—
Загрижеността ми за Белдаран беше толкова смазваща, че дори не успях да се сетя за нещата, които обикновено ми пречат при летенето. След около половин час, в който привиквах с новата си форма, вече порех въздуха със скорост, която в други случаи би ме изплашила до смърт.
Бях безкрайно изтощен, когато два дни по-късно се добрах до Камаар. Въпреки това поспрях за не повече от час и се стрелнах над Морето на Бурите.
Кацнах на брега на Острова за иначе немислимо за мен време, но въпреки това бях закъснял. Белдаран беше мъртва.
Поулгара въобще не говореше, а Рива беше в състояние, подобно на моето след смъртта на Поледра. Точно в момента нямаше смисъл да се опитвам да успокоя който и да е от тях, затова отидох при своя внук.
Открих го на върха на най-високата кула на двореца. Очите му просто бяха привършили и той седеше с подпухнали очи и мрачно лице при една от бойниците. Толкова беше пораснал.
— Хайде, Даран — казах му, колкото можах по-спокойно. — Дръпни се оттам.
— Дядо!
— Казах ти да се дръпнеш оттам.
Не исках да поемам каквито и да е рискове с него. Един неочакван пристъп на отчаяние можеше като нищо да го накара да сложи край на живота си. Щях да се отдам на собствената си мъка едва по-късно. Точно сега трябваше да му помогна да се справи с неговата.
— Какво ще правим сега, дядо? — проплака той.
— Ще продължим напред, Даран. Това е, което
Той се овладя, доколкото му позволяваха изчерпаните сили.
— Мама се простудяваше всяка зима години наред. Леля Поул ни каза, че било от слабите й бели дробове. През последната зима беше още по-зле — започна да кашля кръв. Точно тогава татко прати да извикат леля Поул. Но вече не можеше нищо да се направи. Тя опита всичко, но мама просто беше твърде слаба. Защо не беше тук, дядо?
— Аз не съм лечител, Даран. Твоята леля знае за лечението далеч повече от мен. Щом тя не е успяла да спаси майка ти, значи никой не е можел да го стори. Баща ти има ли първи министър или нещо подобно? Някой, който се грижи за всичко, когато той е зает?
— За Бранд ли питаш? Той е главен управител на Острова. Татко е оставил в ръцете му цялата администрация.
— Най-добре да идем и да поговорим с него. Ти ще трябва да поемеш кралството, докато баща ти се възстанови.
— Аз ли? Защо точно аз?
— Защото ти си Принц на Рива, Даран. Това е твоя отговорност. Баща ти в момента не е в състояние да се справи с управлението и затова отговорността пада на твоите рамене.
— Не мисля, че е много честно. Аз се чувствам почти толкова зле, колкото и татко.
— Не съвсем. Ти поне все още можеш да говориш… и да мислиш. Той не може. Аз ще ти помогна да се справиш, Бранд също.
— Но татко ще се оправи, нали?
— Да се надяваме. Но това може да продължи известно време. На мен ми бяха нужни дванайсет години, за да стъпя на краката си, след като баба ти почина.
— Но, дядо, никой няма да ме вземе на сериозно, когато му кажа да направи нещо. Аз дори не мога още да си пусна свястна брада.
— Ти си двайсетгодишен, Даран. Време е да пораснеш. Хайде сега да намерим Бранд.
Признавам, че беше брутално от моя страна, но все някой трябваше да управлява този остров. Рива очевидно не можеше. Сферата трябваше да бъде съхранена на всяка цена, а ако вестта за състоянието на Рива стигнеше до ушите на Ктучик… направо не ми се мислеше какво би могло да излезе от това.
Бранд се оказа един от онези непоклатими, надеждни мъже, от които светът така отчаяно се нуждае, и схвана ситуацията на мига. Беше необичайно интелигентен за алорн и се сещаше не само за нещата, които пропусках, но и за онези, които просто не можех да му кажа в присъствието на Даран. Не беше изключено Желязната Хватка въобще да не успее да се възстанови и в такъв случай щеше да ни е нужен подходящ регент. Двамата с Бранд се опитвахме да затрупаме Даран с подробности, свързани с управлението, само и само да успеем да го отвлечем поне за известно време от мъката му. Малко след като се запознах с главния управител на острова, аз му поверих Даран и тръгнах към покоите на Поулгара.
Почуках на вратата й.
— Поул, аз съм. Отвори.
— Върви си.
— Отвори вратата, Поулгара. Трябва да поговоря с теб.
— Махни се някъде по-далече, татко.
Свих рамене.
— Вратата си е твоя, Поул. Ако не я отвориш веднага, ще ти се наложи да викаш дърводелци, за да я оправят.
Лицето й изглеждаше ужасно, когато се появи в процепа на вратата.
— Какво искаш, татко?
— Нямаш време за това, Поулгара. По-късно ще се наплачеш на воля. Сега имам нужда от теб. Рива не може дори да мисли, затова направих Даран регент. Някой ще трябва да го наглежда, защото има нещо, което се налага да направя на всяка цена.
— Защо точно аз?
— Само не почвай и ти, Поул. Защо всички ме питат същото? Избрах теб, защото си единствената, която може да се справи с това. Ти ще останеш тук и ще помагаш на Даран с всичко, с което можеш. Не му позволявай да изпадне в състоянието на баща си. Ангараките имат очи навсякъде и при първата проява на слабост тук можеш да очакваш визита от Ктучик. А сега се вземи в ръце. Издухай си носа и си измий лицето. Оставих Даран да приказва с главния управител на острова. Ще те заведа при тях и после ще трябва да тръгна на мига.
— И няма да останеш дори за погребението?
— Аз ще си направя свое собствено погребение тук, в сърцето си. Точно както ще направиш и ти. Сега върви да се пооправиш. Изглеждаш ужасно.
Съжалявам, Поул, но трябваше да го направя по този начин. Налагаше се да издърпам и двама ви с Даран насила от ръба на пропастта на отчаянието, и единственият начин да го направя бе като ви затрупам с отговорности.
Оставих дъщеря си и внука си увлечени в задълбочен разговор с Бранд и си дадох вид, че напускам Острова. Но всъщност не го напуснах. Вместо това си потърсих тихо кътче отвъд близките планини.
Там се сринах на земята и ридах като невръстно дете, докато загубих всякаква представа за времето.
Желязната Хватка така и не се съвзе след загубата на съпругата си. Той, разбира се, наближаваше шейсетте, когато Белдаран ни напусна, затова и без друго времето Даран да поеме трона беше почти настъпило. Това ми даде и достатъчно добро основание да накарам Поулгара да остане на Острова. Така й осигурих достатъчно работа, че да не може да мисли твърде много за сполетялата я загуба.
На мен също ми беше необходимо сериозно, всепоглъщащо занимание и затова още с връщането си в Долината се зарових в Мринския кодекс. Прерових безброй пъти от единия до другия край, търсейки някакъв намек, предназначен да ме предупреди за онова, което е предстояло да се случи с Белдаран. Обзе ме неописуемо облекчение, когато така и не открих нещо подобно. В противен случай сигурно нямаше да се освободя от чувството за вина.
Около шест или седем години по-късно, в Долината пристигна пратеник на Даран, който бе дошъл да ме
