очите му не унищожи проклетото желание да продължи разузнаването си и той потърси контролната зала.
В бързината, едва не се прости с едното си око. На някого му бе хрумнало да се обеси на парапета на горната площадка и обкованите му с метал обувки се мотаеха на около метър и седемдесет над пода. Трупът се поклащаше като махало над входната врата, препречвайки пътя за влизане. Итуриага трескаво започна да търси терминал за връзка, който все още функционира, но без да иска погледът му се насочваше към обесения и хипнотизиращото поклащане на мъртвото му тяло. Обзе го някакъв ирационален страх — че сякаш в мъртвешко бледното лице на самоубиеца все още има живот и той го гледа с кръвясалите си очи. Беше нелогично, но той усети, че е на косъм от истерична атака или халюциниране, ако дотогава не получеше инфаркт. Беше неспособен да съсредоточи вниманието си и трябваше да прочете многократно надписите по табелките, за да разбере смисъла им. А с всеки изминал момент, нуждата да избяга от това място нарастваше.
Накрая съвсем случайно узна, че може да отклони информационен видеофонен поток от контролната зала в собственото си жилище. И нещо повече, от там би могъл да контролира много от функциите на кулата. Отначало не знаеше, че е изпълнимо, но покойникът бе разполагал с изключителен код за достъп преди да се самоубие и не се бе обезпокоил да затвори достъпа до режима на работа. Без съмнение, той е бил една от важните клечки на Ламарк.
След като успя да направи настройката, Итуриага се затича навън. Би се заклел, че обесеният все още се задъхваше слабо и сякаш конвулсивно отваряше и затваряше ръцете си. И въпреки че беше халюцинация, гащите му се бяха разтреперили. За щастие БМВ-то все още функционираше отлично. Той нагласи настройките на автоматичен пилот за връщане в отправния пункт и напълно измъчен се отпусна в креслото на водача.
За Итуриага присъединяването му към контролния център от собственото му жилище беше много удобно — нямаше нужда да плаща и липсваха всякакви ограничения, въпреки че не се намираше в условия, които биха му позволили да се наслади на такава власт. И той безразсъдно се впусна в сърфиране между менютата, за да открие, че каналите също са умрели и само тук-таме се появяваше статичната холографска усмивка на някое изкуствено създадено лице, което бе нямо. Итуриага непрекъснато се запитваше „Защо не са изпратили спасителна експедиция? Толкова ли е голяма повредата в Мрежата?“ Откритото от него го ужасяваше.
Часовете минаваха бавно. Тъпотата, която го бе обхванала беше толкова голяма, че когато по случайност напипа един оперативен приемник, бе почти неспособен да реагира. Накрая успя да се съсредоточи донякъде и почти оглупял се втренчи в екрана, опитвайки се да асимилира появилата се холограма, която отговаряше на истински намръщено женско лице, предадено без никаква симулация. Съзнавайки, че нечистоплътният му вид едва ли би създал добро впечатление, провери избрания номер. Отговаряше на Главното бюро за съобщения на планетата Ултерия. Най-сетне бе успял да се свърже с официален център, ура! И той без да поиска разрешение, разказа със запъване всичко, което се беше случило на Ламарк през последните дни. Беше така увлечен в бързия си говор, че не се съобрази с липсата на интерес, изписан по лицето на събеседничката му. Когато завърши историята си и попита кога ще пристигне помощ, тя го прекъсна безпардонно:
— Никой няма да дойде, за да ви помогне, господине.
Тонът на гласа й издаваше безкрайна умора. Итуриага остана с отворена уста, като при тези анимационни персонажи, които прескачат някакъв трап и остават увиснали във въздуха няколко секунди, преди да се сетят, че трябва да изпълнят закона на гравитацията.
— Никой ли?
