гледаше злобно и похотливо. — Но тогава пък жената е за мен, н’ъл тъй?
— Ти все тъй правиш, Фердиш — отбеляза Селт. — Ама пък имаш око за жените, а!
Можех да ги поставя на място много бързо, разбира се, но в този миг не ме вълнуваше толкова отношението към мен самата и моята собственост, а мисълта да им дам един хубав урок. Освен това имаше нещо, което исках да изпитам дали действа на практика.
— Е, излиза, че в такъв случай всичко е уредено, господа — попитах небрежно.
— Всичко, сладурче — намигна ми Фердиш. — Пък сега вземи да слезеш на земята, та тоя приятел тук да се порадва на новия си жребец, докато ние двамката с тебе полудуваме малко.
— Сигурни ли сте, че точно това искате? — настоях аз.
— Не само го искаме, ами и ще го имаме, лейди — вулгарно се изхили Селт.
— Е, добре тогава. Аз и моят звяр тъкмо бяхме изгладнели и се чудехме кого ли да хапнем за вечеря.
Парцаливата двойка ме зяпна неразбиращо.
— Искам да благодаря и на двамата, че се изпречихте на пътя, точно когато коремът ми взе да къркори. — След това ги огледах критично. — Малко мършавички ми се виждате — рекох, — но пък пътниците са свикнали и на по-оскъдни дажби.
След тези думи бавно освободих Волята си, за да им дам възможност да се насладят на всеки миг от моето преобразяване. Барон, който досега лениво скубеше трева от една туфа край пътя, вдигна глава. Вратът му започна да се удължава, тялото се покри с люспи, поникнаха му крила и вместо копита по краката му изникнаха нокти като на граблива птица. Жребецът ми постепенно се превърна в дракон.
Моето преобразяване протече много по-бавно. Раменете ми станаха широки и мощни, ръцете се удължиха, кучешките зъби изхвръкнаха извън устата и лицето ми придоби чертите на елдрак. Когато метаморфозата и с двамата беше завършена, двамината горяни стояха вкаменени от ужас насред пътя, зяпнали в човекоядното страшилище, което седеше върху изригващ пламъци дракон и ги следеше с огнените си очи.
— Време е за вечеря, Барон — изрекох с дрезгав гърлен глас. — Как мислиш, дали ще са по-вкусни, ако най-напред ги убием или направо да ги ядем живи?
Фердиш и Селт, чиито крака все още бяха сковани от ужас, се подпряха един на друг и започнаха да вият пронизително.
Тогава Барон разтърси тяло и от ноздрите му избълва тъмен облак дим, примесен с огнени езици.
— Как не се бях сетила за това — изръмжах в отговор аз. — Колко хубаво го каза само! Така и ще направим — най-напред ще ги сготвим, а после ще ги оглозгаме до последната костичка. Все пак е вечер и двамата ще спим по-добре с топла храна в търбусите си.
Фердиш и Селт внезапно се сетиха за някаква неотложна задача, защото петите им се заподмятаха бързо-бързо и те ни изоставиха без дори да кажат „довиждане“. Доколкото си спомням, из храстите се чуваха крясъци, шум от счупени клонки, пукот и трясък, придружаващи оттеглянето им.
— Хайде да си вървим по пътя, Барон — предложих аз и двамата продължихме спокойно през влажния и мрачен лес.
(О, моля ви, не бъдете толкова лековерни! Разбира се, че не превърнах
Стигнахме Мурос ден по-късно и аз отново се запасих с провизии. На следващото утро още с пукването на зората двамата с Барон се устремихме към сендарските планини. Ако имате нужда да останете насаме със себе си, тогава ви препоръчвам да изберете планините. По високите плата душата ми бе завладяна от такова спокойствие и хармония, каквито не съм изпитвала никъде другаде по света. Най-накрая с нежелание се спуснах по планинските склонове и нагазих в безкрайното море от полюляваща се на вятъра трева в алгарските равнини. Времето продължаваше да бъде все така слънчево и след няколко дни вече бяхме в Долината. Баща ми и близнаците ме посрещнаха радостно. Чичо Белдин както обикновено беше в Малория. Там отблизо наблюдаваше враговете ни и се опитваше да прелъже Урвон да си подаде носа от Мал Яска.
Дълго не можах да свикна с мисълта, че след всички тези години, прекарани на Острова на бурите, съм се завърнала у дома. В Цитаделата бях в центъра на събитията и постоянно някакъв неотложен въпрос налагаше моята преценка и решение. Честно казано, липсваха ми държавните дела и увереността, че до голяма степен от мен зависи съдбата на цялото кралство. Долината беше толкова отдалечена от острова, че не знаех дори какво се случва там, камо ли да участвам в управлението. Баща ми, който беше много по- прозорлив, отколкото обикновено даваше да се разбере, долови признаците на моето недоволство.
— Имаш ли някаква спешна работа, Поул? — попита ме той една есенна вечер, след като бяхме станали от масата.
— Ами всъщност точно сега нямам никакво неотложно занимание — отвърнах аз, оставяйки настрана медицинския текст, в който се бях задълбочила.
— Май нещо те мъчи, а? — рече, а бялата му коса и брадата блещукаха с рубинени отблясъци на светлината на огъня.
— Като че ли още не мога да свикна, че съм отново тук — признах.
— Случва се понякога — сви рамене той. — На мен често ми е нужна цяла година да се нагодя към живота в Долината, след като дълго съм обикалял по света. Научната работа трябва да е постоянно занимание. Прекъснеш ли веднъж за по-дълго, после пак трябва да започваш отначало. — Той се облегна, загледан замислено в огъня. — Ние сме различни от останалите, Поул, затова няма смисъл да се преструваме на обикновени хора. Нашето призвание не е да управляваме света. За това си има крале и според мен те облекчават много задачата ни. Нашата работа е тук, в Долината. Това, което става по света, не ни засяга особено. Или поне не би трябвало.
— Но ние също обитаваме този свят, татко.
— Не, Поул, или поне не същият свят, в който живеят останалите хора.
— Изучавам едни медицински текстове.
— Защо? Хората така или иначе ще умират, колкото и да се опитваш да го предотвратиш. Ако избегнат някоя болест, то нещо друго ще ги довърши.
— Става дума за нашите приятели и семейството ни, татко!
Той въздъхна.
— Да, знам, че е така. Това обаче не променя нищо. Те са смъртни, а ние — не. Поне засега. Откажи се от това занимание, Поул, и се залови сериозно за работа. Ето върху това — той ми подаде дебел и тежък свитък. — Това е твоето копие от Кодекса на Мрин. Започни да го изучаваш, колкото се може по-скоро. Ще те изпитам по него.
— О, татко, дръж се сериозно.
— Говоря съвсем сериозно. Това, което успееш да извлечеш като познание от този ръкопис, може да подскаже съдбата на света далеч напред във времето.
— И какво по-точно?
— Не зная със сигурност. Може да е свършекът на света, а може би и идването на онзи, който ще го спаси. — Той ме погледна загадъчно. — Оставям те да се наслаждаваш на работата си, Поул — рече и отново потъна в своето копие от бълнуванията на идиота от бреговете на река Мрин.
През следващия половин век двамата с баща ми често навестявахме Острова на бурите. Обикновено това ставаше, когато се свикваше Съветът на алорните. В Черек, Драсния и Алгария вече имаше нови крале, но ние с баща ми не ги чувствахме така близки, както беше с Мечото рамо, Бичия врат и Леката стъпка. Поради продължителните периоди, през които не виждах Даран и Кеймиън, аз всеки път забелязвах
