изключено нашата калпава църквица да е била издигната дори в чест на Чалдан. Убеден съм, че не почитахме Торак или Белар. Ако беше някой от тези двамата, сигурно щях да си спомням.
Дори докато бях съвсем малък, от мен вече се очакваше да си изкарвам прехраната с труд. Селяните не бяха склонни да ме глезят. Първо се опитаха да ме направят кравар, но от това нищо не излезе. Хубавото беше, че кравите ни бяха от кротките и сравнително малко от тях се запиляваха нанякъде, докато ги наглеждах. Дори се връщаха сами привечер в селото. Така или иначе пастирството беше доста удобно занимание за момче като мен, което никак не си пада по „честния труд“.
В онези дни моята единствена собственост бяха дрехите на гърба ми, но скоро се досетих как да попълня липсите. Ключалките все още не бяха изобретени и затова тършуването из чуждите колиби не беше никакъв проблем за мен. Още повече, че моите съселяни прекарваха почти целия ден в работа на полето. Обикновено крадях храна, но от време на време в джобовете ми се озоваваха и разни дребни предмети. За нещастие не беше никак трудно да се сетят кой е крадецът. По онова време хората не изпитваха особено топли чувства към сираците. Само за няколко години репутацията ми в селото се срина толкова ниско, че родителите започнаха да учат децата си да ме отбягват. Моите съседи ме смятаха за мързелив нехранимайко. Освен това ме наричаха лъжец и крадец, понякога съвсем открито! Дори да са имали известно право, все пак не беше много учтиво от тяхна страна да го правят, нали така? Всички ме държаха под око и накрая ме предупредиха да не припарвам до селото преди залез слънце.
Аз не обръщах почти никакво внимание на тези забрани. Дори почнах да изпитвам удоволствие от самото промъкване в търсене на храна и всякакви други полезни неща. По едно време дори реших, че съм голям хитрец.
Трябва да съм бил на тринайсет, или там някъде, когато започнах да забелязвам момичетата. Ето това вече
Накрая все пак успях да му избягам и се измъкнах от селото. Прецапах набързо реката и се изкатерих по хълма на отсрещния бряг, за да се отдам необезпокояван от никого на лошото си настроение. Въздухът беше сух и студен, а облаците се носеха по небето, възседнали младия свеж вятър. Поседях там доста време, размишлявайки над ситуацията, в която се намирах. Накрая стигнах до заключението, че почти съм изчерпал възможностите, които можеше да ми предложи Гара. Моите съселяни гледаха на мен — признавам, с известно право — с лошо око, поради което инцидентът в плевнята най-вероятно щеше да се изтълкува по възможно най-лошия начин. Едва ли щеше да ми се наложи да чакам дълго деня, в който любезно да ме поканят да напусна Гара. Завинаги.
Е, определено не възнамерявах да им доставя това удоволствие. Загледах се в малките колибки, разположени край рекичката, чиито води изглеждаха мътни в облачната утрин. После се обърнах на запад и се взрях в необятната, обрасла с трева равнина, в покритите със сняг планини отвъд нея и в досадните облаци, окупирали небето и изведнъж почувствах непреодолимо желание да поема нанякъде. Светът далеч не се изчерпваше с Гара и аз най-неочаквано установих, че много ми се иска да видя колкото се може повече от него. Вече нищо не ме свързваше със селцето, пък и бащата на моята невръстна „любима“ най- вероятно ме причакваше някъде из покрайнините с тояга в ръка. Това последно обстоятелство окончателно наклони везните в полза на решението да не се връщам обратно.
Малко преди полунощ отскочих до селцето за един последен набег. Определено нямах намерение да си тръгвам с празни ръце. В една барака открих повече храна, отколкото можех да нося. Пак там намерих и голям нож, който също реших да взема — все пак не е много разумно да се пътува невъоръжен. Може би около година преди това си бях измайсторил прашка, а времето, прекарано с чуждите крави, ми бе дало възможност да се упражнявам на воля. Чудя се къде ли затрих после тази прашка.
