някои от тях, преди да реши да избере света, който пасваше на неговия критерий, а той беше „Да се насладим на живота“.
3800 година
— Деца, ще се видим след седмица. Прекарайте я добре.
Най-нетърпеливите ученици изскочиха от аулата в безпорядъчна тълпа. По-големите, с чувство за по- голяма отговорност, преди да излязат му пожелаха добро прекарване на деня. След като всички напуснаха помещението, Итуриага угаси екраните и събра разхвърляните книги, отпечатани на хартия. „Каква изостаналост — усмихна се той вътрешно.“
Тези деца не бяха толкова лоши и благодареше на съдбата за тяхната малочисленост — едва ли стигаха до стотина, разпределени по възраст на четири смени, което му позволяваше да се оправя с тях. Освен това те показваха желание за сътрудничество. В по-голямата си част бяха деца на бежанци, които създаваха много по-малко конфликти от тези, родени на Ламарк. Много от тях пряко помагаха в класните часове, но тези, които ги посещаваха го правеха с нежелание, само поради родителската повеля. Той ги разбираше. Както бе казал един от учениците: „За какво ще ми послужи разлистването на книги и писането върху чин, след като разполагам с достъп до Мрежата?“ Разбира се, казаното напълно отговаряше на истината. В действителност, учителите представляваха вид живи вкаменелости, тръгнали по пътя на пълно измиране. Бяха единствено полезни при социалното им включване към тези, които бяха избягали от изостанали или конфликтни планети. За повечето от тези недодялани селяни, машините бяха „табу“ — произведения на богове или демони, и те определено се нуждаеха от цивилизован човешки контакт. Намираха се и такива, които само поради чист снобизъм настояваха за старата употреба на наставник на децата, макар и да го излагаха на показ само на празниците.
„Добре, по дяволите — помисли Итуриага.“ Отдавна бе престанал да се огорчава от нулевата му значимост в схемата на космоса. Поне му плащаха и работата му не беше прекалено трудна. Освен това, на Ламарк имаше малко конфликтни ситуации с учениците и учебният календар се оживяваше от непрекъснати празници. Например, сега започваше Бялата седмица. Теоретично представляваше прекъсване на занятията в края на тримесечието, което се правеше с цел учениците да „презаредят батериите си“ и да се освободят от стресове, а за него почивката бе нещо чудесно — малка седмица, която щеше да премине в спокойствие.
— Така се правят нещата. Да, господине.
Итуриага се разслаби, премахна внимателно лентата от челото си и се отправи към банята. По пътя към нея хвърли поглед към останалите стаи — във всички имаше връзка с Мрежата. Чудесно.
За разлика от грубото събуждане, което претърпя на кораба, който го доведе до Ламарк, приличната програма, която използваше сега, спокойно и приятно довеждаше всеки до състояние на бодърстване, тъй като включваше събуждане във всяка собствена виртуална история. А след като отново се включеше, се възвръщаше към същия сценарий, но след момента в който се бе изключила.
След като се оказа в банята, извърши неизбежните си физиологически нужди, взе душ и после се отправи към кухнята, за да потърси добър резен соево филе, гарнирано с парченца от нещо, което със слаб успех наподобяваше жълтъци от гандулф. Все пак беше добре, че не имитираше гоурмет. Трябваше да изпие и нещо с безалкохолно съдържание, което да му достави допълнителна енергия преди да се влезе отново в един съвършен свят.
Приятелите му го смятаха за донякъде ексцентричен, поради манията му да се събужда по време на сън. Според тях не беше нужно, необходимите вещества за подхранване на организма му можеха да се вкарат в кръвта му по интравенозен начин, а отпадъчните продукти посредством съответните допълнителни принадлежности. Останалите прекарваха по цяла седмица по такъв начин по такъв начин, но на него му бе приятно да се радва на известни свои атавизми.
Както винаги, Итуриага беше доволен когато разполагаше добър с достъп до Мрежата. Сценариите за подбор бяха цял легион. Беше убедил другите да създадат отново света на „Невидимите градове“ на някой си Итало Калвино. Бе го открил по случайност и се съмняваше, че някой изобщо си спомня за този писател. Беше му жал за разточителството на безпределната му фантазия и не искаше тя да изчезне навеки.
