кон.“ В огромната сграда беше тихо и той чуваше ясно стъпките на Диана в коридора, но тя не тръгна надясно, както бе очаквал, към Росшепер, а наляво. После изскърца някаква врата и стъпките утихнаха. Той се обърна настрани и се опита да заспи отново, но сънят не идваше. Осъзна, че чака Диана и няма да може да заспи, докато тя не се върне. Тогава седна и запали цигара. Подутината на тила му запулсира и той се намръщи. Диана не се връщаше. Кой знае защо, той си спомни за танцьора с орловия профил. „Той пък какво общо има? — помисли си Виктор. — Актьор, който играе ролята на друг актьор, а той пък играе ролята на трети… А, ето каква е работата: той се появи тъкмо оттам, отляво, където отиде Диана. Стигна до площадката пред стълбището и се превърна в конте. Отначало играеше ролята на светски лъв, а после започна да се прави на разхайтен перко…“ Виктор отново се ослуша. Беше необичайно тихо, всички спяха… някой хъркаше… После отново изскърца врата и се чу шум от приближаващи се стъпки. Диана влезе и лицето й беше все така сериозно. Нищо не беше свършило, произшествието продължаваше. Диана отиде до телефона и набра някакъв номер.
— Няма го — каза тя. — Не, тръгнал си е… Аз също… Нищо, нищо, моля ви. Лека нощ.
Тя затвори телефона и постоя малко, загледана в тъмнината през прозореца, после седна на леглото до Виктор. В ръката си държеше цилиндрично фенерче. Виктор запали цигара и й я подаде. Тя запуши мълчаливо, мислейки напрегнато, а после попита:
— Ти кога заспа?
— Не знам, трудно ми е да кажа.
— Но след мен, нали?
— Да.
Тя се обърна с лице към него.
— Нищо ли не чу? Някакъв скандал, сбиване…
— Не — каза Виктор. — Според мен беше много спокойно. Отначало пееха, после Росшепер и компанията му дойдоха да пикаят под нашия прозорец, след това заспах. Те вече се канеха да си тръгват.
Тя хвърли цигарата през прозореца, изправи се и рече:
— Обличай се.
Виктор се усмихна и се пресегна за панталоните си. „Слушам и се подчинявам — помисли си той. — Хубаво нещо е подчинението. Само не трябва да питаш за нищо.“ Той попита:
— Ще хапнем или тръгваме?
— Какво? Първо ще тръгнем, а после ще видим.
— Изчезнал ли е някой?
— Така изглежда.
— Росшепер?
Изведнъж той улови погледа й. Тя го гледаше със съмнение. Май вече малко се разкайваше, че го бе поканила. Явно се питаше: всъщност кой е той, че да го вземам със себе си?
— Готов съм — каза той.
Тя все още се двоумеше, играейки си замислено с фенерчето.
— Е, добре… тогава да тръгваме. Тя не се помръдна от мястото си.
— Може би трябва да отчупя крака на масата — предложи Виктор. — Или, да речем, на кревата…
Диана се сепна.
— Не, кракът няма да свърши работа. — Тя издърпа чекмеджето на масата и извади огромен черен пистолет. — Ето, вземи.
Виктор настръхна, но се оказа, че е спортен малокалибрен пистолет. При това без пълнител.
— Дай патрони — каза той.
Тя го погледна с недоумение, после премести погледа си към пистолета и каза:
— Не. Патрони няма да потрябват. Да тръгваме.
