нещо. Едва ли се е опитал да въвлече арендите във война с толнедранците просто ей така, за едното удоволствие.
— Ще го наглеждам — обещах й аз.
Не след дълго Белдин се завърна от поредното си пътуване до Малория, само за да ни каже, че там не се е случило нищо кой знае колко интересно.
— Без да броим това, че Зедар напусна Ашаба — добави той после.
— Някаква идея къде може да е отишъл? — попитах аз.
— Никаква. Зедар е станал хлъзгав като змиорка. Доколкото знам, гледа само да не припарва до Кел. Какво става с надраките?
— В какъв смисъл?
— Минах през техните поселища на път за насам. Те са струпали войски на около десет левги от източната драснианска граница. Според мен са намислили нещо голямо.
Започнах да сипя проклятия.
— Значи
— Карай по ред, Бергарат. Какво става там?
— По тази граница се въртеше скромна търговия. После надраките станаха нагли. Организираха няколко нападения срещу Драсния и синът на Бичия врат ги прогони обратно в горите. После известно време там не се случваше нищо по-специално.
— Мисля, че съвсем скоро пак ще се вдигне пушилка. Надракските градове са почти изоставени. Мобилизирали са всеки мъж, достатъчно зрял или здрав, за да се държи на краката си и да размахва оръжие.
— По-добре да предупредя Ронар.
— Кой пък е този?
— Настоящият крал на Драсния. Ще отскоча дотам и ще му обясня какво става. Ти защо не отидеш до Алгария да видиш дали няма да можеш да откриеш Чо-Дан, главата на Съвета на клановете. Аз ще посетя Боктор и оттам Вал Алорн, за да предупредя череките.
Белдин потри ръце.
— Не сме имали война от доста време насам.
— На мен специално хич не ми липсваше. — Почесах се по брадата. — Май ще трябва да отида и до Рак Ктол, за да поговоря с Ктучик. Може пък да успея овреме да му избия вредните идеи от главата.
— И да ни провалиш малката войничка с ангараките?
Той направи шеговита физиономия.
— Къде е Поул? — попита след това.
— В Арендия. По-специално във Во Вакюм, ако се не лъжа. Ктучик се опитва да играе игрички и там. Поул наглежда положението. Хайде да вървим да предупредим алорните.
Кралят на Драсния Ронар прие новините дори с известен ентусиазъм. Беше почти толкова безотговорен по тая линия, колкото и Белдин, ако не и повече. Оттам отидох до залива Черек и се срещнах с крал Бледар. Той беше още по-зле и от Ронар. Флотата му потегли за Коту още на следващия ден. Надявах се, че поне Белдин ще успее да сдържи алорните, след като се озоват на надракската граница. Аз и Поул бяхме прекарали последните няколко века, поддържайки на всяка цена крехкия мир в Запада, а една прибързана конфронтация заплашваше да вдигне всичко във въздуха.
След това отидох до Рак Ктол.
Поспрях в пустинята на няколко мили западно от онази скала с размерите на малка планина и премислих различните възможности. Последното ми посещение най-вероятно бе убедило Ктучик в необходимостта да слага лостови навсякъде, затова проникването ми в града най-вероятно щеше да бъде далеч по-трудно този път. След кратко умуване, не без леко разочарование, стигнах до извода, че всъщност мога въобще да не прекосявам града. Нали знаех къде е кулата на Ктучик, а и тя като всяка друга си имаше прозорци.
Беше късно през нощта и пясъкът отдавна бе изстинал, затова не можех като предишния път да се възползвам от топлите въздушни маси. Налагаше ми се буквално да впивам нокти във въздуха, докато се издигах в спирала все по-високо и по-високо около скалата на Ктучик. Може би единственото хубаво нещо в цялото упражнение беше, че след първите стотина метра вече не можех да виждам земята под себе си.
