На лов за въображение

Сандро Георгиев, Любомир НиколовНа лов за въображение

Книгите ме грабват още от прага на този таван-кабинет. Те са като шарени патрондаши — над старинния гардероб, върху снежнобелия шкаф отсреща, на лавици край прозореца. Шепнат, излъчват, примамват и ловко хвърлят мрежа от загадки.

Домакинът учтиво изчаква да позаситя любопитството си, докато се навеждам над пъстрите гръбчета с различни калибри.

Книги на основните европейски езици, които обитателят тук е учил сам, предимно за да поглъща фантастика. И, разбира се, тя е застъпена най-изобилно в сбирката му. Класика и съвременна продукция. Сетне малко мемоари плюс трилъри. Речници, комикси, атласи. По-натам — четива (специализирани и популярни) от десетки науки. Изсипани звезди от Гутенберговата вселена: за палеонтология и астронавтика, за география, астрономия или пък криминология… „Командоси“, „Историци на античността“, енциклопедия „Свръхестествени същества“; заглавия, написани или преведени от самия домакин.

След като съм почерпал местен колорит, е редно да назова моя събеседник — Любомир Николов, и да започнем интервюто.

— Ще ни кажете ли няколко думи за „космическия кораб“ на детството?

— Роден съм през 1950 година в Казанлък, тихо, спокойно място. Тогава не се увличах много от игрите и по-ярките ми ранни спомени са от времето, когато с приятели сме излизали на разходка извън града. Ако се замисля, аз може би съм един неосъществен скитник. Доскоро сред моите любими занимания беше всяко лято да си правя насаме преходи из Централна Стара планина — сливането с балкана е между най- приятните ми преживелици. В крайна сметка детството го свързвам предимно с книгите. Чета от петгодишен и като съвсем малък открих за себе си Нейно величество фантастиката. Това стана чрез романа „Пленникът на Марс“ от французина Гюстав Льоруж. Историята тук е по-научна от циклите на Бъроуз и все пак доста наивна в редица отношения.

— Нека продължим още мъничко по пътеките на биографичното…

— Баща ми беше счетоводител, а майка ми — начална учителка. Те искаха да стана инженер, но… просто не се получи. Три години следвах машиностроене в Тула, Русия, за да разбера, че имам математически заложби, обаче не съм математик по природа. После завърших журналистика в София и известно време се подвизавах към някои провинциални вестници. Бил съм също извънщатен сътрудник по документални поредици на БНТ, инструктор в Централния съвет на профсъюзите и накрая — редактор към списание „Криле“. Оттам нататък вече излязох на свободна практика, наблягайки върху пишещата си машинка (днес, разбира се, върху компютъра).

— С какви чувства си спомняте за вашия дебютен роман „Съдът на поколенията“?

— Естествено с най-приятни. Въобще не съм мислил, че от това може да стане нещо дълго, и затуй съм признателен на моя съавтор Георги Георгиев (химик в Института по розата), който ме подкрепи. С него всъщност „организирахме“ процес в бъдещето срещу виновниците за екологичните катастрофи. Голяма благодарност дължа и на госпожа Весела Люцканова заради добрата й редакторска помощ. Накратко казано, романът „Съдът на поколенията“ ме насърчи, като ми вдъхна увереност, че мога да пиша по-обемни работи.

— След „Къртицата“ и „Червей под есенен вятър“ вие посветихте няколко години на т.нар. книги-игри. Какво ви дадоха или пък отнеха те и ще продължите ли занапред с тях?

— Аз първи въведох този жанр у нас с „Огнена пустиня“ — единствената книга-игра, която съм пуснал под своето истинско име. Всички други, около 30 на брой, излязоха с псевдонимите Колин Уолъмбъри (най- вече!) и Тим Дениълс. Половин дузина от тия заглавия представляват научна фантастика, останалите са фентъзи или на исторически теми. Какво ми дадоха ли? Като автор на подобен род книжнина имах повече възможности да общувам с млади читатели от страната. Те са по-искрени, по-ентусиазирани, което е голям стимул за перото. Не мисля, че ми е отнето нещо. Ако все пак ми липсва това-онова, го обяснявам с лошия период, който изживяваме. Естествено, че предпочитам да правя и друг вид книги, но с тези съм получил такава широка аудитория, каквато инак не бих могъл да спечеля. Не, не съм се отказал да създавам още игри и ще продължа да ценя в тях литературното качество и приключенията.

