потенциалната производителност. Макроикономическата политика обръща повече внимание на дългосрочния икономически растеж, отколкото на кратковременната икономическа стабилизация.
Независимо от това, подчертаването на насърчаването като фактор се е ограничило само с данъчната система, като по този начин се увеличавал бюджетния дефицит. Не обръщали внимание на останалите фактори и в края на краищата се стигнало до насърчаване на търсенето, а не на предлагането. Съкращаването на данъците от страна на предлагането има основен ефект върху икономическия растеж — поне в краткосрочен план — чрез влияние върху търсенето, а не върху предлагането. Оттук някои икономисти спорят, че неокласическата икономика на предлагането от 80-те години е била по-близо до политиката, ориентирана към търсенето, а не толкова към предлагането.
В този контекст целта на доклада е да се отвори врата към преразглеждане на ролята на производството в дълбочина, което е единственият начин да се открият трайни решения на дилемата за заетостта.
От началото на индустриалната революция до началото на двадесетия век са идентифицирали кризите не с нещо друго, а с дефлацията (освен по време на война). Истинска дефлация означавала, че в много европейски страни в началото на деветнадесети век цената на килограм хляб е била по-висока отколкото сто години по-късно.
Изправени срещу масова бедност и чувствайки нуждата да създадат национално богатство, класическите икономисти всячески са се стараели да разширяват производството. Бедата била в това, че да се нуждаеш от стоки и услуги не значи да погълнеш производството. Нуждите се изразяват в монетарен вид. Що се отнася до предлагането (производството) индустриалната революция е могла да се развие само чрез система на възпроизводство на капитала и труда, базирана на наличността на пари. Ако нямало достатъчно пари на страната на търсенето фабриките на се могли да продадат продукцията си и фалирали. Така се появяват истинските дефлационни цикли.
Тези основни недостатъци на класическата икономика са били преодолени от неокласическата икономическа школа, която от 20-те години насам започва да фокусира вниманието си върху ролята на търсенето и потреблението.
През двете световни войни и особено в периода непосредствено след Втората световна война стана ясно, че научният и технологически прогрес може да гарантира достатъчна гъвкавост на производството, така че да устрои всякакъв вид икономическа политика, базирана на търсенето. Управлението на търсенето за известно време стана основна тема и с това бе възможно по-правилното разпределение на всички човешки и материални ресурси, така че непрекъснато да се увеличава националното богатство, измерено като брутен национален продукт.
В началото на 70-те години икономистите и всички, имащи отношение към икономическото развитие, бяха изненадани като от засада: пълзящата инфлация започна да прави място на все по-засилващата се инфлация. След като се очакваше че икономиката ще се управлява от гледна точка на търсенето, нещо неочаквано и неясно е станало с производството — благодарение на развитието на технологиите, което създава нова производствена „скованост“.
Бяха се появили два нови феномена: от една страна, намаляването на приходите от технологиите и от друга, основната роля на обслужването не толкова като икономически сектор, а като поредица от функции, изцяло променящи производствената система.
2.5. Отхвърлянето на детерминизма
2.5.1. Детерминизмът, ценовата система и несигурността
Вижданията на икономическите гении за истинските лица на производството и потреблението са помогнали изключително много за благосъстоянието на човечеството, независимо от ужасните кризи и провали, на които историята е била свидетел. Моралните амбиции на Адам Смит и учените след него са хвърлили светлина върху начина, по който да се разпределят основните материални продукти като храна, подслон, дрехи, които с времето революционизираха човешката история по най-основен начин и доведоха до увеличаване на продължителността на живота и до подобряване на общото човешко здраве. Сега обаче сме изправени пред една ситуация, при която икономическите реалности искат появата на нови концепции, а не подобряване на добрите стари идеи. Голямото удоволствие на икономистите — позитивната прогностика — да обявяват някаква тенденция и да предписват възможните мерки — вече няма да посрещне нуждите на утрешния ден и не ще оправдае надеждите на традиционните икономисти, които считат, че това е някаква панацея. Ние ще трябва да свикнем с един свят, в който единственото сигурно нещо е несигурността на утрешния ден. Трябва да се освободим от иначе красивата концепция за детерминизма и да освободим мозъците си от сковаващото й въздействие. Ще разширим нашите хоризонти не само като приемем несигурността, изразена в „игровата теория“, с която някои обясняват бихейвиористичните форми при специални икономически модели, а като естествен елемент от нашия живот, от нашите действия. Ние не ще се стараем да превъзмогнем несигурността така, като че ли тя е явление с едно лице, че ние ще търсим някаква формула, с която да постигнем равновесие, което ще ни създава най- малко проблеми. Само отказът от този „велик“ еквилибриум като отправна точка за нашите икономически теории ще отвори пътя към нови концепции, които по-точно ще обрисуват реалността и ще дадат нови, по- точни отговори на основните въпроси на икономиката. В този смисъл не говорим само за несигурност от първи порядък, където възможните алтернативи са известни и само шансът за тяхната проява е неизвестен, но и за несигурност от втора степен, където дори и възможните събития не могат да бъдат предвидени.
Историческата стойност на теорията за равновесието е в това, че основна характеристика на индустриалната революция е монетаризирането на икономиката като начин да се решат някои логистични проблеми и да се постигнат още по-високи технологични нива. Да се твърди обаче че ценовото равновесие има универсално значение и някаква дефинитивна научна стойност, е повече въпрос на вяра и идеология, отколкото на истински научен подход. Понятието за равновесие не е даже концепция или обяснение, а по- скоро тавтология — нещо е вярно, защото е вярно. Придадена му е стойността или статута на аксиома или основните очевидни истини, използвани от математиците за развиване на по-нататъшните им логически изводи. Разбирането на това понятие за еквилибриум, при което предлагането е равно на търсенето, е важно, понеже то обяснява защо икономиката още след зараждането си е гледала на нещата едностранчиво. Понятието „икономическо равновесие“ като основен интерес за класическите икономисти и неокласическите им последователи, които се стараели да обяснят поведението на потребителите, е родило изказвания като: „… ако предлагането и търсенето са по необходимост равни, след като сме установили едната страна на уравнението ние, по дефиниция, сме изчислили и другата“. Тук говорим за противоречие в самата терминология. Свръхопростяването на проблема е пречило на класическите икономисти да разберат, че търсенето трябва да се разширява с цел да се справят с дефлационните икономически кризи в продължение на 150 години. В по-ново време подходът не е дал възможност на неокласиците да разберат проблемите на текущото сковаване на предлагането.
Концепцията за всеобщия еквилибриум е свързана също с характерното за 19-ти век търсене на сигурността. В едно позитивистично и научно ориентирано общество сигурността е равна на научно доказателство. Тази идеология твърди, че щом нашето разбиране на дадена ситуация не е стопроцентово сигурно, то тогава ние още не сме постигнали пълното разбиране на проблема. Това обаче е временна грижа, защото с течение на времето пълната сигурност ще е у нас и заедно с нея — крайният еквилибриум.
