радост имаш, нито удоволствие. Знам ги аз тези астроархеолози. Човек не трябва да се отнася сериозно към тях. Пък и кой се отнася…
— А разум в Космоса има — започна внезапно Горбовски. — Сто на сто. Знам със сигурност, че има. Но той не е такъв, какъвто го мислим. Не е такъв, какъвто очакваме. И го търсим не там. Или не така. И изобщо не знаем какво търсим.
„Ето — помислих си. — Не този, не там, не така… Ама това е несериозно, другари… Пълна детинщина — да търсиш следи от идеи, витаели някога във въздуха…“
— Ето например Гласът на Нищото — продължи той. — Чували ли сте го? Сигурно не. Допреди половин век споменаваха за това, а сега и не го помнят. Защото, виждате ли, няма изменения, а щом няма изменения, може и Гласът да го няма. И без това си имаме достатъчно канарчета. Едва се оправят в науката — от мързел ли, от лошо възпитание ли, но едно знаят, едно баят — човек бил всемогъщ. Всемогъщ, а от Гласът на Нищото не чактисва. Ех, братя, срамно, не трябва… Ей на, такъв евтиничък антропоцентризъм…
— А какво е това Гласът на Нищото? — попита Машка тихичко.
— Има такъв интересен ефект. В някои посоки на Космоса. Ако включиш бордовия приемник на автоматична настройка, рано или късно той ще се настрои на едно странно предаване… Чува се глас, спокоен и равнодушен, и повтаря една и съща фраза на рибешки език. Много години го слушат и много години той повтаря едно и също. Чувал съм го, мнозина са го чували, но малцина разказват. Не е приятно да си спомняш. Разстоянието до Земята — огромно, етерът — пуст, даже смущения няма, само някакво слабо шумолене. И изведнъж се понася този глас. На вахта си — сам. Всички спят, тихо, страшно — и този глас. Неприятно е, честна дума. Има и записи. Много хора са си били главата над дешифровката, бият си я и досега, но според мен — безсмислено е… Има и други загадки. Астронавтите много могат да разкажат, само че не обичат… — Той замълча и добави с някаква печална настойчивост: — Това трябва да се разбере. Не е просто. Та ние даже не знаем какво чакаме. Можем да се срещнем всяка минута. Очи в очи. И — вие разбирате — те може да се окажат много по-горе… Мъдруват за стълкновения и конфликти, за разните разбирания за хуманност и добро, пък аз не се страхувам от това. Страхувам се от страшното унижение за човечеството, от гигантския психически шок. Че ние сме толкова горди! Ние създадохме такъв забележителен свят, ние знаем толкова много, ние се втурнахме в Голямата Вселена, ние там откриваме, изучаваме, изследваме — какво? За тях тази Вселена е роден дом. Милиони години те живеят в нея, както ние живеем на Земята, и само ни се чудят: откъде се пръкнаха тези сред звездите?
Той изведнъж замълча и скочи, ослушвайки се. Аз дори трепнах.
— Гръмотевица — рече Машка. Тя го гледаше с отворена уста. — Гръмотевица. Ще има буря…
Той продължаваше да се ослушва, оглеждайки небето.
— Не, не е гръмотевица — рече накрая и седна. — Самолет. Виждате ли?
На фона на синкавите облаци проблесна и се скри някаква блестяща ивица.
— Ето стой сега и чакай — каза, неизвестно защо. Той ме погледна, усмихна се, а в очите му имаше печал и напрегнато очакване. След това погледът му отново стана доверчив и ме попита: — А вие с какво се занимавате, Станислав Иванович?
Реших, че иска да сменим темата и започнах да му разказвам за септоподите. Че се отнасят към подкласа двухрилни на класа главоноги молюски и представляват особена, неизвестна досега разновидност на отряда октоподи. Характеризират се с редукция на третата лява ръка, чифтосана с третата дясна хектокотилизирана ръка, три реда смукалца на ръцете, пълно отсъствие на целома, необикновено мощно развитие на венозната система, максимална за главоногите концентрация в централната нервна система и още някои други, не толкова забележителни особености. Открити се наскоро, когато отделни особи се появили край източните и югоизточните брегове на Азия. След година започнали да ги откриват в долните течения на великите реки Меконг, Яндзъ, Хуанхъ и Амур, а също и в езерата, далеч от океанското крайбрежие — например в това езеро. И този факт е странен, защото обикновено главоногите са във висша степен стеногалини и избягват дори арктичните води с тяхната ниска соленост. И освен това — никога не излизат на сушата. Но фактът си остава факт: септоподите се чувстват превъзходно в пресноводни басейни и излизат на брега. Катерят се по лодките и по мостовете, а неотдавна открихме една двойка в гората, на тридесет километра оттук…
Машка не ме слушаше — всичко това съм й го разказвал. Тя отиде в палатката, донесе оттам приемника и го включи на автоматична настройка. Явно нямаше търпение да улови Гласа на Нищото.