— Вашето име на преводач се свързва най-често с Толкин. Смятате ли, че британският маестро е повлиял някак върху собственото ви творчество?

— Превел съм три книги от него и няма да сбъркам, ако кажа, че най-известна е „Властелинът на Пръстените“. Джон Р. Р. Толкин е бил превъзходен филолог, специалист по скандинавски езици и староанглийски, шеф на катедра в Оксфорд. Той е невероятен не само в ролята си на писател, а и като личност — човек, способен 50 години да пише един роман („Силмарилион“), без никакво намерение да го издаде. Толкин цял живот е изковавал своята фантастична реалност, докато разни други автори се мъчат набързо да сглобят някаква основа, та после да тъкат върху нея том след том. Преди всичко този британец привлече вниманието ми към човешката ценностна система — въпроса за доброто и злото, който никога не може да бъде старомоден. Показа ми какво значи истинско фентъзи и ме стимулира и аз някой ден да се заловя по-сериозно с това направление.

… Ето че идва време за малката пауза на пушача. Докато сините извивки на дима се стапят под гредореда, подхващаме разговор за любими книги. Използвам хубавото мостче, за да насоча Любомир Николов към предпочитаните от него фантасти. Как би изглеждала според домакина една идеална петорка? Ами няколко резервни „играчи“, готови да спечелят всяка битка?

Явно той има изкристализирало мнение, понеже не се замисля дълго, а започва да подрежда своя отбор.

Най-напред Клифърд Саймък — заради умението му да пише сладко („По-точна дума трудно мога да намеря“). Голям майстор и на второстепенните образи, които са особено симпатични. Излъчва много човешка топлина.

После Робърт Шекли — прилича на китайски фойерверк и е ненадминат виртуоз на късата форма.

Следва Хърбърт Уелс — пренася читателя не само надалеч, но и настрани в един паралелен на тогавашна Англия свят, където нещата стават още по-причудливи и същевременно пределно реалистични.

Накрая Джеймс Болард и Кийт Робъртс — двама сънародници на Уелс; днес те творят така, както бащата на „Невидимият“ би го правил, ако беше жив в момента.

За резервни „състезатели“ моят събеседник избира Лем плюс братя Стругацки, Силвърбърг, Джак Чокър и Зелазни…

Вълшебните сини кули на чуждите светове вече са се стопили и ние се връщаме у дома с въпроса:

— Някога, на ЕКСПО’70 в Осака, България е била спомената в десетката на страните с най- развита фантастика. Къде е сега мястото ни според вас?

— Затруднявам се да отговоря. Смятам, че сме някъде силно назад, тъй като публикациите от родни автори намаляха доста.

— Намирате ли разлика в подхода към НФ жанра у нас преди и след 10 ноември 1989?

— В крайна сметка се наложи един твърд „закон“: не вървят разкази, българи, французи и пера от Източна Европа. Все пак подобно становище се оборва от сборниците на Шекли и Станислав Лем. Очевидно водещо е майсторството на писателя, а не обемът или националността. Що се отнася лично до мен, аз съм сред най-продаваните автори тук, но с англоезичен псевдоним. Вижте, постарах се да го разкрия и разчитам на мнозина от младите си читатели, които ме знаят.

— Ще споделите ли подробности около написването и последвалата съдба на книгата ви „Десетият праведник“?

— През 1989 година Тед Търнър обяви световен конкурс за SF роман с награда 500 хиляди долара. Изискванията му бяха твърде строги: определен брой думи; действието да се развива до средата на следващия век и да се решават глобалните проблеми на Земята. Всъщност аз научих късно за състезанието, оставаха около шест седмици плюс време за пощата. Тогава седнах, за да го напиша на педали,