ги получават… А мизерната заплата на лаборанта и за тютюн няма да ми стига.
— Недей така, всичко би могло да се уреди — възрази Нънан.
— Не обичам да ме уреждат — каза Редрик. — Откакто съм се родил, все сам се оправям и занапред мисля сам да се оправям.
— Горделив си станал — рече Нънан с укор.
— Хич даже не съм горделив. Парите си не обичам да броя, там е цялата работа.
— Прав си, така е — разсеяно каза Нънан. Погледна равнодушно куфарчето на Редрик. което стоеше на стола до него, и потърка с пръст сребърната пластинка с гравираните на нея славянски букви. — Правилно, на човек затова му трябват пари, та да не мисли никога за тях… Кирил ли ти го подари? — попита той, като кимна към куфарчето.
— Получих го по наследство — каза Редрик. — В последно време защо не се мяркаш в „Борж“?
— Май че ти не се мяркаш — възрази Нънан. — Аз обядвам там почти всеки ден, тук, в „Метропол“, за всяко парче месо скубят много… Слушай — неочаквано каза той. — А как си сега с парите?
— Искаш да ти дам назаем ли? — попита Редрик.
— Не, напротив.
— Аха, ти искаш да ми дадеш назаем…
— Имам работа за тебе — рече Нънан.
— Боже господи — възкликна Редрик. — И ти като другите!
— А кои са другите — тутакси попита Нънан.
— Абе много станахте вие… работодателите.
Нънан сякаш чак сега го разбра и се засмя.
— Не, това не е по основната ти специалност.
— А по коя?
Нънан отново погледна часовника си.
— Виж — каза той, като се надигна. — Намини днес по обед в „Ворж“, към два часа. Ще поговорим.
— За два може и да не успея — каза Редрик.
— Тогава вечерта, към шест. Съгласен ли си?
— Ще видим — каза Редрик и също погледна часовника си. Беше девет без пет.
Нънан му махна с ръка и се спусна към своето пежо. Редрик го сподири с поглед, повика сервитьорката, поиска пакетче „Лъки страйк“, плати и като взе куфарчето, тръгна спокойно през улицата към хотела. Слънцето вече приличаше доста, влажен зной бързо изпълваше улицата и Редрик усети, че му люти под клепачите. Той силно зажумя, като съжаляваше, че не му стигна времето да поспи поне час преди важната работа. И тогава нещо връхлетя върху него.
Никога досега не беше му ставало така извън Зоната, пък и в Зоната се беше случвало всичко на всичко два-три пъти. Внезапно той сякаш попадна в друг свят. Върху него едновременно се стовариха милиони миризми, остри, сладки, металически, нежни, страшни, зловещи, огромни като къщи, дребни като прашинки, груби като павета, изящни и сложни като часовникови механизми. Въздухът стана твърд, в него се появиха ръбове, повърхности, ъгли. сякаш пространството се изпълни с огромни грапави кълба, гладки пирамиди, гигантски остри кристали и трябваше да се промъква през всичко това, както насън през тъмната барака на вехтошар, натъпкана със стари обезобразени мебели… Това продължи само миг. Той отвори очи и всичко изчезна. Не беше друг свят — предишният познат свят се извърна с друга, незнайна страна към него, тази страна му се разкри за миг и отново плътно се затвори, преди той да успее да я разгледа…
До ухото му раздразнено ревна клаксон. Редрик ускори крачка, после се затича и спря чак до стените на „Метропол“. Сърцето му биеше лудо. Остави куфарчето на асфалта, припряно разкъса пакетчето и запали цигара. Дърпаше дълбоко дима и си почиваше като след сбиване. Дежурният полицай спря до него и го попита загрижено:
— Да ви помогна ли, мистър?
— Н-не — насили се да каже Редрик и се закашля. — Задушно е…
— Искате ли да ви придружа?
Редрик се наведе и вдигна куфарчето.
— Мина ми — каза той. — Всичко е наред, приятелю. Благодаря ви.
