— Сам няма да те пуснат — викам аз.
— Нищо, ще ме пуснат… — мърмори той. — Как така няма да ме пуснат?… Виж, тези камиони не ми харесват — това е вярно. Погледни. Тринайсет години стоят под открито небе, а всичките са като новички. На двайсет крачки цистерната е ръждясала като решето, а те сякаш току-що са слезли от конвейера… Уф, тая Зона!
Той вдигна глава от картата и се втренчи в прозореца. И аз се втренчих в прозореца. Стъклата на нашите прозорци са дебели, оловни, а зад стъклата е Зоната-кърмилница, ето я, на две крачки, цялата е като на длан от десетия етаж.
Като я гледаш — земя като земя. Слънцето свети над нея както навсякъде по земята и сякаш там нищо не се е променило, сякаш всичко си е както преди тринайсет години. Баща ми, лека му пръст, би погледнал и нищо особено не би забелязал, най-много щеще да попита: Защо тоя завод пуши, стачка ли има?… Жълта руда На купчини, въздухонагреватели хвърлят слънчеви отблясъци, релси, на релсите локомотив с платформи… С една дума — индустриален пейзаж. Само хора няма. Нито живи, нито мъртви. Ето, и гаражът се вижда: дълго, сиво черво, вратата зейнала, а на асфалтовата площадка стоят камиони. Тринайсет години стоят и нищо не им става. Господ да ти е на помощ, ако се пъхнеш между два камиона, те трябва да се заобикалят отдалеч… там в асфалта има една пукнатина, ако оттогава не е обрасла с тръни… Сто двайсет и два метра — откъде ли ги пресмята? Аха, сигурно от крайния маркер. Вярно, оттам не е повече. Все пак напредват учените глави. Виж, до самия насип път са прокарали, хем колко хитро са го прекарали? Ето я и канавката, дето се затри Плужека, само на два метра от техния път. А Дръгливия казваше на Плужека: „Глупако, стой настрана от канавката, че инак от тебе няма да остане нищо даже за погребване…“ И позна — няма какво да се погребе… Ей това е Зоната, върнеш ли се със стока — все едно чудо е станало, върнеш ли се жив — успял си, получиш ли куршум от патрула — късмет си имал, а всичко останало е съдба…
Тогава погледнах Кирил и виждам — наблюдава ме под око. А лицето му едно такова, че в същия миг реших всичко другояче. Я ги зарежи, мисля си, всичките, ей богу, какво могат да ти направят те в края на краищата? Той можеше въобще нищо да не казва, ама рече:
— Лаборант Шухарт — казва. — От официални, подчертавам, от официални източници получих сведения, че оглеждането на гаража може да донесе голяма полза на науката. Предлагам да огледаме гаража. За премиалните гарантирам. — И се усмихва, съща майска роза.
— А кои са тези официални източници? — питам аз и също му се усмихвам като глупак.
— Това са конфиденциални източници — вика той. — Но на вас мога да кажа… — В този момент престана да се усмихва и се навъси. — Да речем, от доктор Дъглас.
— Аха — викам, — от доктор Дъглас… И кой е този доктор Дъглас?
— От Сам Дъглас — казва той сухо. — Дето загина миналата година.
Мравки ме полазиха. Твойта верица! Кой говори преди тръгване за такива неща! Вари ги, печи ги тия, учените глави — нищо не схващат… Забучих фаса в пепелника и му викам;
— Добре. Къде е твоят Тендър? Докога ще го чакаме?
С една дума повече на тази тема не говорихме. Кирил се обади в транспортния отдел и поръча „хвърчащ галош“, а аз взех картата и погледнах какво са нарисували там. Не е лошо нарисувана, нормално. По фотопът — отгоре и с голямо увеличение. Виждат се даже шарките на автомобилната гума, дето се търкаля до вратата на гаража. Ех, да имаше човек от нашата черга такава карта… ала всъщност само дяволът може да има файда от нея през нощта, когато човек и ръцете си не вижда…
Тогава се появи и Тендър. Почервенял, запъхтян. Дъщеря му се разболяла, та тичал за доктор. Извинява се за закъснението. Е, и ние му сервирахме изненада — трябва да ходи в Зоната. Отначало той даже забрави да се задъхва, горкият. „Как така в Зоната? — казва. — Защо аз?“ Обаче като чу за двойните премиални и че Ред Шухарт също тръгва, съвзе се и отново започна да диша.
