— Не бива да правите така — каза той. — Разбирате ли? Не бива!
— Тогава определяйте срещата на такова място, където нямам познати — каза Редрик.
— Момчето е право — отбеляза Пресипналия. — Грешката е наша… И тъй, кой беше този човек?
— Ричард Нънан — каза Редрик. — Представител е на някакви фирми, които доставят съоръжения за института. Живее тука, в хотела.
— Ето, видя ли колко е просто — каза Пресипналия на Кльощавия, взе от масата огромна запалка, оформена като Статуята на свободата, погледна я със съмнение и я върна обратно.
— А Барбридж къде е? — вече съвсем дружелюбно попита Кльощавия.
— Свърши се с Барбридж — каза Редрик.
Онези двамата бързо се спогледаха.
— Лека му пръст — напрегнато каза Пресипналия. — Или може би е арестуван?
Известно време Редрик не отговаряше, като с бавни дърпания допушваше цигарата си. После хвърли фаса на пода и каза:
— Нищо страшно няма, чисто е. Той е в болницата.
— Няма що — чисто! — нервно каза Кльощавия, скочи и отиде към прозореца. — В коя болница е?
— Няма страшно — повтори Редрик. — В която трябва. Хайде да вършим работа, че много ми се спи.
— В коя болница по-точно — вече раздразнено попита Кльощавия.
— Нали ви казах — отвърна Редрик и взе куфарчето. — Ще вършим ли днес работа, или няма да вършим?
— Ще вършим, ще вършим, моето момче — бодро каза Пресипналия.
Той скочи с неочаквана лекота, бързо премести до Редрик масичката за списания, с един замах свали на килима купчината вестници и списания и седна срещу него, като сложи розовите си окосмени ръце на коленете.
— Показвайте — каза той.
Редрик отвори куфарчето, извади списъка с цените и го постави на масичката, така че Пресипналия да го вижда. Но Пресипналия му хвърли един поглед и го чукна с пръст настрани. Кльощавия мина зад гърба му и се загледа в списъка през рамото му.
— Това е сметката — каза Редрик.
— Виждам — отвърна Пресипналия. — Показвайте, показвайте!
— Парите — каза Редрик.
— Какво е това „колело“? — подозрително попита Кльощавия, като тикна пръста си в списъка през рамото на Пресипналия.
Редрик не отговори. Държеше разтвореното куфарче на колененете си и не откъсваше поглед от сините ангелски очи. Най-сетне Пресипналия се усмихна.
— Защо ли толкова ви обичам, моето момче? — промърмори той. — А казват, че нямало любов от пръв поглед! — Той въздъхна театрално. — Фил, приятелю, как казваха тук… пусни му гущерчетата, наплюнчи зеленичките… и ми дай най-после кибрит! — И той разклати пурата, която все още държеше с два пръста.
Кльощавия Фил промърмори нещо неразбрано, подхвърли му кибрита и отиде в съседната стая през вратата, закрита с тежка завеса. Чуваше се как разговаря там с някого раздразнено и неясно, като споменава за рисковано хвърлени пари, а Пресипналия, запалил най-сетне своята пура, зяпаше вторачено Редрик със застинала усмивка на тънките бледи устни и сякаш размишляваше за нещо, а Редрик, подпрял брадичката си на куфарчето, също го гледаше в лицето и също се стараеше да не мига, макар че под клепачите му пареше като огън и очите му се наливаха със сълзи. После Кльощавия се върна, хвърли на масичката две пачки банкноти, обвити в бандероли и седна до Редрик с навирен нос. Редрик вяло се пресегна за парите, но Пресипналия го спря с жест, откъсна бандеролите от пачките и ги пъхна в джоба на пижамата си.
— Сега вече, моля — каза той.