Той бързо закрачи към входа, изкачи се по стълбите и влезе във фоайето. Тук беше прохладно, полутъмно и шумно. Би трябвало да поседне в един от тези грамадни кожени фотьойли и да си отдъхне, но вече и без това закъсняваше. Позволи си само да допуши докрай цигарата, като разглеждаше с притворени очи хората, които се тълпяха във фоайето. Кльощавия вече беше тук — раздразнено ровеше в списанията на стойката за вестници. Редрик хвърли фаса във високия пепелник и се качи в асансьора.
Заедно с него се вмъкнаха някакъв дебелак, който дишаше като астматик, силно парфюмирана дама, придружена от мрачно хлапе, което набиваше шоколад, и обемиста старица със зле обезкосмена брада. Редрик беше затиснат в ъгъла. Затвори очи, за да не вижда момчето, по чиято брада течаха шоколадови слюнки, но лицето му беше свежо, чисто, без нито едно косъмче, да не вижда и майка му, чийто оскъден бюст беше украсен с огърлица от едри „черни капки“, обковани със сребро, да не вижда и облещените склеротични очи на дебелака и ужасните брадавици по подпухналата физиономия на старицата. Дебелакът се опита да запали цигара, но старицата го скастри и продължи да го хока до петия етаж, където тя се измъкна и още щом се измъкна, дебелакът все пак запуши с такъв вид, сякаш защищаваше своите граждански права, и незабавно взе да кашля и да се задушава, като хриптеше и свиреше, издваше устните си напред като камила и блъскаше Редрик в кръста с разперените си от мъка лакти…
Редрик слезе на осмия етаж и тръгна по дебелия килим в коридора, озарен от меката светлина на скритите лампи. Тук миришеше на скъп тютюн, на френски парфюми, на добре натъпкани портфейли от естествена кожа, на скъпи жени, които вземат по петстотин на вечер, на масивни златни табакери — на цялата тази безвкусица, на цялата тази гнусна плесен, която избуя около Зоната, плюскаше, грабеше, дебелееше за сметка на Зоната, и не й пукаше за нищо, и най-вече не й пукаше какво ще стане после, когато се наплюска, напие и награби до насита, а всичко, което е било в Зоната, се озове навън и се настани завинаги на Земята. Без да чука, Редрик бутна вратата на стая осемстотин седемдесет и четвърта.
Пресипналия седеше на масата до прозореца и съсредоточено се занимаваше с пурата си. Все още беше по пижама, с мокра рядка коса, сресана грижливо на път, а болнавото му подпухнало лице беше гладко избръснато.
— Да — продума той, без да вдига очи. — Точността е вежливостта на кралете. Здравейте, моето момче.
Пресипналия най-после отряза върха на пурата, хвана я с две ръце, поднесе я към мустаците си и плъзна носа си по нея назад-напред.
— А къде е добрият стар Барбридж? — попита той и го погледна. Очите му бяха прозрачни, сини, ангелски.
Редрик постави куфарчето на дивана, седна и извади цигара.
— Барбридж няма да дойде — каза той.
— Добрия стар Барбридж — продума Пресипналия, хвана пурата си с два пръста и внимателно я захапа. — Нервите на стария Барбридж вече не издържат.
Продължаваше да гледа Редрик с чистите си сини очи и не мигаше. Той никога не мигаше. Вратата се открехна и в стаята се промуши Кльощавия.
— Кой беше човекът, с когото разговаряхте? — попита той още от прага.
— Здравейте — каза Редрик.
Кльощавия пъхна ръце в джобовете си, приближи се, като крачеше широко със своите грамадни, извити навътре стъпала, и спря пред Редрик.
— Сто пъти сме ви казвали — рече той с укор в гласа. — Никакви контакти преди срещата. А вие какво правите?
— Аз поздравявам — каза Редрик. — А вие?
Пресипналия се разсмя, а Кльощавия каза раздразнено:
— Здравейте, здравейте…
Той престана да пронизва Редрик с укоряващ поглед и се тръшна до него на дивана.