А Горбовски слушаше много внимателно.
— Жива ли е тази двойка?
— Не, намерихме ги мъртви. В гората има резерват. Септоподите бяха смазани и наполовина изядени от глигани. Но на трийсет километра от водата те са били още живи. Мантийната им кухина беше набита с влажни водорасли. Сигурно така септоподите си създават запас от вода за преходи по сушата. Водораслите бяха езерни. Без съмнение септоподите са тръгнали от това езеро на юг, навътре в сушата. Трябва да кажа, че всички уловени досега особи са били възрастни самци. Нито една самка, нито едно малко. Вероятно самките и малките не могат да живеят в прясна вода и да излизат на сушата. Всичко това е много интересно — казах. — Като правило океанските животни променят начина се на живот само в периода на размножаването. Тогава инстинктът ги води към най-непривични места. Но тук не може да се говори за размножаване. Работи друг инстинкт — явно по-древен и по-мощен. Сега за нас главното е да проследим пътищата на миграцията. И затова прекарвам в това езеро по десет часа на денонощие. Днес белязах една особа. Ако ми потръгне, до довечера ще бележа още една-две. През нощта стават много активни и ловят всичко, което се приближи. Даже има случаи на нападение върху хора. Но само през нощта.
Машка пусна приемника на пълна мощност и се наслаждаваше на могъщите звуци.
— По-тихичко, Маша — помолих.
— Значи вие ги белязвате? — каза Горбовски. — Забавно. А с какво?
— С ултразвуков генератор — извадих от харпуна пълнителя и му показах една ампула. — С такива патрони. В ампулката има генератор. Чува се под водата на двайсет-трийсет километра.
Той взе ампулата и внимателно я разгледа. Лицето му стана тъжно и старо.
— Остроумно — промърмори той. — Просто и остроумно…
Той въртеше ампулата в ръце, сякаш опитвайки я, след това я сложи пред мен и стана. Движенията му бяха бавни и неуверени. Отиде настрана при своите дрехи, поразрови ги, намери панталоните си и застина…
Следях го, усещайки неясно безпокойство. Машка държеше харпуна, за да му разкаже как се работи с него, и също следеше Горбовски. Ъглите на устните й тъжно се отпуснаха. Отдавна съм забелязал, че това често се случва: изражението на лицето й става като на човека, когото наблюдава.
Леонид Андреевич изведнъж заговори тихичко и с някаква насмешка в гласа:
— Забавно, честна дума… Господи, каква ясна аналогия. Векове са седели в глъбините, а сега се надигат и тръгват в един чужд и враждебен за тях свят… И какво ги преследва? Тъмен древен инстинкт, казвате? Или начин за преработка на информация, извисил се до нивото на нетърпимо любопитство? А пък му е по-добре да си седи вкъщи, в солената вода, но нещо го дърпа… дърпа го към брега… — Той трепна и започна да нахлузва панталоните си. Панталоните му бяха старомодни, дълги. — Наистина, Станислав Иванович, това може да не са прости главоноги, а?
— В своя род, разбира се — съгласих се.
Той не ме слушаше. Обърна се към приемника и го загледа. И ние с Машка се обърнахме към приемника. От него се раздаваха мощни неблагозвучни сигнали, приличащи на смущения от рентгенов апарат.
— Шест метра и осем стотни — рече Машка смутено. — Сигурно някаква обслужваща станция.
Той слушаше сигналите, затворил очи и наклонил глава.
— Не, не е станция за обслужване — проговори той. — Това съм аз.
— Какво?
— Това съм аз. Аз излъчвам. Аз — Леонид Андреевич Горбовски.
— Защо?
Той се усмихна тъжно.
— Наистина, защо? Много бих искал да знам защо — той затегна ризата си. — Защо тримата пилоти и техният кораб, завърнал се от рейс ЕН101 — ЕН2657, станаха източници на радиовълни с дължина шест
