отчетливите следи на стареенето по техните лица.
Баща ми намеква нещо по този въпрос, но мисля, че той би трябвало да бъде изяснен много по- задълбочено и внимателно. Тъй като нашата съдба беше необикновена, ние постепенно трябваше да се нагаждаме към нея. Когато любимите ни хора започваха да стареят, ние се стремяхме постепенно да се отдръпнем от тях. Иначе със сигурност бихме полудели от скръб. Нескончаемата мъка от загубата на близките може да помрачи човешкия разум. Ние не сме лишени от нормалните човешки чувства, но освен това сме натоварени с много отговорни задължения. Наблюдавайки как Даран и Кеймиън постепенно се превръщат в своенравни и свадливи старчета, си дадох сметка, че те скоро ще ни напуснат и аз не мога с нищо да предотвратя това. В такива случаи Долината ни служеше за убежище — място, където бихме могли да се преборим с мъката. Дървото също безкрайно ни помагаше в това.
Ако размислите по-внимателно върху думите ми, сигурно ще ме разберете.
След време до нас стигна вестта за смъртта на Даран и Кеймиън.
— Те вече бяха много уморени, Поул — това бяха единствените думи на баща ми, преди отново да се задълбочи в четивото си.
Трудно постигнатото примирие между Драсния и Гар ог Надрак се разпадна няколко години по-късно, когато надраките — най-вероятно подстрекавани от Ктучик — започнаха да навлизат все по-навътре в чуждите земи. Ктучик определено не търпеше никакви мирни отношения между своите ангараки и останалите раси, а търговията беше сред най-омразните му дейности, защото чрез нея заедно със стоките се обменят и идеи. Новите идеи не бяха приемани с добро око в ангаракското общество.
На юг търговците от Тол Хонет бяха хвърлени в дълбоко отчаяние, защото марагите упорито отказваха да признаят каквито и да е търговски контракти и взаимоотношения. Те не използваха пари и не можеха да проумеят за какво могат да им послужат. Марагите обаче единствени имаха неограничен достъп до най- големите в света залежи на самородно злато, което покрива коритото на всички притоци на Марагор. Златото може и да е много ценно, но разполагаш ли само с него, то няма кой знае каква стойност. От него не можеш да изработиш даже съдове за готвене, защото се топи при сравнително ниска температура. Мисля, че на марагите им е било много забавно, когато са открили, че толнедранците са готови да им дадат мило и драго в замяна на този ненужен метал. Големият проблем на толнедранските търговци обаче беше в това, че не можеха да предложат на марагите нещо, от което онези толкова много да се нуждаят, та да си направят труда да промиват златоносния пясък от Марагор и нейните притоци. Само мисълта за несметните количества злато, до което нямаше как да се докопат освен да предложат нещо достатъчно ценно в замяна, довеждаше почти до лудост толнедранците. Някои от потомците на Недра решиха вместо да си блъскат главите как да измамят марагите, сами да стигнат до източника на несметните богатства. Тази експедиция в Марагор беше грешка най-вече заради религиозния канибализъм, който практикуваха марагите. Толнедранците, дръзнали да се промъкнат през границата, се натъкнаха на мараги, които си сготвиха обяда с тях.
След като още неколцина заможни, но въпреки това алчни толнедрански търговци се озоваха в котлите на марагите, техните наследници и правоприемници взеха да надигат вой. Те настояваха императорът да направи нещо и да предпази достопочтените крадци от безславна смърт върху масите на марагите. За нещастие император Ран Ворду беше още млад и неопитен и се поддаде на жалбите и вайканията на настойчивите търговци. И така, през 2115 година толнедранските легиони нахлуха отвъд границата с Марагор с единственото желание да изтребят до крак расата на марагите.
Баща ми, който винаги много е държал на марагите, се приготви да замине, колкото се може по-скоро на юг и да „предприеме незабавни мерки“ за прекратяване на кръвопролитието. Точно тогава обаче Учителя направи нещо, което иначе не беше в неговия стил — той се свърза с баща ми и безцеремонно му заповяда да не си пъха носа, където не му е работата. Баща ми протестира дълго и разпалено, но Алдур остана непреклонен.
— Това
— Но… — накани се отново да възразява татко.
