метра и осемдесет и три хилядни?
Ние с Машка, разбира се, мълчахме.
— Изследваха ни лекари. Изследваха ни физици. — Той се надигна и изтърси пясъка от панталоните си. — Всички стигаха до един единствен извод: това е невъзможно. Човек може да пукне от смях, гледайки слисаните им мутри. Но на нас, честна дума, не ни беше до смях. Толя Обозов се отказа от отпуската си и отлетя за Пандора. Той заяви, че предпочита да излъчва някъде по-далеч от Земята. Валкейнщайн мина на работа в подводна станция. Аз единствен скитам и излъчвам. И нещо през цялото време чакам. Чакам и се страхувам. Страхувам се, но чакам. Разбирате ме, нали?
— Не знам — казах и се облегнах на Машка.
— Прав сте — каза той, взе приемника и го залепи за щръкналото си ухо. — И никой не знае. Вече цял месец. Без отслабване, без прекъсване. Уа-уи… Уа-уи… Денем и нощем. Когато се радваме и когато скърбим. Когато сме сити и когато сме гладни. Когато работим и когато се мотаем. Уа-уи… А излъчването на „Тариел“ — пада. „Тариел“ е моят кораб. Той е вън от играта. За всеки случай. Излъчването му обърква управлението на някакви агрегати на Венера, оттам питат, ядосват се… Утре ще го откарам някъде по- далеч… — Той се изправи и плясна с дългите си ръце по бедрата. — Време ми е. Довиждане. Желая ви сполука. Довиждане, Машенка. И не си задавай въпроси. Това съвсем не е проста загадка, честна дума.
Той махна с ръка, кимна и пое — дълъг, ръбест. До палатката спря и рече:
— Знаете ли… Вие все пак бъдете малко по-деликатен с тези септоподи… Че то иначе — бележиш, бележиш, а за този, белязания, само неприятности.
И си отиде. Полежах още малко по корем, след това погледнах към Машка. Тя все още го следеше с поглед. Явно Леонид Андреевич й беше направил огромно впечатление. А на мен — не. Мен изобщо не ме засягат неговите съображения, че носителите на Световния разум могат да се окажат неизмеримо по-високо от нас. Нека си се оказват! Според мен колкото те са по-високо, толкова по-малки са нашите шансове да застанем на пътя им. Като с мряната — за какъв дявол ти е едра мрежа? А що се отнася до гордостта, унижението, шока… Все някак ще го преживеем. Аз бих го преживял. Откривали сме, изучавали сме една отдавна населена от тях Вселена — е, и какво? Ами че за нас тя още не е населена. А те за нас са само част от природата, която предстои да открием и изучим, пък ако ще да е на трижди по-високо от нас. За нас те са външни! Макар че, ако мен например ме бележат, както аз бележа септоподите…
Погледнах часовника — време е да се върна към делата си. Записах номера на последната ампула. Проверих акваланга. Влязох в палатката, намерих ултразвуковия локатор и го сложих в джоба на плувките.
— Помогни ми, Маш — и започнах да се стягам.
Машка седеше пред приемника и слушаше незатихващото „уа-уи“. Тя ми помогна да сложа акваланга и заедно влязохме във водата. Под водата включих локатора. Запя. Това са моите белязани, дето сънно бродят по езерото. Машка вдигна мокрите коси от лицето си и рече:
— И все пак има разлика между звездния кораб, мократа тиня и хрилната торбичка…
Казах й да се върне на брега и се гмурнах. Не, на мястото на Горбовски в никакъв случай не бих се вълнувал. Всичко това е твърде несериозно. Както и цялата негова астроархеология. Следи от идеи… Психически шок. Вероятно ние изобщо няма да се забележим един друг.
Пък и, моля ви се, за какъв дявол сме им ние?
Информация за текста
© 1963 Аркадий Стругацки
© 1963 Борис Стругацки
© 1997 Агоп Мелконян, превод от руски
Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий
О странствующих и путешествующих, 1963
Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2009
Издание:
Аркадий и Борис Стругацки. Човекът от преизподнята
ИК „Офир“, Бургас, 1997
Редактор: Янчо Чолаков
Коректор: Мария Стоянова
Графичен дизайн: РА „ХЕЛИКОНпрес“
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12221]
Последна редакция: 2009-06-19 22:31:30
