извести за смъртта на Рива Желязната Хватка. Мечото рамо бе починал предишната зима, а Драс и Алгар бяха вече старци. Може би най-неприятното в това да живееш безкрайно дълго е непрекъснатата загуба на приятели. Понякога ми се струва, че целият ми живот е бил едно безкрайно погребение.
Поулгара се върна в Долината около година след това, помъкнала непосилен товар от всевъзможни медицински книги. В тях най-вероятно нямаше нищо, което е могло да помогне на Белдаран, но Поул държеше да се увери в това лично. Не знам какво щеше да направи, ако бе открила някакво лечение, за което да не е подозирала на времето и което да е било достатъчно ефективно, за да излекува нейната сестра-близначка. За моя неописуема радост, тя също извади късмет.
В следващите петдесетина години не се случи нищо особено и животът в Долината си течеше кротко и безбурно. Даран се ожени, роди му се син и после остаря, докато ние с Поул продължавахме своите занимания. Чувството за взаимна загуба ни сближи през годините. Колкото по-дълбоко навлизах в скрития смисъл на Мринския Кодекс, толкова по-тревожно ставаше усещането за онова, което ни готвеше бъдещето. Едно поне ми даваше опора — до момента не бяхме пропуснали да направим дори една важна крачка, което значеше, че сме готови.
Белдин се върна от Малория малко преди края на двайсет и първия век и ми разказа за случващото се там, което определено не беше нищо особено.
— Мен ако питаш, нищо сериозно няма да се случи, преди Торак да се измъкне от уединението си в Ашаба.
— И тук е кажи-речи същото — казах му аз. — Толнедранците се усетиха за златото в Марагор и изградиха на границата си с марагите град, който кръстиха Тол Ран. Опитват се да изкушат марагите да търгуват с тях, но засега без особен успех. Значи казваш, че Торак е още в Ашаба?
Белдин кимна.
— Изглежда Белязаното приятелче ужасно си пада по собствената си компания.
— Да му се не начуди човек.
Съвсем съзнателно избягвахме да говорим за Белдаран и за другите приятели, които ни бяха напуснали.
И без друго символичната търговия между Драсния и Гар ог Надрак беше рязко преустановена, след като надраките започнаха да атакуват градовете и поселищата в източна Драсния. Кхадар, синът на Бичия врат, обаче реагира мълниеносно и надраките бяха принудени да се кротнат отново и да се изпокрият по горите си.
През 2115-та толнедранците, раздразнени до крайност от безразличието на марагите към търговията, преминаха в настъпление. Ако бях следил събитията там по-внимателно, сигурно щях да успея да се намеся, но по това време съзнанието ми беше заето с други дела. Забогателите до самозабрава търговци от Тол Хонет започнаха атаката си срещу марагите с кампания срещу ритуалния канибализъм. Историите и слуховете, пуснати сред простите хорица, ставаха все по-невероятни и по-невероятни. Разбира се, никой нормален човек не си пада по идеята за канибализъм, но настроенията против марагите си бяха изкуствено раздухани. Ако потоците в Марагор не бяха затрупани със злато и скъпоценни камъни, толнедранците едва ли щяха да си мръднат и пръста за онова, което ставаше отвъд границата им.
За съжаление, Ран Вордю Четвърти се бе възкачил на трона само година преди всичко това да му се изсипе на главата и неговата неопитност допринесе в огромна степен за развръзката на този драматичен конфликт. Развихрилата се в Толнедра истерия в крайна сметка го принуди да капитулира пред войнолюбците и да обяви поход срещу марагите.
Толнедранската инвазия в Марагор се превърна в една от най-мрачните страници в човешката история. Толнедранските легиони не тръгнаха с мисълта да воюват. Тяхната задача беше да изтрият марагската раса от лицето на земята, и бих казал, че почти успяха в този свой стремеж. Клането беше зловещо и само вродената алчност на толнедранците предотврати пълното изтребление на марагите. Към края на войната толнедранските генерали все пак се сетиха, че биха могли да вземат и пленници, предимно жени, които продаваха на нийсаните. Чедата на Исса, които имаха стари сметки за уреждане с марагите, даваха мило и драго, за да се сдобият с някоя марагска робиня.
