преди капитан Куотърблад да успее да го обгради. Познаваше тези места като петте си пръста. Във всичките тези дворове, мази, изоставени перални и складове за въглища беше играл като малък, тук навсякъде имаше познати и даже приятели и при други обстоятелства можеше да се скрие тук и да остане ако ще и цяла седмица, но не заради това „извърши дръзко бягство, след като бе арестуван“ и си залепи още дванайсет месеца.
На Редрик страшно му провървя. Вдигайки гюрултия и прах, по Седма улица се носеше в безредие поредното шествие на някаква лига — към двеста човека, също така измъчени и раздърпани като него и даже по-зле, сякаш и те току-що се бяха провирали през дупките в стоборите, бяха катурвали върху себе си кофи за боклук и отгоре на всичко бяха прекарали бурно нощта в някой склад за въглища. Той изскочи от входа, веднага се вряза в тълпата и като се блъскаше, тъпчеше по нечии крака, получаваше шамари и отвръщаше, си проби път до отсрещната страна на улицата и отново се шмугна в един вход точно в момента, когато отпред се разнесе отвратителният вой на патрулните коли и шествието спря, сгъстявайки се като хармоника. Но той вече беше в друг район и капитан Куотърблад не можеше да знае точно в кой.
Редрик наближи своя гараж откъм склада за радиотехнически изделия и му се наложи да почака известно време, докато работниците натоварят на един мотокар няколко огромни кашона с телевизори. Настани се сред хилавите люлякови храсти пред сляпата стена на съседната къща, отдъхна си малко и изпуши една цигара. Пушеше жадно, клекнал и опрял гръб в грубата мазилка на противопожарната стена, като от време на време слагаше ръка на бузата си, за да укроти нервния тик и мислеше, мислеше, мислеше, а когато мотокарът с работниците, бучейки, замина към изхода на улицата, той се засмя и тихо каза след него: „Да сте живи и здрави, момчета, спряхте за малко глупака… та да размисли.“ От този момент започна да действува бързо, но без излишна припряност, ловко, обмислено, сякаш работеше в Зоната.
Мушна се в своя гараж през тайния отвор, премести безшумно старата седалка, бръкна в кошницата, извади внимателно вързопа от торбата и го пъхна в пазвата си. После свали от гвоздея старото изтъркано кожено яке, намери в ъгъла омасленото кепе и с две ръце го нахлупи ниско над челото си. През пролуките на вратата в полумрака на гаража проникваха тесните ивици слънчева светлина, изпълнени със святкащи прашинки. Децата в двора пищяха оживено и весело и когато вече се канеше да тръгва, неочаквано разпозна гласа на дъщеря си. Тогава долепи око до най-широката пролука и известно време гледа как Маймунката припка около новата люлка, като размахва две балончета, а три бабички — съседки, с плетките на колене, седнали на близката пейка, я гледат с враждебно свити устни. Одумват я дъртите клюкарки. А на децата им е все едно, играят с нея, сякаш нищо й няма, ненапразно им се подмазваше той — и дървена пързалка им направи, и къщичка за куклите, и люлка… и тази пейка, на която седяха дъртачките, пак той я направи. Е, добре, каза беззвучно, откъсна се от пролуката, огледа за последен път гаража и се шмугна в отвора.
В югозападната покрайнина на града, близо до изоставената бензинова колонка в края на Рудничарската улица, имаше телефонна кабина. Един бог знае кой я ползваше тук сега — всички къщи наоколо бяха заковани с дъски, а по-нататък, на юг, се простираше необятната пустош на старото градско бунище. Редрик седна в сянката на кабината направо на земята и пъхна ръката си в процепа под нея. Напипа прашната омаслена хартия и дръжката на пистолета, завит в нея. Поцинкованата кутийка с патроните също беше на мястото си, и торбичката с „гривните“, и старият портфейл с подправените документи — скривалището беше в ред. Тогава свали якето и кепето и бръкна в пазвата си. Почти цяла минута седя, като претегляше на ръка порцелановия съд, пълен с могъща и неизбежна смърт. И тогава усети, че бузата му отново се размърда и заигра.
— Шухарт — промърмори той, без да чува гласа си. — Защо правиш това бе, свиня? Ами че те с това нещо всичките ще ни изподавят… — Притисна с пръсти играещата буза, но това не му помогна. — Гадове — каза за работниците, които товареха телевизори на мотокара. — Изпречихте ми се на пътя… Щях да го захвърля обратно в Зоната и толкоз…
Огледа се тъжно. Горещият въздух трептеше над напукания асфалт, закованите прозорци гледаха навъсено, прашни вихрушки бродеха по пущинака. Беше сам.