И какъвто съм си късметлия, след като кацнах на нужния перваз, установих, че Ктучик е заспал на работната си маса, с глава положена върху ръцете. Размахах огромните си крила на лешояд и го събудих. Годините определено не го бяха направили по-красив. Все още приличаше на ходещо зомби.
Само дето не изписка уплашено, но после бързо се овладя.
— Радвам се да те видя, старче — излъга набързо.
— Радвам се, че се радваш. А сега по същество. Най-добре разпрати вестоносци до своите надраки, за да им кажат да спрат нашествието си. Алорните са готови да ги посрещнат както подобава.
Очите му се превърнаха в две мръсносиви, ледени бучки.
— Някой ден и моето търпение ще свърши, Белгарат.
— Разчитам на това. Защото, Господ ми е свидетел, че вече едва те изтрайвам.
— И как разбра за надраките?
— Имам си очи навсякъде, Ктучик. Нищо не можеш да скриеш от мен. Провалените ти мераци в Арендия не те ли убедиха в това?
— И аз се чудех как точно се провалихме там.
— Е, сега вече знаеш.
Не се опитвах да си припиша заслугите на Поул, просто си мислех, че няма да е зле известно време да пазя нейното участие в играта в тайна. Поул беше вече наистина добра, но не бях сигурен дали е готова да се срещне очи в очи с Ктучик.
— Ужасно съжалявам, стари ми друже — рече той с мазна усмивчица. — Боя се, че не съм в състояние да ти помогна с надраките. Този път идеята не беше моя. Заповедите ми идват директно от Ашаба.
— Не ми се прави на умник, Ктучик. Знам, че можеш да се свържеш с Торак, когато си поискаш. По- добре го направи още сега. Теб те нямаше още, когато завладяхме Корим. Повярвай ми, Торак доста се разстройва, когато големи маси от неговите ангараки се запътят наведнъж към отвъдното. Ако не си разбрал още, онова, което очаква надраките на драснианската граница, може да се нарече само с една дума и тя е „клане“. Виждал съм достатъчно често алорните в действие. Но иначе си прав, изборът е изцяло твой. Не съм аз онзи, който ще трябва после да отговаря пред Торак.
После, колкото да сипя още сол в раната, добавих с усмивка:
— Наистина ти трябва копие от Ашабанските пророчества, друже. Защото на мен Мринският кодекс ми дава адски точни наставления. Знам за цялата ти дребна игричка поне от двеста години насам, което ще рече, че имах предостатъчно време да се подготвя.
Накрая направо му се изсмях в лицето и свърших с едно:
„Винаги е приятно човек да си поприказва с теб, Ктучик“, след което стъпих на перваза на прозореца и скочих в пропастта.
Това глупаво театралничене замалко не ми видя сметката. Бях на не повече от трийсет метра от повърхността на пустинята, когато най-после успях си осигуря пълния комплект от пера. Да се преобразиш падайки от голяма височина си е доста труден номер. По някаква причина ми е адски трудно да се концентрирам, когато земята се приближава стремглаво под краката ми.
Като изключим възможността да смутя още повече Ктучик, моето посещение до Рак Ктол си беше в общи линии загуба на време. Трябваше и сам да се сетя, че Торак никога няма да отстъпи от нещо, което вече си е наумил, каквото и да се изпречи на пътя му. Егото му просто не позволяваше да го стори. Надраките атакуваха драсниянската граница още преди да успея да се прибера у дома. Както можеше да се очаква, алорните ги посрещнаха подобаващо и ги размазаха. Неколцина от чедата на Торак успяха да се измъкнат, но векове наред нямаше достатъчно надраки дори за едно свястно родово събиране.
Торак очевидно бе успял да се самоубеди, че не носи никаква вина, защото първата му реакция беше да нареди на гролимите да учетворят жертвоприношенията си. Ако някой си беше направил труда да води такава статистика, то най-вероятно щеше да излезе, че с течение на времето гролимите са избили повече ангараки от алорните, да речем.
