включи в Мрежата. Колко ли дълго щеше да издържи без ежедневната доза от генерирани сънища? За момента предстоящите грижи за оцеляването му го разсейваха, но бе сигурен, че ще настъпи моментът, когато проклетата мисъл по това хубаво нещо щеше да се наложи в съзнанието му над всичко останало. Трябваше да побърза.
Преди да излезе го обхванаха съмнения. Какво щеше да се случи, ако се отдадеше на изследването на един мъртъв град? Във виртуалните светове обикновено се захващаше да търси магически оръжия и вълшебства, но очевидно тук това нямаше да послужи за нищо. Накрая се сети, че в шкафа му се намираше зелена раница с камуфлажни шарки, която бе купил за всеки случай, ако се отправи на някоя екскурзия. Той сложи в нея електронния си бележник, клетъчния телефон и едно фенерче. Накрая добави сгъваемо ножче с много предназначения и няколко галети, които извади от гишето за хранене. Помисли си, че ако някой го видеше, щеше да намери действията му за твърде нелепи. Дано да се намереше такъв.
Итуриага реши да прояви методичност и започна да обхожда вратите една по една. За негово щастие, системите за сигурност бяха спрели да функционират и можеше да се вмъкне където и да е.
По-голямата част от труповете, с които се срещна, лежаха на леглата си и по лицата им бе застинало изражение на ужас. Някои от тях бяха свършили дните си в гротескни пози, свойствени за сънища със сексуални фантазии, други бяха умрели по двойки. Имаше и загинали на невероятни места, и в много случаите при опит да отвори някоя врата, падаха върху него, което му причиняваше все по-голяма уплаха от смъртта.
След няколко часа му се стори, че свиква с околния ужас и вече разглеждаше труповете доста безпристрастно, като че ли те бяха счупени кукли. Когато влезе във военното отделение, нещата там изглеждаха по-различно. Обитателите им притежаваха оръжие и някои от тях го бяха употребили, като например местният шеф на малкия военен гарнизон.
Итуриага познаваше плазмените пистолети, но никога не бе ставал свидетел на тяхното действие. Досега. Офицерът беше отправил топлинния сноп към един от комуникационните панели и го бе овъглил, след което се беше самоубил. Това, което бе останало от тялото му, не представляваше много приятна гледка, а миризмата, която се разнасяше наоколо беше отвратителна. Той потисна напъните си за повръщане и побягна навън, както дяволът бяга от тамян.
Защо военния бе стрелял в комуникационния панел? Какво ли би могъл да забележи в него? Въпроси без отговори. Средата на зданието започна да му се струва непоносима и Итуриага излезе навън.
Слънчевият диск потопяваше всичко под жълтите си лъчи, наоколо се разнасяха птичи трели. Опрашващите цветчетата насекоми изваждаха нектара им и външният свят изглеждаше като на реклама за маргарин, който претендира за естествен произход. Ако не беше онова, което бе оставил зад гърба си, би си помислил, че е решил да прекара ден сред природата. Той направи доста дълга разходка из градините, докато ефектът от успокоителните лекарства се поразсея. После почувства, че огладнява, но след като зави зад ъгъла на зданието апетитът му се изгуби, защото едва не се препъна в трупа на някого, който се бе хвърлил от плоския покрив на крилото.
Итуриага отново влезе в огромната сграда и започна да се скита като зомбиран. Стаите с умрелите в тях му се струваха безкрайни, пред очите му сякаш се въртеше една и съща лента. Скоро изгуби понятието за време.
Той се събуди от шума, които дочу откъм коридора на етажа и сърцето му подскочи. Нима имаше и друг оцелял? После отвори внимателно вратата на апартамента си, сякаш се страхуваше от възможността да се срещне със себеподобен, който да се разтвори във въздуха като дим. Тръгна нататък, стигна до неизвестното жилище, откъдето се разнасяше шума и влезе в него. След това му се стори, че откъм спалнята се дочува прекъслечно задъхване. Итуриага се наведе и надникна в нея, задържайки дъха си.
Казват, че домашните талисмани са нещо очарователно, създават радост за къщата и винаги са предани на своите собственици, но, разбира се, ако не останат гладни. В случая някакво озлобено куче си даваше банкет с два човешки трупа, които лежаха върху опръскано с кръв и черва легло, а миризмата, която се разнасяше наоколо бе отвратителна. Той нямаше време да провери дали в съседните стаи е останало нещо живо, тъй като побеснялото куче се нахвърли върху него.
