Тридесет и първа глава
През следващите близо шестстотин години ми се събра доста ходене насам-натам. В това време Поулгара почти не напусна Во Вакюм. Нейната преценка за васитските аренди се оказа невероятно точна и с по два-три безпогрешни тактически хода годишно тя успяваше да поддържа крехкия мир в Арендия, който тя лично бе извоювала.
Зловещият разгром на надраките беше принудил дори ходещата мумия Ктучик да се покрие за известно време и макар да не бе за вярване, по източната граница също цареше мир.
През 2537 (или там някъде), точно както бях обещал на бащата на Делон, Борюните се възкачиха на императорския трон на Толнедра. Вордюните и Хонетините си бяха предавали короната едни на други вече не помня колко пъти през изминалите векове и когато Ран Вордю Двадесети умря, без да остави наследник, Хонетините сметнаха, че отново е дошъл техният ред. Няколко хонетински благородника решиха изведнъж, че са напълно достойни за титлата император и се заеха ревностно да отвоюват онова, което уж им се полагаше по право. Дочух, че подкупите, които се раздавали по онова време в Съвета на Консулите, били буквално астрономически. Накрая един от консулите най-неочаквано, но доста настойчиво представи пред Съвета кандидатурата на Великия граф на Борюн. Хонетините и Вордюните — подтикнати към това от съответните „съветници“ — решиха, че ще бъде хитър тактически ход, ако за известно време подкрепят независимия кандидат, за да могат по този начин да неутрализират своя пряк конкурент. Когато накрая се усетиха какво всъщност правят, вече беше твърде късно. Около месец след това съдбата на трона беше решена окончателно в полза на Борюните.
Ран Борюн Първи се оказа способен владетел. Големият проблем в Толнедра по онова време бяха все още продължаващите набези на черекските капери. Ран Борюн се зае с разрешаването на тази дилема буквално часове след приключването на неговата коронация. Той измъкна легионите от техните казарми и ги натовари с построяването на път между Тол Вордю и Тол Хорб. На генералите това никак не им хареса, но новият император се оказа достатъчно твърд дори за техния инат. Не след дълго Ран Борюн разполагаше със своя първокласен път, но той не беше нищо повече от страничен бонус към целия план. Неговата цел беше по-скоро да пръсне своите легиони така, че да могат да реагират максимално бързо, независимо от мястото на поредния удар на череките. В края на краищата планът на императора сработи доста добре. Вярно, наложи ми се да прекарам известно време във Вал Алорн, опитвайки да налея малко здрав разум в главите на няколко поредни черекски крале, което се оказа доста тежко занятие. Накрая обаче загубите при набезите им започнаха значително да надхвърлят стойността на заграбената плячка и те все пак се отказаха.
Мисля, че беше някъде през 2940-та, когато минах през Во Вакюм, за да навестя Поулгара и май улучих подходящия момент. Нейна светлост дукесата на Ерат, както гласеше по онова време титлата на моята обична дъщеря, тъкмо се бе влюбила. Знаех си, че твърде дългия престой в Арендия няма да й се отрази добре.
Заварих я да подкастря розите в мраморната градина на прекрасната си къща или палат, ако трябва да сме по-точни.
— Е, Стари Вълко — поздрави ме тя, — как я караш напоследък?
Свих рамене.
— Долу-горе.
— Светът още ли е цял и невредим, благодарение на нежните ти грижи?
— Кажи-речи. Наложи ми се да го позакърпя на няколко пъти.
— Я погледни това — каза тя, отряза внимателно една роза и ми я подаде. Розата беше бяла, но не изцяло, ръбчетата на нежните й листенца бяха обагрени в наситено лилаво.
— Много ефектно — отбелязах аз.
— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Много ефектно? Та тя е прекрасна, татко! Онтроз я създаде в моя чест.
— Кой е Онтроз?
— Той е човекът, за когото ще се омъжа, татко… веднага щом събере кураж, за да ми направи предложение.
Виж, това беше нещо ново. Тутакси се заслушах с далеч по-голям интерес.
— Любопитна идея, Поул. Прати ми го да си поговорим.
— Ти не одобряваш.
— Не съм казал такова нещо. А ти добре ли си обмислила всичко?
— Да, татко.
— И всички недостатъци на тази идея не те накараха да се замислиш поне още малко?
— За какви недостатъци става въпрос?
— Ами, като начало, солидната разлика във възрастта, предполагам. Той вероятно е на не повече от трийсет и няколко, а ако не ме лъже паметта, ти си на деветстотин и петдесет.
— Деветстотин и четиридесет. Какво значение има това?
— Ти ще го надживееш, Поул. Той ще остарее безнадеждно, преди да си се усетила.
— Мисля, че и аз имам правото на поне мъничко щастие, татко, дори ако то ще продължи толкова кратко.
— А смятате ли да имате деца?
— Естествено.
— Шансовете те да имат нормална продължителност на живота са доста големи, мен ако питаш. Което значи, че те ще остареят, а ти — не.
— Не се и опитвай да ме разубедиш, татко.
— Не го правя. Просто ти припомням как стоят нещата в действителност. Помниш как се почувства след смъртта на Белдаран, нали? Нима искаш отново да минеш през това? И то не веднъж, а поне дузина пъти.
— Мога да го понеса, татко. Може би ако се омъжа, животът ми ще стане нормален. Може дори и аз самата да остарея.
— На твое място не бих разчитал особено на това, Поул. Ние с теб имаме още доста важни неща за вършене и ако разчитам правилно Мринския кодекс, на теб ти предстои още дълъг живот. Много съжалявам, Поул, но ние
— Но ти си се оженил — обвини ме тя.
— Защото така
— Може пък женитбата с мен да удължи и живота на Онтроз.
— Не разчитай на това. Виж, на него може и да му се стори цяла вечност.
— За какво намекваш?
— Ти не си най-лесният за изтърпяване човек.
Очите й охладняха.
— Мисля, че изчерпахме темата, татко. Сега си върви обратно в Долината и престани да си завираш носа в моите дела.
— Твоите истински дела имат други измерения, Поул.
Лицето й се вкамени.
— Достатъчно, татко — процеди през зъби, обърна ми гръб и със забързана крачка се скри от погледа ми.
Останах в града още няколко седмици и дори се запознах с Онтроз. Той беше приятно момче, но май не разбираше ситуацията по-добре от самата Поул. Обожаваше Поулгара, естествено, и дори да беше наясно колко време е прекарала тя във Во Вакюм (шестстотин години, ако сметките ми са верни) едва ли щеше да тръгне да й задава неудобни въпроси. Това, обаче, не решаваше проблемите, които щяха неминуемо да изникнат в тази връзка.
Накрая поех обратно към Долината. Не бях особено разтревожен. Бях прекарал достатъчно време в ровене из Мринския и Даринския кодекси, за да знам, че в тях не се споменава нищо за евентуалния брак на