Чист, нахранен и добър усет в тялото си, той се върна в стаята и се отпусна на леглото. Хвана лентата и преди да я сложи на главата си, я погледна и въздъхна. Вече бе хванат на въдицата, не можеше да го отрече. Мозъкът му не можеше да мине без особената стимулация на нервните му рецептори, които се включваха към радостните връзки на Мрежата. За него един ден прекаран извън виртуалните светове беше истинско физическо мъчение. В старите времена го наричаха маймуна, тъй като фактически имаше нрава на горила, от по-израстналите на ръст. Тъй като по-късно това можеше да се разчуе и да попречи на избора му работа, не пожела да посети психиатър, освен това изпитваше страх. Във всеки случай не намираше в заниманията си нещо толкова лошо. Бе влизал в кой ли не от порталите в Мрежата. В последно време максималния период на несвързване с нея не превишаваше двайсет стандартни часа.
Итуриага отхвърли мислите, които не водеха до никъде, опаса лентата около челото си и след това се върна към последния град, който беше изследвал наречен Отавия и се „събуди“ в хамак, който се поклащаше над бездната, встрани от неговата партньорка. В обстановка като тази, емоциите бяха много по-интересни. Но нищо не се случи.
Първо пристигна смущението, след това, опитвайки се да намести по-добре лентата дойде и раздразнението.
Мърморейки ругатни по адрес на отговарящите за влизане в Мрежата и мислейки за жалбата против тях, която щеше да се стовари върху главите им, Итуриага излезе от стаята, разярен като змей. По-рано такова нещо не му се беше случвало. „Не зная какво толкова ме удивява на тази въшлива планета — помисли той и се опита да се успокои.“ Вероятно лентата се бе повредила. Къде ли би могъл да я замени? Най-логичното място беше да потърси нова в някоя от другите жилища. И Итуриага се успокои с мисълта, че скоро ще се върне в града от съня си. Но нямаше да забрави за жалбата, какво толкова си въобразяваха онези копелета?
Той се опита да потърси някоя незаета стая, което не се оказа никак лесно. Крилото в сградата, заето от техниците беше от най-населените. На едно от споменатите кратки социални събрания, които се провеждаха на Ламарк, бе провел разговор с някои от операторите тераформисти. После в топлата обстановка на бара беше коментирал с тях предстоящото настъпването на Бялата седмица и те го бяха поканили да й се наслади заедно с тях, тъй като също ползваха няколко свободни дни. Идеята да се настани временно на ново място му хареса, споделянето на виртуалните светове, което Итуриага практикуваше беше почти същото. За него бе все едно дали щеше да се намира в някоя съседна стая или някъде на края на вселената, независимо че човешката близост придаваше известна болнавост на събитието. Освен това можеше да се очаква, че някои от еротичните сцени, родени от липсата на задръжки в сънищата, биха могли да се продължат в реалния свят.
Итуриага се измъкна от зоната на сънуването и се насочи към нещо по-практично. В тази част на сградата имаше отделни стаи с баня към тях, макар че кухнята беше за общо ползване. Помисли си къде може да намери някоя излишна лента и накрая наслуки успя да отвори някаква врата, чиято система за сигурност изглежда не бе включена. От пръв поглед определи личността обитателката на стаята, която бе потънала във виртуални сънища. Казваше се Естер или нещо подобно. Той влезе без да вдига шум, макар да знаеше, че в този момент не би я събудил и гърмежа на свръхзвуков самолет в момента на преминаване на звуковата му бариера. Както и очакваше, Естер лежеше в леглото си обгърната в дестилационен костюм, който едновременно захранваше организма й и събираше отпадъчните му продукти. Отлично. Той претърси един от шкафовете, но не намери нищо полезно. Мърморейки под нос, реши да опита късмета с друг негов колега, но преди да излезе, не можа да се удържи да хвърли последен поглед към Естер. Но внезапно се
