Белгарат — магьосникът

запасите си от шоколад и да си поговоря с него насаме. Изрисувах за него образа на принцеса Ксория в басейна в градината на графския дворец и той се заинтригува още повече. После се върнах обратно в гората и атакувах фронтално Ксория с убийствена доза шоколадови бонбони.

Тук му е мястото да уточня, че все пак не бива да прекалявате с шоколада, който давате на една дриада. Ако й дадете твърде много, тя може да се пристрасти към него и да забрави за всичко останало. Исках Ксория покорна, а не дрогирана.

Огромната пречка по пътя на моя план се оказа майката на Делон, Великата графиня. Дамата произхождаше от фамилията на Хонетите и единствена причина, поради която вражеският род се бе съгласил да я даде за жена на Великия граф, бе надеждата, че така ще си осигури достъп до неограничения източник на дървен материал в Гората на Дриадите.

Моето обещание, че предстоящата женитба ще възкачи Борюнската династия на имперския трон, бе спечелило графа изцяло на моя страна. Но когато уж между другото споменах, че едно от условията двамата младоженци да се съединят в свещен брак, ще бъде гората да остане непокътната, графинята изригна като дрямал с векове вулкан.

Тя беше хонетинка до мозъка на костите си и след първоначалния изблик, тутакси предприе дефанзивна тактика. Знаех чудесно, че съображенията й са чисто икономически, но тя настояваше, че проблемът бил от религиозно естество. Религията винаги е била едно от последните убежища на всеки мошеник, а Великата графиня беше мошеничка, каквато отдавна не бях срещал. Не я виня, то си й беше в кръвта. Преди Разцепването на света Боговете доста се мръщеха на междурасовите бракове. Алорните не се женеха за нийсанки, а толнедранците за арендки и обратното. Торак, естествено, беше онзи, който разду всичко това до ръба на безумието. Моето предложение включваше бракосъчетание между представителите на два различни вида и майката на Делон тутакси се обърна към жреците на Недра за подкрепа. Жреците са задръстеняци по природа и графинята успя да ги подкове, без каквито и да било проблеми.

И тук нещата запецнаха. Мотаех се напред-назад между Гората и Тол Борюн и използвах всяка възможност, за да намеря тайни поддръжници за своята кауза зад гърба на графинята.

— Ръцете ми са вързани, Белгарат — каза ми графът, след като се завърнах в Тол Борюн от поредния си излет до Гората. — Жреците забраниха този брак.

— Вашата съпруга разиграва политически интриги, Ваша Светлост — заявих му аз направо.

— Знам, но докато жреците на Недра са на нейна страна, аз не мога да направя нищо.

Замислих се за известно време и след това изведнъж ми хрумна възможното решение. Щом на Великата графиня й се играеше на политика, щях да й покажа, че и аз самият поназнайвам нещо в тази насока.

— Ще отсъствам за известно време, Ваша Светлост — казах на графа.

— Къде ще ходиш? Пак в Гората?

— Не, трябва да се срещна с един човек в Тол Хонет.

Бяха ранните години на Втората Вордюнска династия и аз се сещах кой точно би могъл да ми свърши работа. От портите на Тол Хонет се насочих право към императорския дворец. Наложи ми се да „сгазя“ най-безцеремонно куп тунеядци, за да си осигуря аудиенция, но така или иначе вече имах опит в това упражнение.

— За мен е чест, о, Древни — увери ме Ран Вордю Втори с напевна интонация.

— Хайде да си спестим уводната част, Ран Вордю — отвърнах му аз. — Нямам много време. По-важното е, че в този момент ние с теб имаме общи интереси. Какво би отвърнал, ако ти кажа, че Хонетите са на една крачка от това да си осигурят неограничен достъп до практически безкраен източник на дървен материал?

— Какво?! — изригна Негово Императорско Величество.

— И аз така си мислех. Състоянието на твоя род се дължи почти изцяло на Вордюнския лес. Ако Хонетите се доберат до Гората на Дриадите, би било адски логично да се очаква цената на дървения материал да спадне драстично. Опитвам се да уредя един брак, който ще отреже пътя на Хонетите към Гората завинаги. Великата графиня на Борюн, обаче, е хонетинка и се опитва да ме пребори на религиозна почва. Великият жрец на Недра не беше ли някакъв твой роднина?

— Чичо — отвърна ми императорът.

— Знаех си, че не би могло да е иначе. Искам да ми даде благословията си за брака между наследника на графа на Вордюн и принцесата на дриадите.

— Но, Белгарат, това е абсурдно!

— Да, знам, но въпреки това трябва да се случи. Трябва!

— Защо?

— Както обикновено, манипулирам историята, Ран Вордю. Този брак всъщност няма почти нищо общо с онова, което ще се случи в Толнедра. Той е насочен срещу Торак и ще го порази след около три хиляди години.

— И ти можеш да виждаш толкова напред в бъдещето?

— Аз — не, но моят Учител може. Твоят интерес във всичко това е периферен. Та значи, ние двамата, по различни причини, искаме Хонетините да не получат достъп до Гората на Дриадите.

Ран Вордю сбърчи замислено чело, вперил поглед в тавана.

— А ако моят чичо дойде лично до Тол Борюн, за да извърши бракосъчетанието, това ще помогне ли? — попита ме по някое време.

Точно тази идея не ми бе хрумнала, признавам.

— Ами, да, Ран Вордю — казах аз, ухилен до ушите. — Би могло.

— Ще го уредя. — Императорът ми върна двайсет и четири каратовата усмивка. — За бъдещето на Хонетите.

— Бих пийнал за това.

И тъй, Делон и Ксория се ожениха, а родът на Борюните се свърза завинаги с дриадите.

О, между другото, майката на младоженеца не присъства на сватбата. Не се чувствала добре.

Цялата история ми отне почти три години, но като се имаше предвид колко важно беше всичко, времето не бе отишло на вятъра. Върнах се в Долината повече от доволен. Какво ти доволен, направо ме беше обзела поредната мания за всесилие.

Наложи ми се да прекося Толнедранските планини в края на зимата и затова отново приех далеч по- удачния вълчи облик. Вълците са далеч по-добре пригодени от хората за прекосяването на затрупани в снегове планини.

След като се спуснах от планините в южния край на Долината, приех отново обичайната си форма и почти на мига в главата ми прогърмя дуетът на близнаците, които опитваха да се свържат с мене.

— Не викайте! — креснах им аз на свой ред.

— Къде се губиш? — пожела да узнае Белтира.

— В Толнедра. Сякаш не го знаехте.

— Опитваме да се свържем с теб от цяла седмица.

— Трябваше да прекося планините и затова се преобразих във вълк.

Това винаги е бил един от недостатъците, когато приемеш друга форма.

— Какво има? — изпратих им мислено своя въпрос.

— Белдаран е много болна. Поулгара отиде на Острова, за да види с какво може да помогне. — Той направи кратка пауза. — По-добре побързай, Белгарат.

Мразовита тръпка прободе гърдите ми.

— Ще мина напряко през Улголанд, за да се добера по-бързо до Камаар — казах им. — Уведомете Поулгара, че идвам.

— Може да ни се наложи да се свържем отново с теб. Пак ли ще се преобразиш вре вълк?

— Не, ще летя. Като ястреб, предполагам.

— Ти не летиш много добре, Белгарат.