Редрик взе парите и ги натика във вътрешните джобове на сакото си, без да ги брои. После се захвана да изважда и показва стоката. Вършеше това бавно, като даваше възможност и на двамата да я разгледат и да сверят по списъка всеки предмет поотделно. В стаята беше тихо, само Пресипналия дишаше тежко и иззад завесата долиташе звънкане сякаш на лъжица в ръба на чаша.
Когато най-после Редрик затвори куфарчето и щракна ключалките, Пресипналия вдигна очи към него и попита:
— А какво стана с най-важното?
— Нищо — отговори Редрик. Той помълча и добави: — Засега.
— Харесва ми това „засега“ — приветливо каза Пресипналия. — А на тебе, Фил?
— Нещо тъмно има в цялата работа, Шухарт — високомерно каза Кльощавия Фил. — Пита се защо го усуквате?
— Специалността ни е такава: по тъмните сделки сме — каза Редрик. — Мъчна специалност имаме ние с вас.
— Добре, добре — каза Пресипналия. — А къде е фотоапаратът?
— По дяволите — промърмори Редрик. Той потърка с пръсти бузата си, защото усети, че се изчервява. — Откровено казано, забравих го.
— Там ли? — попита Пресипналия, като махна неопределено с пурата.
— Не помня… Сигурно там… — Редрик затвори очи и се облегна на дивана. — Не. Откровено казано, не помня.
— Жалко — каза Пресипналия. — Но, надявам се, че поне видяхте онова нещо?
— Не, ами — с досада каза Редрик. — Там е цялата работа. Не можахме да стигнем до въздухонагревателите. Барбридж се набута в „пачата“ и се наложи веднага да си вдигнем чукалата… Повярвайте ми, ако бях го видял, нямаше да забравя.
— Я виж, Хю, погледни! — изведнъж прошепна изплашено Кльощавия. — Какво е това, а?
Той седеше, напрегнато изпънал пред себе си палеца на дясната си ръка. Около палеца се въртеше същият онзи бял метален обръч и Кльощавия го гледаше опулен.
— Той не спира — високо каза Кльощавия, като премести широко отворените си очи от обръча към Пресипналия и обратно.
— Какво значи „не спира“? — предпазливо попита Пресипналия и се дръпна малко назад.
— Надянах го на пръста си и го завъртях просто ей така… а той вече цяла минута не спира!
Неочаквано Кльощавия скочи и като държеше пръста си протегнат, изтича зад завесата. Проблясквайки сребристо, обръчът равномерно се въртеше пред него като самолетно витло.
— Какво сте ни донесли? — попита Пресипналия.
— Дявол го знае какво е — каза Редрик. — Не знаех… Да бях знаел, щях да ви оскубя повече.
Пресипналия го гледа известно време, след това се надигна и също изчезна зад завесата. Там тутакси се раздадоха приглушени гласове. Редрик запали цигара, вдигна от пода някакво списание и захвана разсеяно да го разглежда. Списанието беше пълно догоре с красавици с едри задници, но кой знае защо, сега му беше противно да ги гледа. Захвърли списанието и потърси с очи из стаята нещо за пиене. После извади от вътрешния си джоб едната пачка и преброи банкнотите. Всичко беше наред, но за да не заспи, преброи и втората пачка. Когато я слагаше в джоба си, се върна Пресипналия.
— Имате късмет, моето момче — заяви той, щом седна отново срещу Редрик. — Знаете ли какво е перпетуум мобиле?
— Не — каза Редрик. — В нашето училище чак толкоз не ни просвещаваха.
— И няма нужда — каза Пресипналия. Той извади още една пачка банкноти. — Това е възнаграждението за първия екземпляр — рече той, като скъса бандерола на пачката. — За всеки нов екземпляр от това, вашето „колело“, ще получавате по две такива пачки. Запомнихте ли, моето момче? По две. Но при условие, че никой освен нас двамата в никакъв случай няма да научи нищо за тези „колела“. Разбрахме ли се?
Редрик мълчаливо пъхна пачката в джоба си и стана.
— Аз тръгвам — каза той. — Кога и къде ще се видим следващия път?