— Повече не ща да те слушам — прогърмя Учителя. — Няма да мърдаш оттук, Белгарат!
Татко измърмори нещо неразбираемо в брадата си.
— Това пък какво беше? — настоя Учителя.
— Нищо, Учителю.
Бих дала мило и драго да присъствам поне още веднъж на подобен разговор!
И така, Марагор беше изличен от лицето на земята. Останаха само неколцина пленници, които бяха продадени в робство на нийсаните, но това е друга история.
Нахлуването в Марагор и изтреблението на неговите жители въвлече и боговете в тази кървава разправа. Недра строго наказа онези от своите деца, които бяха взели най-дейно участие в баталията. Потъналият в скръб Мара отмъсти на толнедранците като завинаги затвори така желания от тях Марагор. Това само по себе си беше достатъчно сурова присъда, но Белар също реши да вземе участие в наказанието над сребролюбивите толнедранци. Той накара своите череки да нападат из различни места по толнедранските брегове. Череките изобщо нямаха нужда дълго да бъдат подканяни. Дори малко да драснеш който и да е черек, под повърхността му тутакси ще изскочи пират. Техните набези за дълго време осигуриха на толнедранците нови кахъри вместо обичайните им грижи как да се доберат до златото на Марагор или пък страха от това да ги заточат в манастира Мар Терин. Ето защо не намирам за необходимо да описвам подробно последвалите събития.
Набезите продължиха няколко века, докато най-накрая, някъде по средата на XXVI век, Ран Борун I изтегли своите затлъстели и мързеливи легионери обратно в гарнизоните им и заповяда сами да си изкарват прехраната. Ние с баща ми и моите чичовци не обръщахме особено внимание на стълкновенията между толнедранци и череки, а продължавахме да се борим с Кодекса на Мрин. Вниманието ни обаче тутакси се изостри, когато Ктучик взе да праща все повече и по-многобройни орди от мурги надолу към Източното укрепление в Алгария. Техните нападения имаха две основни цели. Ктучик искаше да провери защитната система на алгарите, но освен това целеше да осигури своите воини с по-добри коне. Понитата на мургите бяха на ръст колкото едри кучета, а алгарските жребци нямаха равни на себе си по бързина и издръжливост. Когато загубите на Ктучик надминаха и най-мрачните му очаквания, набезите бяха почти прекратени.
В Арендия продължаваше нескончаемата гражданска война. Тримата воюващи херцози маневрираха, заговорничеха и образуваха временни съюзи, които много често се разтрогваха насред битката. Смутовете в Арендия ме принудиха да прекратя уединението си в Долината и отново ме върнаха към света на смъртните.
В действителност моето пътешествие из Арендия започна през 2312 година. Една нощ тъкмо бях успяла да заспя, въпреки гръмкото хъркане на баща ми, когато се сепнах внезапно от странното чувство, че някой ме наблюдава. Огледах се наоколо и забелязах призрачния силует на бяла сова, блещукащ на лунната светлина върху перваза на прозореца. Беше мама. „Поулгара — твърдо рече тя, — най-добре си събери вещите за път. Заминаващ за Во Вакюн.“
„Защо пък точно за там?“
„Ктучик мъти някакви неприятности в Арендия.“
„Арендите не се нуждаят от външна помощ, майко. Те и сами могат да си забъркат достатъчно неприятности.“
„Този път нещата са по-сериозни, Поул. Ктучик е разпратил свои шпиони, които се представят за толнедрански търговци из трите херцогства. Те измислят най-различни истории, за да убедят херцозите, че Ран Ворду им предлага съюз, но самият Ран Ворду изобщо не подозира за това. Ако замисълът на Ктучик проработи, със сигурност между Арендия и Толнедра ще избухне война. Васитският херцог е най- интелигентен от тримата, затова върви във Во Вакюн, разбери какво става и сложи края на заговора. Учителя разчита на тебе, Поул.“
„Тръгвам на мига, майко“ — обещах й аз.
На сутринта започнах да стягам багажа си.
— Заминаваш ли, Поул? — меко попита татко. — Да не би да съм ти казал нещо накриво?
— Трябва да уредя нещо в Арендия, татко.
— Така ли? И какво е то?