Огледах се още веднъж из бараката и реших, че вече съм се сдобил с всичко, от което имах нужда. После се спуснах по прашната улица, която прекосяваше Гара, стигнах до реката, прехвърлих се отново на отсрещния бряг и напуснах това място завинаги.
Сега, като се замисля, ми се струва, че би трябвало да съм много благодарен на онзи як селянин. Ако не се беше появил в плевника тъкмо навреме, за да ме спипа с дъщеря си, може би никога нямаше да се изкатеря до върха на хълма и да погледна оттам на запад. Най-вероятно щях да прекарам остатъка от живота си в Гара. Не е ли странно как дребните неща променят целия живот на човека?
Земите на толнедранците лежаха на запад и до сутринта вече бях навлязъл в тях. Нямах реална представа къде точно искам да отида, просто чувствах необясним порив да вървя на запад. Подминах няколко селища. Не виждах причина да спирам в тях.
Два-три дни по-късно срещнах един усмихнат благ старец с раздрънкана каручка.
— Накъде тъй, момчето ми? — попита ме на някакъв странен, както ми се стори тогава, диалект.
— О — отвърнах му аз и посочих не особено уверено на запад, — натам, струва ми се.
— Нещо не ми изглеждаш съвсем сигурен.
Аз му се ухилих.
— Наистина не съм — признах си. — Просто нещо ме ръчка непрекъснато да разбера какво има от другата страна на следващия хълм.
Той очевидно разбра думите ми съвсем буквално. По онова време го мислех за толнедранец, а всички те ми се струваха лишени от въображение.
— От другата страна на онзи хълм няма кажи-речи нищо, ако не се брои Тол Малин — каза ми старецът.
— Тол Малин?
— Неголямо градче. Хората, които живеят там, имат доста префърцунена представа за себе си. На никое друго място нямаше да си направят труда да сложат това „Тол“ пред името на поселището, но жителите на Малин си мислят, че така могат да впечатлят някого. Аз също съм се запътил натам и ако нямаш някоя по-добра идея, можеш да дойдеш с мен. Скачай в каручката, момче. Дотам има още доста път.
Тогава си мислех, че толнедранците говорят точно като него, но се оказа, че съм грешил. Мотах се няколко седмици в Тол Малин и там за пръв път опознах парите. Нищо чудно точно толнедранците да са ги измислили. На мен лично идеята доста ми допадна. Толкова малко и леко нещо с такава голяма стойност! Човек, откраднал току-що стол, маса или кон да речем, би изглеждал в очите на останалите доста подозрително. От друга страна, влезли веднъж в собствения ти джоб, парите вече не могат да бъдат разпознати като нечия чужда собственост.
За нещастие толнедранците държат много на парите си и именно в Тол Малин за пръв път в живота си чух някой да вика „Дръжте крадеца!“ Броени минути след това вече бях напуснал пределите на градчето.
Надявам се разбирате, че не бих обръщал такова внимание на някои свои момчешки привички, ако дъщеря ми нямаше навика да ми досажда най-редовно с представите си за това кое е редно и кое — не. В случая исках да чуете и моята версия. Предвид обстоятелствата, в които се намирах, аз нямах кой знае какъв избор, нали така?
Странно, но само на няколко мили от Тол Малин срещнах отново усмихнатия старец.
— О, момчето ми — поздрави ме той. — Както виждам, все още вървиш на запад.
— Едно дребно неразбирателство в Тол Малин ме накара да си тръгна — отвърнах му аз намусено.
Той се усмихна разбиращо. Не знам защо, но от усмивката му някак ми просветна пред очите. Старецът беше съвсем обикновен на вид — с бяла коса и дълга брада. Само очите му изглеждаха някак странно жизнени на фона на набръчканото лице. Те излъчваха невероятна мъдрост и въпреки това не бяха очи на старец. Освен това ми се струваше, че са способни да надзърнат отвъд най-изкусните ми лъжи и извинения.
— Хайде, скачай в каручката, момче — каза ми той. — Както виждам, все още сме в една и съща
