Даринският кодекс е по-общ от този от Мрин, но той пък уточнява няколко предупредителни знака. Преди всяко ключово събитие щеше да се яви по един такъв знак.
Около десет години по-късно Драс Бичия врат изпрати вестоносец в Долината, за да ме осведоми, че пророкът от Мрин е мъртъв и да ми донесе пълния ръкопис на Мринските пророчества. Оставих настрана Даринския кодекс и се зарових в „бълнуванията“ на лудия, който бе прекарал по-голямата част от живота си окован. Както обикновено става, когато се задълбоча в нещо, и този път изгубих представа за времето, и затова не мога да ви кажа кога точно Учителя ме потърси отново. Трябваше да ми предаде някои по- конкретни напътствия. С неудоволствие зарязах труда си и още на следващата сутрин потеглих към южна Толнедра.
Спрях за малко в Пролгу, за да говоря с настоящия Горим и оттам отидох в Тол Борюн, за да разменя няколко думи с местния граф. Той не беше никак щастлив, след като му разказах за плановете, които имам за неговия син, но след като му намекнах, че онова, което предлагам, ще проправи пътя на неговия род към имперския трон в Тол Хонет, графът обеща да си помисли. Реших да не уточнявам, че въздигането на Борюните на трона ще стане след около петстотин години. Няма смисъл да объркваме хората с такива дребни, неприятни детайлчета, нали така?
После отскочих до Гората на Дриадите.
Отново беше
— О, я свали това — казах й аз раздразнено.
— Но няма да се опитваш да бягаш, нали? — пожела да се увери тя.
— Разбира се, че няма. Трябва да говоря с принцеса Ксория.
— Аз те видях първа. Ксория може да те използва едва след като аз приключа с теб.
Както споменах малко по-рано, на път за Толнедра бях минал през Пролгу. Разговорът ми с Горим беше тъкмо за дриадите, тъй че бях подготвен. Бръкнах в джоба си и измъкнах оттам парченце шоколад.
— Заповядай — казах й, подавайки лакомството.
— Какво е това?
— Нещо за ядене. Опитай го. Мисля, че ще ти хареса.
Тя взе шоколада и го помириса подозрително. В шоколада има нещо, което прави странни неща с дриадите. Виждал съм доста жени, сграбчени в ноктите на страстта, но Ксала изглеждаше толкова зле, че чак бе започнало да ми става неудобно. Накрая й обърнах гръб и се отдалечих, за да й осигуря нужното усамотение.
Не виждам смисъл да изпадам в излишни подробности. Сигурен съм, че и сами се сещате.
Така или иначе, след като крехкото й телце попи шоколада, Ксала стана доста хрисима, да не кажа покорна. Може би няма да е зле да запомните този номер, в случай че ви се наложи да преминете през Гората на Дриадите. Знам, че много младежи, подстрекавани от собствената си суетност, напират да доказват безкрайните си ресурси в тази област на човешките взаимоотношения, но тези млади мъже никога не са срещали дриади през
Доверете ми се. Носете си шоколад.
Та моята услужлива малка приятелка ме преведе през гората право до дървото на принцеса Ксория. Ксория беше по-дребничка дори и от Ксала и имаше огненочервена коса. Сега, като се замисля, приликата между нея и нейната пра-пра-правнучка е наистина поразителна. Принцесата се беше излегнала удобно върху дървесния мъх, на около седем метра над главите ни, когато Ксала ме отведе до нейната полянка. Тя ме огледа преценяващо.
— Оценявам подаръка ти, Ксала — каза тя критично, — но не е ли малко старичък?
— Той има някаква храна в джоба си, Ксория — отвърна й Ксала. — Храна, която те кара да се чувстваш много, много добре.
— Не съм гладна — каза принцесата с безразличие.
— Наистина трябва да опиташ, Ксория — настоя Ксала.
— Току-що се храних. Защо не го отведеш извън гората и не го убиеш? Като гледам, и без друго отдавна вече му е време.
— Просто опитай едно парченце — не се отказваше Ксала. — Ще ти хареса.
— Е, добре тогава.
Принцесата на дриадите слезе при нас.
— Дай ми от това твое нещо — нареди ми тя.
— Както заповядате, Ваше Височество — отвърнах й аз и бръкнах в джоба си.
Реакцията на принцеса Ксория към шоколада беше дори още по-силна от тази на Ксала, и след като най-после се взе в ръце, тя изглежда съвсем забрави за желанието си да ми спести мъките на старческите години.
— Защо си дошъл в нашата гора, старче? — попита ме Ксория.
— Трябва да ви предам едно предложение за женитба — отговорих й аз.
— Какво е това женитба?
— Нещо като формален договор преди чифтосване — обясних аз.
— С теб ли? Не мисля. Иначе ми харесваш, но си много стар.
— Не — казах аз, — не с мен, с някой друг.
— И какво включва тая твоя женитба?
— Първо има кратка церемония и след това двамата заживявате заедно. Трябва също така да се съгласиш да не се чифтосваш с никой друг.
— Ама че скука. И защо мислиш, че бих се съгласила на нещо подобно?
— За да защитите Гората, Ваше Височество. Ако се омъжите за този млад човек, той ще ви помогне да попречите на дърварите да секат дъбовете.
— И сами се справяме чудесно. Доста хора са идвали досега в нашата гора с брадви. Костите им още се белеят тук-там, а брадвите им отдавна са се превърнали в ръжда.
— Това са били самотни дървари, Ксория. Ако започнат да прииждат на банди, на вашите сестри ще им свършат стрелите. Да не говорим, че сигурно ще започнат и да палят.
—
— Хората си падат по огъня.
— Защо правиш всичко това, старче? Защо се опитваш да ме насилиш да живея с някой, който никога преди не съм виждала?
— Необходимост, Ксория. Младежът е от рода на Борюните и вие ще се съберете с него, тъй като след доста време от вашата връзка ще произлезе едно много специално момиче. Тя ще се омъжи за Детето на Светлината и ще бъде наричана Кралица на света. — Аз въздъхнах и реших да опитам по-директен подход. — Длъжна си да го направиш, Ксория. Можеш да спориш с мен колкото си искаш, но накрая ще стане така, както ти казвам. Никой от нас няма избор в тази ситуация.
— И как изглежда това Борюнско същество?
Бях огледал доста внимателно младия човек, докато говорех с баща му и сега без проблем изрисувах образа му върху повърхността на горското езерце, току в краката на принцесата.
Тя се взря в образа с онези нейни изумрудени очи и известно време си игра небрежно с едно от медните си кичурчета.
— Не изглежда зле — заключи тя накрая. — А издръжлив ли е?
— Всички Борюни са издръжливи, Ксория.
— Дай ми още едно парченце шоколад и ще си помисля.
Двадесет и девета глава
Синът на Великия граф на Борюн се казваше Делон и беше един доста приятен млад човек, който счете идеята да се ожени за принцесата на дриадите за интригуваща. Върнах се в Тол Борюн, за да попълня