Жената му показа няколко изгледа с изражение на досада, сякаш напоследък го бе правила непрекъснато и обясни:
— Преди няколко дни в системата на Ригел нахлу флота от кораби с непозната конструкция, вероятно чуждоземна, която атакува най-населените планети. Бяха убити милиони хора. Бомбардировките бяха извършени без предупреждение, след това продължиха в други системи. Пристигаха, изравняваха всичко с повърхността на земята и си отиваха. Никога не правеха някакъв опит за свързване с нас.
— Кораби на извънземни ли? Милиони жертви?!
Разбира се, нещастието беше голямо, но Итуриага единствено бе загрижен за себе си.
— Разбирам, че има по-спешни случаи от нашия, но тук също претърпяхме загуби. Как считате, все пак кога някога ще пристигне помощ?
Жената се усмихна с нежелание.
— Трябва да ви информирам за още една малка подробност, господине. Извънземните или каквито там бяха манипулирали пространствено времевата мрежа или с други думи бяха превърнали хиперпространството в смъртен капан. Сега е невъзможно да пътуваме със скорости по-висока от светлинната. Повтарям, невъзможно е. Който и да се опита, ще попадне в ядрото на звезда или ще бъде изяден от някой квазар. Разбирате ли? Целият човешки опознат свят отиде по дяволите.
Мозъкът на Итуриага отказваше да го възприеме. Ударът беше смазващ. Жената забеляза крайното му изумление, което изглежда възбуди състраданието й и се опита да бъде по-вежлива.
— Зная, че случилото се с вас е курвенска работа, но на Ултерия беше още по-лошо. Нашият свят не беше тераформиран и за да оцелеем зависехме от външни доставки. Сега, когато хиперпространствените кораби са безполезни, а ние отстоим на няколко светлинни години от най-близката обитаема система, може да се считаме за умрели. С резервите, които притежаваме, няма да изкараме дълго, ако преди това самата планета не ни ликвидира. Вие поне притежавате чист въздух и култивирана почва, ние не се радваме на нещо подобно. Когато преброявахме загубите си, проверихме дали в останалите на космодрума товарни кораби има достатъчно криогенни капсули. Ще изпаднем в хибернация и… В най-добрият случай, може би някой ще пристигне след месеци и ще може да ни спаси. Или ще си останем като вкусно замразено месо, предназначено за извънземните. Но най-вероятно никога няма да се събудим — въздъхна тя. — Аз имах семейство, знаете ли? Големият ми син беше много доволен, защото го бяха приели в Академията за пилоти… — изгуби самоконтрол жената и сякаш се разчупи, показвайки наранената си, останала без надежда душа. — Какво нещастие! — избърса тя сълзите си с ръкава на униформата си. — Всичко отиде по дяволите — въздъхна и прекъсна връзката.
— Не, моля ви! Не ме оставяйте сам!! Кажете ми как да вляза в Мрежата! Умирам за тази необходимост!!
Итуриага се наведе над клавиатурата и започна като смахнат да претърсва всички менюта, но не можа да намери никого.
Бяха изминали три нощи.
Това, което бе останало от Дамасо Итуриага се замъкна в банята и освежи лицето си с вода. След това той се върна към леглото си, стовари се върху него и се сви на кълбо, но главоболието му не отслабваше.
Краят на света, Апокалипсисът. В минути на просветление си даваше сметка за степента на катастрофата. За да се поддържа, целият опознат свят — от Корпорацията до периферните държави — зависеше от придвижването със скорости, по-бързи от светлината. Без тях се уподобяваше на обезкръвено тяло.
Катастрофата засягаше не само хиперпространствените кораби. Като мярка за сигурност, главните изкуствени интелекти и базите данни също се съхраняваха в хиперпространствени контейнери. Милиони постижения на човешката мисъл се бяха изпарили. За оцелелите единственото валидно указание беше всеки да се спасява както може. Може би някъде бе останал някой оперативен квантов комуникатор, който функционираше на различен физически принцип. Такъв тип устройства за свръзка позволяваха мигновеното излъчване на информация в пространството, но не бяха в състояние да пренасят храна или лекарства за
