— Май се налага — отвърна Гарион. — Но все пак мисля да поостана още няколко дни. Поне докато леля Поул се изправи отново на крака.
— Само не чакай твърде дълго — посъветва го Белгарат с лека усмивка. — Сенедра сега е съвсем сама на трона, в случай че си забравил.
— Ще се оправи. Тя е умно момиче.
— Да, но въпросът е
— О, не мисля, че ще обяви война на някого, докато ме няма.
— Може би, но със Сенедра човек никога не може да бъде съвсем сигурен, не мислиш ли?
— Престани да се заяждаш с жена ми, дядо.
— Не се заяждам. Обичам я с цялата си душа, но също така я познавам. Исках само да кажа, че тя е непредсказуема.
Старият магьосник въздъхна.
— Има ли нещо, дядо?
— Просто предъвквам някои стари грешки. Мисля, че вие двамата с Дюрник не осъзнавате какви щастливци сте. Аз не бях у дома, когато се родиха моите близнаци. Бях на път, по важни дела.
Гарион естествено знаеше историята.
— Ти не си имал избор, дядо — каза той. — Алдур ти е заповядал да отидеш в Малория. Било е време да се отнеме Сферата от Торак, а Черек Мечото рамо и синовете му е нямало да се справят без твоята помощ.
— Не се опитвай да изкараш всичко толкова просто, Гарион. Голите факти сочат, че аз изоставих жена си точно когато тя най-много се нуждаеше от мен. Нещата можеха да се развият съвсем иначе, ако не го бях направил.
— И сега се чувстваш виновен за това?
— Разбира се, че се чувствам виновен. Нося тази вина на плещите си вече три хилядолетия. Можеш да ме окичиш с всички кралски помилвания, за които се сетиш, но това няма да промени нищо.
— Баба ти е простила.
— Разбира се, че ми е простила. Твоята баба е вълчица, а вълците не са злопаметни. Цялата работа е там, че
Дюрник се върна от спалнята.
— Тя заспа — каза нежно. После отиде до камината и сложи още дърва в огъня. — Ама навън е доста студено, а? Трябва да поддържаме огъня.
— Трябваше сам да се сетя — извини се Гарион.
— Бебетата спят ли? — попита Белгарат.
Ковачът кимна.
— Наслаждавай им се, докато можеш.
Дюрник се усмихна. След това на свой ред си придърпа стол край огъня.
— Помниш ли за какво си говорихме през деня? — попита той, докато се пресягаше за последната, трета халба на масата.
— Говорихме си за доста неща — каза му Белгарат.
— Имам предвид за това как нещата се повтарят отново и отново. Но онова, което се случи тази вечер, не е от тях, нали?
— Ще те изненадам ли, ако кажа, че Поул не е първата жена, която ражда близнаци?
— Знам, Белгарат, но този път всичко ми изглежда някак по-различно. Имам чувството, че това не е едно от нещата, които са се случвали и преди. Тази вечер беше по-особена. Благословена от ръката на УЛ. Това случвало ли се е някога преди?
— Не, доколкото знам — призна старият магьосник. — Може пък наистина да става въпрос за нещо
— Защо? — попита Гарион.
— Хубавото нещо на повтарящите се събития е, че знаеш до голяма степен какво да очакваш, нали? Ако всичко е спряло след онзи „инцидент“, за да се задвижи сега отново, значи ни предстои нещо нечувано и невиждано.
— А пророчествата не намекват ли за какво би могло да става въпрос?
Белгарат поклати глава.
— Не. Последният абзац от Кодекса на Мрин гласи: „И ще дойде велика светлина и в нейните лъчи ще оздравее онуй, що е било наранено. И прекъсната Цел ще поеме отново по пътя си, тъй както е било намислено още от самото начало.“ Останалите пророчества казват кажи-речи същото. — Той се усмихна лукаво. — Да си кажа честно, нямам нищо против да предам задълженията си на някой друг. И без това съм вече твърде стар, за да хукна да спасявам света. Отначало ми се струваше доста забавно дело, но като го направиш шест-седем пъти, започваш да се чувстваш доста изхабен.
— Каква невероятна история би се получила от всичко това — каза замечтано Дюрник.
— От кое? — попита Белгарат.
— От всичко, през което си минал. Да спасиш света, да водиш битки с демони, да „подсещаш“ Боговете за туй-онуй — все неща от този сорт.
— Досадна история, Дюрник. Много, много досадна — възпротиви се Белгарат. — Освен това имаше доста дълги периоди, в които просто нищо не се случваше. Каква история би се получила, когато разкажеш как куп хора са си седели ей така и са чакали да се случи нещо?
— О, убеден съм, че е имало достатъчно събития, които да поддържат тръпката. Знаеш ли, ще ми се някой ден наистина да чуя цялата история — за това как си срещнал Алдур, за това какъв е бил светът преди Торак да го разцепи, как ти и Черек Мечото рамо сте възвърнали Сферата. Всичко от игла до конец.
Белгарат се засмя.
— Ако подхвана тази история сега, и година да мине, пак няма да съм стигнал дори до средата. Освен това си имаме по-важни дела.
— А дали наистина са по-важни, дядо? — попита Гарион. — Ти току-що каза, че твоята роля е приключила. Тогава защо тъкмо сега да не е времето да разкажеш всичко?
— И каква ще е ползата? Ти имаш кралство, което трябва да управляваш, а Дюрник ферма, за която да се грижи. И на двама ви предстоят твърде важни дела, за да седите просто тук и да си губите времето, като слушате моите небивалици.
— Запиши ги тогава. — Новата идея завладя отведнъж Гарион. — Знаеш ли, дядо, колкото повече се замислям, толкова повече ми се струва, че си длъжен да го сториш. Бил си тук още от самото начало. И си единственият, който знае цялата история. Което ще рече, че наистина си
Лицето на Белгарат помръкна още повече.
— Светът не дава и пет пари за моята история, Гарион. Най-много да обидя цял куп хора. Те живеят със собствените си заблуди и това ги прави щастливи. Нямам намерение да прекарам следващите петдесетина години в драскане на истории, та куп многознайковци да хукнат към Долината, за да спорят с мен. Освен това, аз не съм историк. Защо тогава да си уморявам ръката с подобно несвойствено за мен начинание?
— Недей да скромничиш, дядо. И двамата с Дюрник знаем, че въобще няма да ти се наложи да пишеш. Ти можеш да заповядаш на мислите си да се отпечатат върху хартията. Няма да ти се наложи дори да вдигнеш перото.
— Не става — тросна им се Белгарат. — Нямам намерение да си губя времето с глупости.
— Станал си мързелив, Белгарат — обвини го Дюрник.
— Чак сега ли го забеляза? Мислех си, че е очевидно.
— Значи все пак няма да го направиш? — попита натъртено Гарион.
— Не и докато някой не измисли по-добра причина от вашата за това.
Вратата на спалнята се отвори и в кухнята влезе Поледра.
— Вие тримата цяла вечер ли ще говорите? — скара им се тихо тя. — Ако това сте си наумили, по-добре