Виктор сви рамене и пъхна пистолета в джоба си. Слязоха във фоайето и излязоха на стълбището пред входа. Мъглата беше понамаляла, ръмеше лек дъждец. Колите пред стълбището ги нямаше. Диана свърна в алеята между мокрите храсти и запали фенерчето. „Глупаво положение — помисли си Виктор. — Страшно ми се иска да попитам какво Става, но не бива да питам. Добре ще бъде да измисля как да попитам. Някак заобиколно. Не да попитам, а така — да подхвърля някоя забележка с въпрос в подтекста. Може би ще Се наложи да се бием? Не ми се иска. Днес нямам желание за нищо. Ще удрям с дръжката на пистолета. Право между очи-те… А как ми е цицината?“ Цицината се оказа на мястото си и го наболяваше. „Обаче задълженията на медицинските сестри в този санаториум са странни… Но нали винаги съм смятал, че Диана е тайнствена жена. Още от пръв поглед и през всичките тези пет дни… Ама че влага, трябваше да пийна малко, преди да тръгнем. Само да се върнем, и веднага ще пийна… Браво на мен. Никакви въпроси не задавам. Слушам и се подчинявам.“
Заобиколиха стълбите, промушиха се през люляковите храсти и се озоваха при оградата. Диана я освети. Една желязна пръчка от оградата липсваше.
— Викторе — каза тя тихо, — сега ще тръгнем по една пътека. Ти ще вървиш отзад. Гледай си в краката и нито крачка встрани. Разбра ли?
— Разбрах — отговори покорно Виктор. — Крачка вляво или вдясно се смята за опит за бягство…
Диана се промъкна първа и светна на Виктор. После много бавно се спуснаха надолу. Това бе източният склон на хълма, на който се намираше санаториумът. Наоколо шумоляха под дъжда невидими дървета. Веднъж Диана се подхлъзна и Виктор едва успя да я хване за раменете. Тя нетърпеливо се отскубна и продължи нататък. През минута му повтаряше: „Гледай си в краката… Не изоставай.“ Виктор послушно гледаше надолу, към краката на Диана, които се мяркаха в подскачащия кръг светлина. В началото той все очакваше удар в тила, точно по цицината, или нещо подобно, но после реши: едва ли. Нещата не се връзват. Навярно просто някой психар е избягал — например Росшепер е изпаднал в делириум тременс и ще се наложи да го връщат обратно, заплашвайки го с незаредения пистолет…
Внезапно Диана спря и каза нещо, но думите й не достигнаха до съзнанието на Виктор, защото в следващата секунда той зърна край пътеката нечии блестящи очи, неподвижни, огромни и вторачени изпод мокрото изпъкнало чело, само очи и чело, и нищо повече — нито уста, нито нос, нито тяло, нищо. Плътна влажна тъмнина, и в кръга светлина — блестящи очи и неестествено бяло чело.
— Мръсници — рече Диана със свито гърло. — Така си и знаех. Зверове.
Тя падна на колене, лъчът от фенерчето се плъзна по черното тяло и Виктор видя някаква блестяща метална дъга и верига в тревата, а Диана изкомандва:
— По-бързо, Викторе!
Той клекна до нея и едва в този момент разбра, че това беше капан, а в капана имаше човешки крак. Вкопчи се с двете си ръце в железните челюсти и се опита да ги разтвори, но те едва-едва помръднаха и отново се събраха.
— Глупак! — извика Диана. — С пистолета!
Той скръцна със зъби, хвана се по-удобно, напрегна мускулите си така, че раменете му изпукаха, и челюстите се разтвориха.
— Дърпай — рече дрезгаво той.
Кракът изчезна, металните челюсти отново се затвориха и притиснаха пръстите му.
— Подръж фенерчето — каза Диана.
— Не мога — отвърна виновно Виктор. — Заклещих се. Извади от джоба ми пистолета…
Диана изруга и бръкна в джоба му. Виктор отново разтвори капана, тя постави дръжката между челюстите и той се освободи.
— Подръж фенерчето — повтори тя. — Ще видя как е кракът му.
— Костта е счупена — дочу се в тъмнината напрегнат глас. — Отнесете ме в санаториума и повикайте кола.
— Точно така — каза Диана. — Ей сега. Викторе, дай ми фенерчето и го вдигни.
Тя му светна. Човекът седеше на предишното си място, опрял гръб на едно дърво. Долната половина на лицето му беше закрита с черна превръзка. „Очилатко — помисли си Виктор. — Мокрец. Как ли е попаднал тук?“
— Вземай го де — каза нетърпеливо Диана. — На гърба си.
