Гуталин…
— Да, да. Какво става с Гуталин?
— Гуталин си е същият — каза Нънан. — Има група от трима човека. По цели седмици се губят в Зоната. Всичко, което намерят, унищожават на място. А неговото Дружество на войнствуващите ангели се разпадна.
— Защо?
— Сигурно помните, че те изкупуваха стоката и Гуталин я отнасяше обратно в Зоната. Дяволовото дяволу. Сега няма какво да купуват, освен това новият директор на филиала насъска срещу тях полицията.
— Разбирам — каза господин Лемхен. — А младите?
— Какво младите… Идват и си отиват. Има пет-шест човека с известен опит, но в последно време няма на кого да пласират стоката и се объркаха. Малко по малко ги опитомявам… Предполагам, шефе, че със сталкерството в моята Зона на практика е свършено. Старците се отдръпнаха, младите са неопитни, пък и занаятът не е на такава почит, както по-рано. Техниката настъпва, вече има сталкери-автомати.
— Да, да, чух за това — каза господин Лемхен. — Обаче тези автомати засега не изплащат даже енергията, която харчат. Или греша?
— Това е въпрос на време. Скоро ще започнат да се изплащат.
— Колко скоро?
— След пет-шест години…
Господин Лемхен отново закима.
— Впрочем вие сигурно още не знаете, противникът също започна да използува сталкери-автомати.
— В моята Зона ли? — попита Нънан, като наостри уши.
— И във вашата. При вас базата им е в Рексополис, а съоръженията прехвърлят с вертолети през планините в Змийската клисура, на Черното езеро и в подножието на връх Боулдър…
— Ами че това е в периферията — недоверчиво каза Нънан. — Там е празно, какво могат да намерят там?
— Малко, много малко, но намират. Впрочем това е само за справка, то не ви засяга… Да обобщим. В Мармънт почти не са останали професионални сталкери. Тези, които са останали, вече нямат нищо общо със Зоната. Младежта е объркана и се намира в процес на опитомяване. Противникът е разбит, отхвърлен, лежи някъде и си ближе раните. Стока няма, а когато се появи, няма на кого да се пласира. Има вече три месеца, откакто незаконното изтичане на материали от мармънтската Зона е спряло. Така ли е?
Нънан мълчеше. „Сега — мислеше той. — Ей-сега ще ме среже. Но къде ми е слабото място? И бая слабо трябва да е, като гледам. Хайде давай, старо плашило! Не ми вади душата…“
— Не чувам вашия отговор — каза Лемхен и сложи ръка като фуния на сбръчканото си космато ухо.
— Добре, шефе — мрачно каза Нънан. — Стига толкова. Сварихте ме, опекохте ме, хайде изяждайте ме вече.
— Хм — промърмори неопределено Лемхен под носа си и неочаквано продължи с огорчение: — Даже няма какво да ми кажете. Ето на, мигате на парцали пред началството, а питате ли ме мене лесно ли ми беше, когато онзи ден… — Той изведнъж замлъкна насред думата, стана и тръгна бавно към сейфа. — Накратко казано, през последните два месеца само от данните, с които разполагаме, се вижда, че комплексите на противника са получили над шест хиляди броя материали от различни Зони. — Той се спря до сейфа, погали го по боядисаната страна и рязко се обърна към Лънан. — Не си правете никакви илюзии! — закрещя той. — Има отпечатъци от пръстите на Барбридж! Отпечатъци от пръстите на Малтиеца! Отпечатъци от пръстите на Гагата Бен-Халеви, за когото вие даже не сметнахте за нужно да споменете. Отпечатъци от пръстите на Гъгнивия Гереш и Джуджето Цмига! Така ли опитомявате вашата младеж? „Гривни“! „Игли“! „Бели бръмбари“! И не само това, ами някакви „рачешки очи“, някакви „птичи дрънкулки“, „гърмящи салфетки“, дяволите да ги вземат! — Той отново замлъкна насред думата, върна се във фотьойла, пак допря разперените си пръсти и вежливо попита: — Какво мислите за всичко това, Ричард?
Нънан извади носна кърпа и избърса шията и тила си.
