А си мисля: „Я виж ти! За какъв дявол съм му притрябвал на капитан Херцог в служебно време?“ Добре, отивам да се представя. Неговият кабинет е на третия етаж, хубав кабинет и решетки има на прозорците, както в полицията. Самият Уили седи зад своето бюро, смуче ожесточено лулата си и съчинява някаква глупост на пишещата машина, а в ъгъла един сержант се рови в железен шкаф, нов трябва да е, не го познавам. При нас в института такива сержанти има повече, отколкото в цяла дивизия, и всичките са едни такива едри червендалести здравеняци, на тях не им трябва да ходят в Зоната, а и за световните проблеми пет пари не дават.
— Добър ден — казвам. — Викали сте ме.
Уили гледа през мен, сякаш съм прозрачен, отмества машината, слага пред себе си дебела папка и започва да я прелиства.
— Редрик Шухарт? — казва.
— Тъй вярно — отговарям, а ми е смешно — едвам се сдържам. Напушва ме един такъв нервен смях.
— Колко време работите в института?
— Две години, третата карам.
— Какво ви е семейството?
— Сам съм — викам. — Сирак.
Тогава той се обръща към своя сержант и строго му заповядва:
— Сержант Лъмър, вървете в архива и донесете дело номер сто и петдесет.
Сержантът козирува и изчезна, а Уили затвори папката и мрачно попита:
— Пак си се хванал за стария занаят?
— Какъв стар занаят?
— Ти си знаеш какъв. Отново дойде материал срещу тебе.
„Тъй значи…“ — мисля си.
— И откъде е материалът?
Той се навъси и започна раздразнено да чука с лулата си по пепелника.
— Това не е твоя работа — казва. — Като стар приятел те предупреждавам, зарежи този занаят, спри веднъж завинаги. Спипат ли те втори път — шест месеца не ти мърдат. А от института ще те изхвърлят незабавно и завинаги, разбираш ли?
— Разбирам — казвам. — Това го разбирам.
Но той вече не ме гледа, смуче ожесточено празната лула и прелиства ли, прелиства папката. Това значи, че сержант Лъмър се с върнал с дело номер сто и петдесет.
— Благодаря ви, Шухарт — казва капитан Уили Херцог, по прякор Шопара. — Това е всичко, което исках да изясня. Свободен сте.
Отидох в съблекалнята, надянах комбинезона, запалих цигара, а през цялото време си мисля: „Откъде идва този сигнал? Ако е от института, това са дрънканици, тук никой не знае нищо за мен и не може да знае. А ако е от полицията, същата работа, какво могат да знаят те освен старите ми грехове? Може да са хванали Лешояда, за да се отърве, той ще натопи всеки… Ама и Лешояда сега не знае нищо за мен.“ Мислих аз, мислих, нищо свястно не можах да измисля и реших, че не ми пука. Последния път ходих в Зоната нощем преди седмица, почти цялата стока вече съм пласирал и почти всички пари съм изхарчил. С явните улики не са ме опипали, а сега както и да ме хванеш, ще се изплъзна.
И тогава, когато се изкачвах вече но стълбите, изведнъж ми просветна пред очите, хем така ми просветна, че се върнах в съблекалнята, седнах и отново запалих цигара. Излизаше, че днес не бива да ходя към гаража в Зоната. И утре не бива, и вдругиден. Излизаше, че пак съм в черния тефтер на полицейския господ, не са ме забравили те, а ако са ме забравили, то някой им е напомнил. И сега вече не е важно кой именно. Никой сталкер, освен ако не се е побъркал съвсем, няма и да припари до Зоната, когато знае, че го следят. Сега трябва да се скрия в миша дупка. Каква ти Зона, значи? Аз там и с пропуск не ходя, колко месеца стана. И вие какво сте се лепнали, разбираш ли, за честния лаборант?
Обмислих всичко и сякаш даже ми олекна, че днес не бива да ходя в Зоната. Само че как по-деликатно да съобщя това на Кирил?
Казах му направо:
— В Зоната не отивам. Какво ще разпоредиш да правя?