В крайна сметка слязохме в „будоара“, Кирил се замота за пропуските, показахме ги на сержанта и той ни даде по един работен костюм. Виж, това е хубава дреха. Пребоядисай я от червено в по-подходящ цвят и всеки сталкер ще ти брои за такъв костюм петстотин кинта, без да му мигне окото. Отдавна съм се заклел, че ще издебна удобен случай и непременно ще свия един. На пръв поглед не е нищо особено, като водолазен костюм, и шлемът е като на водолаз с голямо стъкло отпред. Даже не е като водолазен, а по- скоро като на летец-изпитател или, да речем, на космонавт. Лек е, удобен, никъде не ти стяга и не се потиш в него от горещината. С такъв костюм и в огън можеш да влезеш, и никакви газове не проникват в него, разправят — даже куршум не го ловял. Разбира се, и огънят, и разните там иприти, и куршумът — всичко това е земно, човешко. В Зоната няма нищо такова, не от това трябва да се пазиш в Зоната. Изобщо тъй или инак, и с тези костюми там хората мрат като мухи. Друга работа е, че без тях щяха да мрат още повече. От „парливия пух“ например тези костюми спасяват стопроцентово. Или от храчката на „дяволското зеле“… Та така. Навлякохме ние работните костюми, пресипах гайките от торбичката в джоба на крачола и се затътрихме през целия институтски двор към изхода за Зоната. Тук всичко е уредено така, че всички да видят: ето, значи, героите на науката отиват да пожертвуват живота свой на олтара на човечеството, знанието и светия дух, амин. И наистина на всички прозорци чак до петнайсетия етаж са се изпонадвесили хора, само дето не махат с кърпички и оркестър няма.
— По-широко крачи — казвам на Тендър. — И си глътни шкембето, че излагаш четата. Благодарното човечество няма да те забрави!
Погледна ме той и виждам, че не му е до майтап. Така е, сега не е време за майтап… Но когато отиваш в Зоната, непременно те избива на едно от двете: или на плач, или на смях, а аз не съм плакал, откакто съм се родил. Погледнах Кирил. Не изглежда зле, само устните му мърдат, сякаш се моли.
— Молиш ли се? — питам, — Моли се — казвам, моли се! Колкото си по-навътре в Зоната, толкова си по-близо до небето…
— Какво? — пита той.
— Моли се! — викам. — Сталкерите ги пускат в рая, без да чакат на опашка!
А той неочаквано се усмихва и ме тупа по гърба: демек — не се бой, с мене няма да пропаднеш, а ако загазим, веднъж се мре. Брей че смешен човек, божичко.
Дадохме пропуските на последния сержант, този път по изключение той се оказа лейтенант, познавам го, баща му търгува в Рексопол с огради за гробове, „хвърчащият галош“ вече е налице, докарали са го момчетата от транспортния отдел и са го турили досами вратата. Всичко вече е цъфнало на мястото си: и „Бърза помощ“, и пожарникарите, и нашите безстрашни спасители — сбирщина охранени лентяи със своя въртолет. Не ща и да ги гледам.
Качихме се на „галоша“, Кирил седна на мястото на водача и ми вика:
— Е, Ред, командувай.
Без да бързам, разтворих малко ципа на костюма, извадих от пазвата манерката, сръбнах една хубава глътка, завинтих капачката и мушнах манерката обртно в пазвата. Не мога без това. Колко пъти съм ходил в Зоната, а без това все не мога. Те двамата ме гледат и чакат.
— Така — казвам. — На вас не ви предлагам, защото отивам с вас сефте и не знам как ви действува алкохолът. Да се разберем за реда. Всичко, което съм казал, изпълнявате в същия миг и без възражения. Ако някои се забави или започне да задава там въпроси, предварително се извинявам, но ще удрям, където сваря. Ето на тебе например, господин Тендър, ти заповядвам: изправи се на ръце и ходи. И в същия момент ти, господин Тендър, си длъжен да направиш дебелия си задник и да изпълняваш каквото ти е казано. Не го ли изпълниш — може и да не видиш вече болната си дъщеря. Разбра ли? А пък аз вече поемам грижата да я видиш.
— Ти, Ред, най-важното: не забравяй да заповядваш — дрезгаво отвръща Тендър и целият е почервенял, поти се вече и примлясва с устни. — Аз, ако трябва, на главата си ще ходя, не само на ръце. Не съм новак. Два пъти съм бил там.
— Тия твоите два пъти си ги дръж за себе си — казвам. — А да заповядвам няма да забравя, бъди спокоен. Впрочем ти знаеш ли да караш „галоша“?
— Знае — казва Кирил. — Добре кара.
— Е, добре, щом е добре — казвам. — Тогава хаирлия да е. На конете. Малък напред по маркерите, височина три метра! При двайсет и седмия маркер спираш.
Кирил издигна „галоша“ на три метра и даде малък напред, а аз незабелязано извърнах глава и леко