— Нищо не мисля — измърмори той честно. — Извинете, шефе, но аз сега изобщо… Нека си поема дъх… Барбридж! Барбридж няма нищо общо със Зоната! Знам всяка негова крачка! Той урежда гуляи и пикници на езерата, оттам изкарва добри пари и просто няма нужда… Извинете, глупости приказвам, разбира се, но ви уверявам, че не изпускам от очи Барбридж, откакто е излязъл от болницата…
— Не ви задържам повече — каза господин Лемхен. — Давам ви срок една седмица да разберете по какъв начин материалите от вашата Зона попадат в ръцете на Барбридж… и на всички останали. Довиждане.
Нънан се изправи, кимна смутено към профила на господин Лемхен и като продължаваше да бърше с кърпата обилно изпотения си врат, се измъкна в приемната. Мургавият млад мъж пушеше и замислено се взираше във вътрешността на разглобеното електронно устройство. Погледна бегло към Нънан — очите му бяха празни, обърнати навътре.
Ричард Нънан нахлупи шапката как да е, взе шлифера под мишница и се махна. „Такова нещо май още не беше идвало до главата ми — летяха мислите му безразборно. — Виж го ти Гагата Бен-Халеви! И с прякор вече се сдобил!… Кога успя? Вре се навсякъде… хлапак… Не, работата е друга… Ах ти, свиня, сакато говедо… Лешояд! Колко ме изтормози само!… Също както тогава, в Сингапур, онзи другия… как му викаха… мутрата ми блъсна в масата, а тила — в стената…“
Той седна в автомобила и без да може да мисли за каквото и да било, известно време тършува по арматурното табло да намери контактния ключ. От шапката му течеше вода на коленете, той я сне и без да гледа, я запокити зад гърба си. Дъждът обливаше предното стъкло и кой знае защо, Ричард Нънан си въобразяваше, че именно поради това не може да разбере какво трябва да прави по-нататък. Като осъзна, с все сила се трясна с юмрук в олисялото чело. Олекна му. Веднага си спомни, че контактен ключ няма и не може да има, а в джоба му лежи „инаквото“. Вечният акумулатор. И трябва да го извади от джоба си, да пукне дано, и да го постави в гнездото и тогава ще може най-малкото да тръгне нанякъде — по-далеч от тази къща, където иззад прозорците бездруго го наблюдава онова старо чучело…
Ръката на Нънан с „инаквото“ замръзна по средата на пътя. „Тъй. Поне знам от кого да почна. Да, от него ще почна. Ах, как ще почна от него! Никой никога от никого не е почвал така, както аз ще почна от него сега. Хем с такова удоволствие. — Той включи чистачките и бързо подкара колата по булеварда, като почти не виждаше нищо пред себе си, но вече беше поуспокоен. — Нищо, нека бъде като в Сингапур. Та нали в края на краищата в Сингапур всичко свърши благополучно… Чудо голямо, един път да ти блъснат мутрата в масата! Можеше да бъде и по-лошо. Можеше да не бъде мутрата и не в масата, а в нещо с гвоздеи… Тъй да е, да не се отклоняваме от въпроса. Тука някъде трябва да е моят дворец? По дяволите, нищо не се вижда… Аха, ето го.“
Ни в туй, ни в онуй време заведението „Пет минути“ бе обляно от светлина — същински „Метропол“. Отърсвайки се като куче, изскочило от вода, Ричард Нънан влезе в ярко осветената зала, която вонеше на цигари, парфюми и вкиснато шампанско. Старият Бени, все още без ливрея, седеше полуизвърнат зад тезгяха и плюскаше нещо, стиснал вилицата в юмрук. Пред него, разположила чудовищния си бюст сред празните чаши, се извисяваше Мадам — омърлушена, тя го гледаше как яде. В залата даже не бяха почистили от снощи. Щом Нънан влезе, Мадам веднага извърна към него широкото си намацано лице. Отначало то беше недоволно, но тозчас по него се разля професионална усмивка.
— Охо! — басово каза тя. — Нима самият господин Нънан! Домъчня ви за момичетата, а?
Бени продължаваше да яде, той беше глух като пън.
— Здрасти, приятелю! — отвърна Нънан, щом се приближи. — За какво ми са момичета, когато пред мен стои истинска жена?
Бени най-сетне го забеляза. Страшната маска, цялата в сини и кървавочервени белези, с напрягане се изкриви в приветлива усмивка.
— Здравейте, сър — дрезгаво рече той. — Наминахте да се изсушите ли?
В отговор Нънан се усмихна и му махна с ръка. Той не обичаше да разговаря с Бени: през цялото време трябваше да крещи.
— Къде е моят управител, момчета? — попита той.
— В офиса — отговори Мадам. — Утре ще плаща данъците.