Разбира се, отначало той се опули. После очевидно се досети за нещо: хвана ме за лакътя, отведе ме в кабинета си, сложи ме да седна на неговото бюро, а той се настани до мен на перваза. Запалихме по цигара. Мълчим. После той внимателно ме пита:
— Случило ли се е нещо, Ред?
Е какво да му река?
— Не — казвам, — нищо не се е случило. Вчера загубих на покер двайсет кинта от мистър Нънан. Играе като машина, без нито една засечка…
— Почакай — вика той. — Ти какво, отказа ли се?
На това място чак запъшках от напрежение.
— Не мога — процеждам през зъби. — Не мога, разбираш ли? Ей-сега Херцог ме вика при себе си.
Той омекна. Пак се върна нещастният му вид и очите му пак станаха като на болен пудел. Конвулсивно си пое дъх, запали от фаса нова цигара и тихо рече:
— Повярвай ми, Ред, на никого не съм казал нито дума.
— Стига — викам. — Кой говори за теб.
— Аз даже на Тендър още нищо не съм казал. Пропуск му извадих, а дори не съм го питал ще дойде ли или не…
Мълча и пуша. Да се смееш ли, да плачеш ли, нищо не разбира човекът.
— А Херцог какво иска от теб?
— Нищо особено — викам. — Някой ме е наклепал, това е всичко.
Той ме погледна някак странно, скочи от перваза и закръстосва кабинета си. Той тича из кабинета, а аз седя, пафкам и си мълча. Жал ми е за него, разбира се, и ме е яд, че така глупаво се получи. Уж излекувах човека от меланхолията. А кой е виновен? Сам съм си виновен… Но ето че той престава да бяга, спира се край мен и като гледа някъде встрани, неловко пита:
— Слушай, Ред, а колко може да струва пълната „празнотия“?
В началото не го разбрах. Помислих си отначало, че той още се надява да я купи отнякъде, само че къде ще я купиш, може би на света има само една такава, пък и парите му нямаше да стигнат за това: откъде ще има той пари? А после сякаш нещо ме опари: какво си е въобразявал той — че аз заради „зеленичките“ съм скроил тази история, тъй ли? Ей ти, мизернико, мисля си, с кого ме бъркаш?… Вече бях готов да му се озъбя — и засякох. Защото наистина: с кого може да ме сбърка. Сталкерът си е сталкер, на него му дай само повече „зеленички“, за „зеленички“ той с живота си търгува. И ето как излиза: вчера значи хвърлих въдицата, а днес размахвам стръвта и покачвам цената.
Даже езика си глътнах от тези мисли, а той ме гледа печално, очи не сваля, а в очите му чета дори не презрение, а нещо като разбиране. И тогава спокойно му обясних.
— Към гаража — викам — още никой никога не е ходил с пропуск. Дотам още не е прокарано трасе, ти знаеш това. И представи си, че се връщаме, и твоят Тендър започва да се хвали как сме се втурнали направо към гаража, взели сме каквото ни трябва и веднага обратно. Сякаш сме ходили до склада. И всеки ще разбере, че предварително сме знаели за какво отиваме. А това значи, че някой ни е насочил. А кой от нас тримата ни е насочил — няма защо да ти обяснявам. Разбираш ли на какво мирише тази работа за мен?
Свърших си речта аз, гледаме се един друг в очите и мълчим. После той неочаквано плесна с ръце, потърка длани и бодро заяви:
— Е, какво да се прави, като не щеш — не щеш. Разбирам те, Ред, и не мога да те осъждам. Ще отида сам. Дано всичко мине добре. Не ми е за пръв път…
Той разстла картата на перваза, подпря се на ръце, прегърби се над нея и цялата му бодрост просто пред очите ми се изпари. Чувам го да си мърмори:
— Сто и двайсет метра… даже сто двайсет и два… че и какво има още там, в самия гараж… Не, няма да взема Тендър. Как мислиш, Ред… май че не бива да вземам Тендър? Все пак той има две деца…
