него.
— Ти какво… изчезваш ли? — и трескаво преглътна.
Боб не отговори. Нервно се суетеше в полумрака, събираше дрехи, цигари, патрони и ги блъскаше в една мешка. Виконт го следеше мълчаливо, облизвайки устни.
— Не ме оставяй сам, Боб — каза накрая. — Разреши ми да си тръгна с теб… Ние сме стари приятели, тъй ли е? — Протегна трепереща ръка към рамото на Боб. Когато го потупа, онзи го изгледа кръвнишки и се отмести.
Виконт млъкна и се наклони напред, опитвайки се да схване погледа на Боб. Боб оправи ремъка, метна карабината на рамо и без да погледне приятеля си, тръгна към отвора, помъкнал мешката по пясъка. Впил нервно треперещи пръсти в одеалото, Виконт тръпнещо гледаше как другия си отива. Червеният триъгълник на входа се появи за миг, после пак изчезна, чу се хриптене на стъпки върху пясък, отдалечаващи се стъпки, после спряха. Виконт гледаше към входа, без да откъсва поглед. Едри капки пот се стичаха по острите му скули.
Палатката се разтресе и тялото на Боб отново скри изгледа към червените пясъци.
— Ти знаеш, че не мога да не те взема със себе си — меко рече Боб. — Не си нито първият, нито последният… Спомни си Хао… и Дерк… и Зиес… И на теб ти се е случвало да го правиш. Просто сега е твоят ред… Някога ще дойде и моят. Не се сърди, Вик, приятелю… Сбогом.
Погледнаха се право в очите. Боб наведе поглед…
Далечен протяжен грохот накара и двамата да хукнат навън. Небето потрепера, пелената на облаците се скъса, пропускайки през себе си нагорещено до бяло грамадно тяло, обгърнато в пари и дим. То бавно се спускаше към равнината, треперещо от грохот.
— Това са те! — диво закрещя Виконт, сграбчил приятеля си за рамото. — Те са!… Кълна се в Бога!
Нещото докосна земята и мигом се скри в облаци от пясък. Земята потрепера под краката им, Виконт хукна към палатката, задърпал подире си Боб. Боб не се съпротивляваше.
Кълбестият оранжево-черен стълб подпря небето. Нагорещеният ураган събори Боб и Виконт, затъркаляха се по пясъка, както празни цигарени кутии се въргалят по асфалта през ветровит летен ден.
— Това е нищо! — през кашлица крещеше Виконт. — Празна работа… Всичко е празна работа… Добрата стара Земя — тя дойде за нас…
Успяха да се спрат. Пръв се изправи Боб и разтри очи. Вихърът постепенно се бе укротил, виждаше се цялата вибрираща маса на половин километър наоколо. Постепенно въздухът наоколо се успокои. Без да откъсват погледи от астроплана, двамата бавно, едва тътрузейки нозе по пясъка, тръгнаха към него. Виконт хлипаше от трескава радост. Боб имаше вид на човек, комуто са свалили примката от шията секунда преди екзекуцията. Продължаваше да стиска карабината под мишницата си.
— Хао… Дерк… Зиес… — бълнуваше Виконт. — И какво ме засяга? Ще се върна, ще се оправя. Прав ли съм, Боб? Та аз не съм съвсем… Пък и изобщо не съм виновен, че Бажах ти открадна краката… Колко смешно беше! Чактисваш ли, вдигам значи одеалото, а там… Същият като едно време… когато го уби Джал Ала — той започна да се кикоти идиотски, после се задуши в кашлица.
Боб не каза нищо, само ускори крачките си.
До астроплана оставаха двадесетина метра, когато част от сивката му накъдрена повърхност се помръдна и отвори квадратен люк. Няколко човека в леки найлонови дрехи скочиха на пясъка и затътриха нозе.
— Боб! Виконт! — изкрещя един от тях. — Живи ли сте бе? — А къде са другите?
Боб отвори уста, но Виконт се заля от смях.
— Върнаха се по домовете си… и даже по-дълбоко — изкрещя той. — Ударете една молитва за тях, момчета… и за стария Бажах. Пък аз… нали виждате, а… жив и здрав съм, не вярвате ли?
— По-бързо! — закрещя Боб в желанието си да надвика лудия. — Всички в палатката, да се захващаме! Събираме багажерията, мятаме се и духваме!
Екипажът ги заобиколи. Един от тях сграбчи Виконт и го принуди да си затвори устата. Командирът някак небрежно каза:
— Имам други инструкции, Боб. Трябва да останем тук, докато групата на Кайн не се върне в базата… У тях е Златното руно.
Боб смъкна мешката си и започна демонстративно да рови в нея. Всички мълчаха, без да откъсват поглед от треперещите му ръце.
— Не ме стискай бе, човек — сопна се Виконт. — Здрав съм. Мога да реша всякакъв интеграл… Или искате да ви разкажа какво стана с Кайн?
Боб се изправи и подаде на командира дебел свитък, обвит в гумиран плат.
— Това е всичко, което остана от групата на Кайн — гласът му трепна. — Поне това остана. Тъй че няма място за ентусиазъм, момчета. И без вас в тези пясъци вече има достатъчно кости.
— Джал Ала! — прошепна един от екипажа.
— Джал Ала — мрачно кимна Боб. — Хайде де, давайте…
Командирът внимателно мушна свитъка в пазвата си и по войнишки се пристегна.
— Все пак мисля да остана тук за повечко време — каза той.
— Нямаш право — изръмжа Боб.
— Имам указания да дочакам групата на Кайн.
— Казах ти, Кайн и хората му…
— Не съм чувал и нищо не знам.
— Но аз ти дадох Златното руно — Боб заби показалец в подутината под куртката му. — Ако не вярваш, виж.
— Дал си ми нещо ли? — върху лицето на командира бе изписана изненада. — Бълнуваш, Боб.
И се обърна към останалите.
— Давал ли ми е нещо, момчета?
Останалите мълчаха и оглеждаха Боб с презрителни усмивки. Командирът навъси вежди.
— Вие двамината сте две лайняни откачалки. Дрънкате каквото ви падне и паникьосвате екипажа ми… Ще заповядам да ви застрелят според закона.
— Предател — почти беззвучно промърмори Боб.
Командирът извади пистолета си.
— За нарушаване на дисциплината, изразяващо се в… опит да се организира саботаж, за оскърбление на по-старши длъжностно лице… ъ-ъ… при изпълнение на служебните му задължения…
Ръката с пистолета се повдигна. Боб облиза устни и погледна черното око на дулото.
Пистолетът беше пневматичен. Изстрелът не се чу.
— На път, момчета — капитанът мушна пистолета в кобура. — Размърдайте се, свършихме работата.
— А какво да го правя този? — попита момчето, което държеше Виконт.
— Майната му! Пусни го да си върви.
Виконт седна на пясъка до тялото на Боб. Смеейки се без глас, тупаше трупа по рамото.
— Такива ми ти работи, Боб… Такива ми ти работи, приятелю… — чу командирът, погледна го с нескрито отвращение и пое към астроплана.
Пред люка се спря, сложи ръка на пистолета, огледа се. На подскоци, размахал дългите си почернели ръце, Виконт се мъкнеше към палатката.
Обърна се. Капитанът видя изкривеното му лице и широко отворената му уста — Виконт пееше и вятърът донасяше заедно с пясъците някаква песничка:
Люкът плавно се затвори.
