— Аз тръгвам — каза Виктор.
— Жалко — рече Голем. — Впрочем пожелавам ви успех.
— Много поздрави на Росшепер — добави Павор и намигна.
— „Членът па парламента Росшепер Нант“ — оживи се Р. Квадрига. — Портрет. Евтин. До кръста…
Виктор взе цигарите и запалката си и тръгна към изхода. Зад него доктор Р. Квадрига рече с ясен глас:
— Предполагам, господа, че е време да се запознаем. Аз съм Рем Квадрига, доктор хонорис кауза, а вас, господине, не си спомням да съм ви виждал…
На вратата Виктор се сблъска с дебелия треньор па футболния отбор „Братя по разум“. Треньорът беше много загрижен и много мокър и направи път на Виктор.
Автобусът спря и шофьорът каза:
— Пристигнахме.
— Санаториумът ли е? — попита Виктор.
Навън имаше гъста, млечнобяла мъгла. Светлината на фаровете се разсейваше в нея и не се виждаше нищо.
— Санаториумът, санаториумът — промърмори шофьорът, докато си палеше цигарата.
Виктор отиде до вратата, слезе от стъпалото и каза:
— Каква мъгла! Нищо не виждам.
— Ще се оправите — обеща му равнодушно шофьорът и се изплю през прозореца. — Намерили място да правят санаториум. Денем — мъгла, вечер — мъгла…
— Приятно пътуване — каза Виктор.
Шофьорът не му отговори. Двигателят изрева, вратата се затръшна и огромният празен автобус, целият остъклен и осветен отвътре като затворен през нощта супермаркет, зави, веднага се превърна в размито петно светлина и се понесе обратно към града. С усилие, опипвайки решетките на оградата, Виктор намери вратата и тръгна слепешката по алеята. Сега, когато очите му вече бяха свикнали с тъмнината, смътно различи пред себе си осветените прозорци на дясното крило и някаква особено дълбока тъмнина на мястото на лявото, където вече спяха капналите от тичане под дъжда „братя по разум“. В мъглата приглушено, като през памук се дочуваха обичайните звуци — свиреше грамофон, дрънчаха съдове, някой крещеше пресипнало. Виктор пристъпваше напред, като се стараеше да се придържа към средата на пясъчната алея, за да не налети случайно на някоя гипсова ваза. Той грижливо притискаше бутилката джин до гърдите си и беше много внимателен, но въпреки всичко скоро се препъна в нещо меко и се плъзна напред на четири крака. Отзад го изругаха вяло и сънено, че не е запалил лампата. Виктор напипа изпуснатата бутилка, притисна я отново до гърдите си, поизправи се, протегна напред свободната си ръка и продължи нататък. Скоро се блъсна в някаква кола, заобиколи я пипнешком и се блъсна в друга. Изруга — оказа се, че там има сума ти коли. Продължавайки да ругае, той започна да се лута сред тях като в лабиринт и дълго не можа да се измъкне и да стигне до смътното сияние, указващо входа към фоайето. Гладките купета на колите бяха влажни от падналата мъгла. Някъде наблизо се кикотеха и го блъскаха с ръце.
Този път фоайето беше пусто, никой не играеше на криеница, никой не играеше и на гоненица, тресейки дебелия си задник, и никой не спеше в креслата. Навсякъде се въргаляха шлифери, смачкани на топка, а някой шегобиец беше закачил шапката си на фикуса. Виктор се качи по застланото с килим стълбище на втория етаж. Гърмеше музика. Вдясно по коридора всички врати към апартаментите на члена на парламента бяха широко отворени и оттам се носеше миризма на мазна храна, тютюн и разгорещени тела. Виктор сви наляво и почука на вратата на Диана. Никой не отговори. Вратата беше заключена, а ключът стърчеше в процепа на бравата. Виктор влезе, светна лампата и сложи бутилката на масичката с телефона. Дочуха се стъпки и той надникна навън. Вдясно по коридора с широка и твърда крачка се отдалечаваше висок мъж с официален черен костюм. На площадката към стълбището той спря пред огледалото, отметна глава и намести възела на вратовръзката си (Виктор успя да зърне жълтеникаво-мургавия му орлов профил и острата брадичка), а после нещо в него се промени, той се прегърби, изкриви се на една страна и като полюляваше неприятно бедрата си, се скри зад една от широко отворените врати. „Суетен тип — помисли си неуверено Виктор. — Ходил е да повръща…“ Погледна наляво. Там беше тъмно.