Така или иначе, цялата история беше гнусна, но марагите май трябва да благодарят на тъпоглавите толнедрански генерали, защото ако не бяха започнали да продават робини в Нийсия, вероятно нямаше да се роди и Тайба, а това щеше да е равносилно на катастрофа. В Мринския кодекс тази жена беше наречена „Майката на мъртвата раса“, и тя също
Още щом легионите пометоха зле подготвените за война мараги, толнедранските ловци на съкровища заляха Марагор като ято скакалци. Мара, обаче, имаше свои собствени планове. Аз никога не съм разбирал Мара, но тогава разбрах чудесно реакцията му спрямо жестокостите на толнедранците и дори я одобрих с цялото си сърце, макар че тя доведе до известни търкания между Боговете. Казано най-просто, Марагор се превърна в земя на призраците. Духът на Мара осигуряваше за зажаднелите за злато толнедранци нечувани ужаси. Повечето от тях се побъркаха. Още повече се самоубиха в последствие. Малкото оцелели, които някак успяха да се завърнат по домовете си, прекараха остатъка от живота си като душевни инвалиди.
Дори духът на Недра не беше доволен от стореното от неговите чада и той говори доста твърдо с Ран Вордю. Това всъщност беше и причината за построяването на манастира при Мар Терин и един от най- алчните търговци, започнали всичко, стана един от първите монаси там, за да прекара остатъка от живота си в успокояване на духовете на изкланите мараги. Да принудиш един толнедранец да се обрече доброволно на бедност е най-лошото нещо, което можеш да му сториш.
За съжаление, нещата не спряха дотук. Белар и Мара винаги са си били близки и изстъпленията на чедата на Недра обидиха безмерно Бога-Мечка. Това беше всъщност причината за черекските набези срещу толнедранския бряг. Череките обърнаха особено внимание на Тол Вордю, домът на Вордюнската династия и всичко, което Ран Вордю успя да направи, беше да седи отстрани и да кърши безпомощно пръсти, защото нищо не може да спре развилнелия се алорн.
Накрая се наложи моят Учител да поеме нещата в свои ръце и едва тогава се стигна до мир между Белар и Недра. В края на краищата, Торак все още беше нашият основен проблем и той все още ни беше абсолютно достатъчен, за да има за какво да се безпокоим.
Тридесета глава
След унищожаването на Марагор, когато гневът на черекските берсерки се поуталожи, в западните кралства се установи крехък мир, който естествено не важеше за Арендия. Техните безкрайни граждански войни така и не престанаха, може би защото те самите не го искаха. Взаимната омраза вече се беше превърнала в нещо като религия за арендите.
Ние с Поул прекарахме следващите няколко века в Долината, увлечени в своите занимания. Моята дъщеря прие без излишни коментари факта, че явно не й е писано да остарее. Странното при нея обаче беше, че тя
Може би някой ден ще проверя на какво се дължи всичко това. Върти ми се мисълта, че всеки от нас е придобил вида, към който винаги се е стремял. Звучи интригуващо, нали?
Както и да е. Та в началото на двайсет и петия век, струва ми се, Поулгара реши, че вече й е време да се оправя съвсем сама. Опитах се да й предложа помощта си, но тя ме сряза:
— Учителя ми каза да се погрижа за това, татко. Доколкото си спомням, твоето име дори не се спомена в разговора.
Последната й забележка беше абсолютно ненужна.
Изчаках половин ден, след като тя препусна, възседнала своя алгарски кон, и я последвах. Никой не ми беше забранил да го правя. А аз в края на краищата бях неин баща. Знаех, че има невероятен талант и все пак…
