на Поледра. След като Поулгара се зае с първите дребни подобрения по полусрутената постройка, ние си отдъхнахме облекчено. Следихме я още известно време и накрая прецених, че е вън от опасност.
Естествено, първата ми работа беше да потъна отново в дебрите на двата кодекса. В следващите стотина години не можах да изровя нищо кой знае колко интересно от тях. Междувременно станахме свидетели на някои спорадични размирици и на една война между толнедранците и алорните, която за мое най-голямо облекчение приключи броени дни след започването си.
Тъкмо бях започнал да прелиствам пожълтелите свитъци с пророчествата вече почти небрежно, и един пасаж изведнъж ми прозвуча в коренно нова тоналност.
„Въззри — започваше той съвсем по обичайния начин, — когато онуй що е право започне да се руши и сигурното стане несигурно, това ще бъде предупреждение към теб, Древни и Възлюбени.“
Точно тук ми просветна. Толнедранските пътища наистина бяха започнали да стават несигурни. Имаше места в Сендария, където от тях бях останали само кални коловози и пръснати павета. И тъй като това ги правеше непроходими, хората ги заобикаляха. Продължих да чета трескаво нататък.
„Внимавай — продължаваше текстът, — защото тогава ще се събуди Змията и ще уязви Пазителя.“
Това спокойно можеше да значи всичко и нищо. Вгледах се по-внимателно в ръкописа и за пръв път забелязах, че „змията“ всъщност трябва да е била изписана с главна буква, макар мастилото да бе