Викайки като луд, Итуриага се обърна едва успя да затръшне вратата себе си, добре че тя не се отваряше навън. Кучето яростно задраска с нокти по пластмасовата й обшивка. Той се смъкна на колене до стената на коридора и едва не повърна собствените си черва, но неприятният мирис наоколо не преставаше да се разнася.
Теоретично погледнато, кучето не можеше да се измъкне, за да го преследва, но спектакълът, в който бе станал участник, му отне желанието да продължи да претърсва жилищата. Той се върна в своето и не го напусна през целия остатък от деня.
Прекарването на нощта предполагаше истинско изтезание. Вторичните ефекти на взетите лекарства не бяха никак приятни — предизвикваха напъни за повръщане, коремни болки и главозамайване. Непрекъснато ходеше до тоалетната и обратно. Повече паника предизвикваше синдромът на въздържане, който макар и овладян, започваше да се пробужда. Проявяваше се като чувство на безпокойство, подобно на разпространен по тялото му сърбеж. Поне да можеше да намери един портал в Мрежата, за да включи нервотрансмитерите си, но реалността беше жестока.
Някъде към обед, най-сетне способността му да мисли ясно се появи. След като се нахрани и изпи чаша сок, по-скоро по задължение, реши да състави план за действие. Итуриага се опита да бъде оптимист. Без съмнение, повредата в Мрежата и аномалната ситуация са били забелязани и на други планети, на които връзката с Ламарк е била прекъсната. Бе въпрос на време да се изпрати спасителна мисия и сигурно трябваше да изчака бързото й пристигане.
Любопитството му надделя над страха да остане сам за по-дълго време. Централният корпус на сградата не би могъл да му предложи нещо по-различно от нова уплаха. Къде да търси, тогава? Той започна да масажира слепоочията си и това донякъде му помогна да се съсредоточи.
Освен голямата сграда, в която се намираше, градът се състоеше от блокове с по-скромни жилища и еднофамилни къщи, в които живееха по-заможните му граждани. Малкото на брой фабрики и други предприятия се намираха на няколко километра от градския център. Но накъде да се отправи? Трябваше да намери някаква карта.
„А космодрумът? — мина през главата му внезапна мисъл.“
Той се поздрави за мисълта, която му бе дошла наум. Ако и там нямаше връзка с външния свят, едва ли бил да я намери на друго място. Може би дори щеше да намери някой оперативен квантов комуникатор в действие.
Итуриага никога досега не бе крал превозно средство, но сега не вярваше, че това действие ще заинтригува умрелите му собственици. Както и подозираше, автоматичното заключване на возилото беше дезактивирано, тъй като кодовият му достъп се съхраняваше в Мрежата. Въпреки че функционирането на повечето апарати също зависеше от нея, някои от тях притежаваха и автономно действие. Поради собствен каприз, той избра луксозно БМВ на въздушна възглавница и може би за пръв и последен път в живота си можеше да си позволи такъв лукс. Настанявайки се в него се запита кой би могъл да бъде собственикът му. След като се увери, че возилото притежава достатъчно гориво, той включи бордовия компютър на автоматичен режим и зададе крайното местоназначение. Плавно като по коприна, машината се издигна от терена и се насочи към неговата цел.
Итуриага не успя да се наслади на пътуването. Мъчителното чувство, което го подтикваше да се включи в мрежата не го напускаше и то започна да предизвиква ускоряване на сърдечния му пулс, от което определено го хващаше страх. След няколко минути той различи в далечината контролната кула на летището. Паркингът му се оказа полупразен, така че не съществуваха проблеми с оставянето на колата. Итуриага се затича към контролната кула с предчувствието, че накрая ще има успех да намери някого, но когато се озова на пистата, сърцето му се оказа в петите.
Повредата в мрежата бе сграбчила голям групов транспорт в момента на приземяване и корабите се бяха стоварили върху бетона като камъни. Разрушенията бяха огромни, в обсега на полезрението му не бе останало нищо непокътнато, освен някаква машина за поддръжка, паркирана в хангара си. Гледката пред
