— Уф, тези данъци — каза Нънан. — Добре. Мадам, ще те помоля да ми приготвиш от моето, скоро ще се върна.
Като стъпваше безшумно по дебелия изкуствен килим, той мина по коридора, сви в незабележимото разклонение и без да чука, отвори тапицираната с кожа врата.
Канаша Кокала седеше важно до масата и разглеждаше в едно огледалце цирея на носа си. И хич не му пукаше, че утре ще плаща данъците. На голата маса пред него стояха само бурканче с козметичен крем и чаша с прозрачна течност. Канаша Кокала вдигна налетите си с кръв очи към Нънан и скочи, като изтърва огледалцето. Без да продума, Нънан се отпусна във фотьойла срещу него и известно време мълчаливо разглежда този нехранимайко и го слуша как мрънка под носа си за проклетия дъжд и за своя ревматизъм. После Нънан каза:
— Ха заключи вратата, драги.
Като тропаше тежко с огромните си плоски стъпала, Кокала изтърча до вратата, щракна ключа и се върна до масата. Гледаше Нънан предано в устата, извисявайки се над него като космата планина. Нънан все още го разглеждаше изпод намръщените си вежди. Кой знае защо, неочаквано си спомни, че истинското име на Канаша Кокала е Рафъл. Кокала му викаха заради чудовищните кокалести юмруци, моравочервени и голи, стърчащи от гъстата вълна, която покриваше ръцете му като маншети. А той сам си беше измислил прякора Канаша, напълно уверен, че това е традиционно име на великите монголски ханове. Рафъл. Е, какво пък, Рафъл, да почваме.
— Как вървят работите? — ласкаво попита той.
— Всичко е наред, шефе — побърза да отвърне Рафъл Кокала.
— Оправи ли онзи скандал в комендантството?
— Сто и петдесет кинта им бутнах. Всички са доволни.
— Сто и петдесет за твоя сметка — каза Нънан. — Ти си виновен, драги. Трябваше да си отваряш очите.
Кокала направи нещастна физиономия и покорно разпери огромните си ръце.
— Паркетът в залата май трябва да се смени — каза Нънан.
— Ще го сменим.
Нънан помълча, като издуваше устни.
— Стока има ли? — попита той по-тихо.
— Малко — също по-тихо промълви Кокала.
— Покажи я.
Кокала се втурна към сейфа, извади един пакет, сложи го на масата пред Нънан и го разтвори. Нънан разреви с пръст купчината „черни капки“, взе една „гривна“, огледа я от всички страни и я върна обратно.
— Това ли е всичко? — попита той.
— Не носят — виновно каза Кокала.
— Не носят… — повтори Нънан.
Той внимателно се прицели и с всички сили ритна Кокала в пищяла със заостреното бомбе на обувката си. Кокала изохка, понечи да се наведе, за да се хване за удареното място, но тутакси отново се изправи и опъна ръце по шевовете. Тогава Нънан скочи, сякаш го ръгнаха в задника, хвана Кокала за яката на ризата и се нахвърли върху него с ритници, като си въртеше очите. Кокала ахкаше и охкаше, виреше глава като изплашен кон, дърпаше се от него, докато не рухна на дивана.
— От две майки сучеш, а, драги? — съскаше Нънан право в побелелите му от ужас очи. — Лешояда е червив от стока, а ти на мене синци в книжка ми поднасяш, а?… — Той замахна и удари Кокала в лицето, като гледаше да улучи цирея на носа му. — Ще те тикна в затвора, та да изгниеш! При мен в обора ще живееш… Ще съжаляваш, че си се родил на този свят! — Той отново със замах стовари юмрука си върху цирея. — Откъде има стока Барбридж? Защо на него му носят, а на тебе не носят? Кой я носи? Защо аз нищо не знам? Ти за кого работиш? Казвай!
Кокала отваряше и затваряше устата си беззвучно. Нънан го пусна, настани се отново в креслото и вдигна краката си на масата.
— Е? — каза той.
Кокала смръкна потеклата кръв и каза:
— За бога, шефе… Защо така? Каква стока има Лешояда? Никаква стока няма. Че днеска никой няма стока…
— Ти какво, ще спориш ли с мене? — ласкаво попита Нънан, като свали краката си от масата.
— Не бе, шефе, не… Боже мой… — засуети се Костеливия. — На място да пукна! Как ще споря! И през ум не ми е минало даже…
— Ще те изхвърля — мрачно рече Нънан. — Работата ти пет пари не струва. Такива като тебе десет ще взема за двайсет и пет кинта. Свестен човек ми трябва на мене в бизнеса.
— Почакайте, шефе — разумно каза Кокала, като размаза кръвта по мутрата си. — Защо така изведнъж… Дайте все пак да се разберем… — Той внимателно докосна цирея с пръст. — Много стока, казвате, имал Барбридж? Не знам. Извинявайте, разбира се, но някой ви е метнал. Сега никой няма стока. Та нали в Зоната ходят само сополанковци и така и не се връщат. Не, шефе, някой ви баламосва…
Нънан го наблюдаваше под око. Изглежда, Кокала действително нищо не знаеше. Пък и нямаше изгода да лъже — от Лешояда не можеш да изкараш много.
— Тези пикници изгодна работа ли са? — попита той.
— Пикниците ли? Ами не чак толкова. Парите не са с лопата да ги ринеш… Та сега в града изгодна работа не остана…
— Къде ги уреждат тези пикници?
— Къде ги уреждат ли? Ами на разни места. На Бялата планина, понякога на Горещите извори, на Слънчевите езера…
— А каква им е клиентелата?
— Клиентелата ли каква е? — Кокала отново докосна цирея, погледна пръста си и каза поверително: — Ако и вие, шефе, имате намерение да се захванете с тази работа, не ви съветвам. Срещу Лешояда тука няма да ви огрее.
— Защо пък?
— Клиенти на Лешояда са: първо, сините каски — Кокала взе да свива пръстите на ръката си, — второ, офицерите от комендантството, и трето, туристите от „Метропол“, от „Бялата лилия“, от „Пришълеца“… После, рекламата му вече е заляла пазара, тукашните момчета също ходят при него… Бога ми, шефе, не си струва да се залавяте с това.
— Местните също ли ходят при него?
— Предимно младите.
— И какво правят там, на тези пикници?
— Какво правят ли? Ами отиват с автобусите… А там вече опънали палатките, бюфетче, музичка… Е, и всеки се забавлява, както иска. Офицерите карат повече с момичетата, а туристите се натискат да гледат Зоната — щом си на Горещите извори, то оттам Зоната е на две крачки, право през Козята клисура… Там Лешояда е нахвърлял за тях конски кокали, та ги гледат с биноклите…
— Ами местните?
— Местните ли? То се знае, на местните това не им е интересно… Ей тъй, забавляват се кой както може…
— А Барбридж?
— Че какво Барбридж? И Барбридж както всички…
— А ти?
— Че какво аз? И аз като всички. Гледам момичетата да нямат неприятности и… това… такова де. Абе каквото правят и другите.
— И колко време продължава всичко това?
— Ами както дойде. Някой път три дни, а някой път и цяла седмица.
— И колко струва това удоволствие? — попита Нънан, като мислеше за съвсем друго. Кокала му отвърна нещо, но Нънан не го слушаше. „Ето го слабото място — мислеше той. — Няколко дена… и няколко нощи.