Свали шлифера си, заключи вратата и тръгна да търси Диана. „Ще се наложи да надникна при Росшепер — помисли си. — Къде другаде може да е?“
Росшепер заемаше три огромни като палати апартамента. В първия наскоро се бяха гощавали: на масите със зацапани покривки бяха натрупани мръсни чинии, пепелници, бутилки, смачкани салфетки и нямаше никой, ако не се броеше самотния собственик на потно плешиво теме, който хъркаше над чиния с желирано ястие.
В съседния апартамент беше страшно задимено. Върху гигантската спалня на Росшепер се подритваха полуразголени момичета, които не бяха местни. Те играеха на някаква странна игра със зачервения като пред мозъчен удар господин кмет, който се зариваше сред тях като свиня в жълъди и също риташе и грухтеше от удоволствие. Тук бяха и господин полицейският началник без горнището на униформата си, господин градският съдия с очи, опулени от нервното задъхване, и някаква непозната чевръста личност със светло-лилаво облекло. Тези тримата разпалено се сражаваха на детския билярд, поставен на тоалетната масичка, а в ъгъла, подпрян на стената, седеше широко разкрачен, облечен с изпомачкания си чиновнически мундир директорът на гимназията и на лицето му беше изписана идиотска усмивка. Виктор вече се канеше да се оттегли, когато някой го задърпа за крачолите. Той погледна надолу и се отдръпна рязко. Пред него, на четири крака, стоеше членът на парламента, кавалерът на ордени, авторът на нашумелия проект за зарибяване на Китчиганските язовири Росшепер Нант.
— Искам на конче — изблея умолително Росшепер. — Хайде да играем на конче! Йо-хо-хо!
Той беше неадекватен.
Виктор се освободи деликатно от него и надникна в последния апартамент. Там видя Диана. Отначало не схвана, че е Диана, а после си помисли кисело: „Много мило!“ Тук беше пълно с хора, някакви полупознати лица на мъже и жени, които се бяха наредили в кръг и пляскаха с ръце, а в средата на кръга Диана танцуваше със същото онова жълтолико конте, притежателя на орловия профил. Очите й блестяха, бузите й горяха, косите й се развяваха над раменете и за нищо не й пукаше. Орловият профил много се стараеше да не пада по-долу.
„Странно — помисли си Виктор. — Какво става? Нещо не е наред. Той танцува добре, направо прекрасно. Като учител по танци. Не танцува, а показва как трябва да се танцува… Даже не като учител, а като ученик на изпит. Много иска да получи шестица… Не, не е това. Слушай, драги, та ти танцуваш с Диана! Нима не забелязваш това?“ Виктор по навик напрегна въображението си. Актьорът танцува на сцената, всичко е добре, всичко е прекрасно, всичко върви, както трябва, без гафове, а в дома му се е случило нещастие… Не, дори не непременно нещастие, просто чака кога ще свалят завесата и ще угасят светлините… И дори не актьор, а външен човек, преструващ се на актьор, който пък, от своя страна, играе ролята на съвсем външен човек… Нима Диана не усеща това? Та той е фалшив. Манекен. Между тях няма нито капка близост, нито капка съблазън, нито сянка от желание… Говорят си нещо, човек изобщо не може да си представи какво точно. Сякаш са две жени… „Не се ли изпотихте? Да, чел съм я, дори два пъти…“ В този момент той видя, че Диана разбута гостите и се втурна към него.
— Хайде да танцуваме! — завика тя още отдалеч.
Някой й прегради пътя, друг я хвана за ръката, тя се отскубна, смеейки се, а Виктор все още търсеше с очи жълтоликия, но все не го намираше. Усещаше неприятно безпокойство.
Тя изтича до него, вкопчи се в ръкава му и го задърпа в кръга.
— Хайде, ела! Тук всички са наши хора — все пияници, измет, събрани от кол и въже… Покажи им как се танцува! Този хлапак нищо не умее…
Тя го вкара в кръга и някой от тълпата изрева: „Ура за писателя Банев!“ Млъкналият за секунда грамофон отново започна да лае и стърже, Диана се притисна към него и после се отдръпна, ухаеше на парфюм и вино, тя беше гореща и Виктор вече не виждаше нищо, освен възбуденото й прекрасно лице и разветите коси.
— Танцувай! — викна тя и той започна да танцува.
— Браво, че дойде.
— Да, да.