— Е, тъй да е — каза той решително. — Всеки за себе си, а бог за всички. И за нас ще стигне…
Припряно, за да не се откаже отново, пъхна съда в кепето, а кепето зави в коженото яке. После застана на колене и като натисна с рамо, леко наклони телефонната кабина. Дебелият вързоп влезе в дупката и остана още доста място. Той внимателно пусна кабината, разлюля я с две ръце, за да се намести добре, стана и изтърси панталоните си.
— Туйто — каза той. — Стига толкова приказки.
Мушна се в нажежения зной на кабината, пусна монета и набра номера.
— Гута — каза той. — Не се тревожи, моля ти се. Пак ме спипаха. — Чу я как изпъшка и бързо заговори: — Ами, дребна работа, седем-осем месеца… и със свиждане… Ще изкараме. А без пари няма да останеш, пари ще ти изпратя… — Тя още мълчеше. — Утре ще те извикат в комендатството, там ще се видим. Доведи Маймунката.
— Обиск ще правят ли? — глухо попита тя.
— Ако щат, да правят. В къщи е чисто. Все едно, горе главата… Като си взела за мъж сталкер, няма да се оплакваш. Е, до утре… И да знаеш — не съм ти се обаждал. Целувам те.
Той рязко окачи слушалката и няколко секунди стоя, замижал с всички сили и стиснал зъби така, че ушите му бучаха. После отново пусна монета и набра друг номер.
— Слушам ви — каза Пресипналия.
— Обажда се Шухарт — каза Редрик. — Слушайте внимателно и не ме прекъсвайте…
— Шухарт ли? — доста естествено се учуди Пресипналия. — Какъв Шухарт?
— Казах ви, не ме прекъсвайте! Пипнаха ме, избягах и сега отивам да се предам. Ще ми лепнат две години и половина или три. Жена ми ще остане без пари. Вие ще я осигурите. Така че да няма нужда от нищо, разбрахте ли? Питам ви, разбрахте ли? Близо до мястото, където се срещнахме първия път, има телефонна кабина. Тя е единствена наоколо, няма да я сбъркате. Порцеланът е под нея. Ако искате, го вземете, ако искате — не го взимайте, но жена ми не трябва да се нуждае от нищо. С вас още много работа ще вършим. Но ако се върна и науча, че не сте играли честно… Не ви съветвам да играете нечестно. Разбрахте ли?
— Разбрах ви — каза Пресипналия. — Благодаря. — После, като се забави малко, попита: — Да ви наемем ли адвокат?
— Не — каза Редрик. — Всичките пари до последния грош дайте на жена ми. Бъдете здрав.
Той закачи слушалката, огледа се, напъха ръцете си дълбоко в джобовете на панталона и без да бърза, тръгна нагоре по „Рудничарска“ покрай безлюдните заковани къщи.
3. Ричард Х. Нънан, 51-годишен,
представител на доставчиците
на електронна апаратура за Мармънтския филиал
на Международния институт за извънземни култури
Ричард Х. Нънан седеше на бюрото си в своя кабинет и рисуваше дяволчета в огромния си делови бележник на бизнесмен. При това съчувствено се усмихваше и кимаше, без да слуша посетителя. Той просто чакаше да му се обадят по телефона, а посетителят, доктор Пилман, вяло го мъмреше. Или си въобразяваше, че го мъмри. Или се мъчеше сам да повярва, че го мъмри.
— Всичко това ще го имаме предвид, Валентин — каза накрая Нънан, като дорисува десетото дяволче, за да закръгли бройката и затвори бележника. — Наистина е безобразие…
Валентин протегна тънката си ръка и старателно изтърси пепелта от цигарата в пепелника.
— И какво по-точно ще имате предвид? — вежливо попита той.
— Всичко, което казахте — весело отвърна Нънан, отпускайки се назад в креслото. — До последната дума.
— А какво казах?
— Това не е важно — продума Нънан. — Каквото и да сте казали, всичко ще бъде взето предвид.
Валентин (доктор Валентин Пилман, носител на Нобелова награди и тъй нататък) седеше пред него в дълбокия фотьойл, дребничък, фин, старателен, без никакво петънце на велуреното яке, без никаква гънка
