приоритет в работата с главанаците! Уверявам ви, без да има никакви, дори най-малките основания за това… Разберете ме, аз разработвам този въпрос само като журналист, като популяризатор и нищо повече…
— Почакайте, почакайте, млади момко! — Старецът вдигна ръка. — Успокойте се, моля ви. Разбира се, че нищо такова не съм му казвал. Дори и просто защото абсолютно нищо не разбирам от тези работи…
— Ами… може би… някак си не съвсем точно сте се изразили…
— Вижте какво, изобщо не съм говорил за това. Казах му, че някакъв журналист Камерер пише книга за него и се обърна към мен за материал. Номерът на журналиста е еди-кой си. Обади му се. И толкоз. Това е всичко, което му казах.
— Ама тогава нищо не разбирам — почти отчаяно каза журналистът Камерер. — Помислих си, че той някак си неправилно ви е разбрал, но щом не е така… тогава не знам… Тогава това е някакво болестно състояние. Мания някаква. Изобщо тези прогресори може и да се държат напълно почтено, когато са на работа, но на Земята понякога съвсем се разпускат… Изглежда, нервите им не издържат…
Старецът свъси вежди.
— Ами знаете ли… В края на краищата не е изключено Лев действително да не ме е разбрал, както трябва… или по-точно да не ме е изслушал докрай… Разговорът ни беше кратък, аз бързах, духаше силен вятър, боровете доста шумоляха, а за вас си спомних едва в последния момент…
— Не-не, нищо такова не искам да кажа… — отстъпи журналистът Камерер. — Възможно е именно аз да не съм разбрал Лев както трябва… Знаете ли, освен всичко, бях потресен от неговия вид… Той много се е променил, станал е такъв един недружелюбен… На вас не ви ли се стори така, Сергей Павлович?
Да, на Сергей Павлович също му се сторило така. Принуждаван и подтикван от недостатъчно прикриваната обида на простодушно-общителния журналист Камерер, той постепенно и заплетено, срамувайки се от своя ученик и от някакви свои мисли, разказа какво се е случило между тях.
Към 17:00 часа С. П. Федосеев потеглил с глайдер от своята вила „Комарите“ към Свердловск, където трябвало да се състои някакво заседание на някакъв клуб. След петнайсет минути буквално го атакувал и го заставил да се приземи в дива борова гора някакъв глайдер, който се взел бог знае откъде, а неговия водач се оказал Лев Абалкин. На поляната сред шумолящите борове между тях се състоял кратък разговор, протекъл по вече познатата ми схема на Лев Абалкин.
Още щом се поздравили, фактически без да даде на стария учител да си отвори устата и без да губи време за прегръдки, той се нахвърлил върху стареца със саркастични благодарности. Язвително благодарил на нещастния Сергей Павлович за онези неимоверни усилия, които той уж бил положил, за да убеди комисията по разпределението да изпрати абитуриента Абалкин не в Института по зоопсихология, където абитуриентът от глупост и неопитност имал намерение да постъпи, а в училището за прогресори, за тези усилия, които се увенчали с блестящ успех и направили целия по-нататъшен живот на Лев Абалкин толкова безгрижен и щастлив.
Разбира се, потресен от толкова наглото извращение на истината, старецът залепил на бившия си ученик плесница. Като го накарал по този начин да се държи както трябва, сиреч да млъкне и да внимава, той спокойно му обяснил, че в действителност нещата стоят тъкмо обратно. Именно той, С. П. Федосеев, гласял Лев Абалкин за зоопсихолог, уговорил всичко в института и представил на комисията съответните препоръки. Именно той, С. П. Федосеев, щом научил за глупавото, от негова гледна точка, решение на комисията, устно и писмено протестирал чак до регионалния Съвет за просвета. И именно той, С. П. Федосеев, в края на краищата бил извикан в Евразийския сектор и бил нахокан като хлапе за опитите си да оспорва решението на комисията по разпределението, без да има достатъчна квалификация за това. („Там ми показаха заключението на четирима експерти и като две и две четири ми доказаха, че съм стар глупак, а прав се оказа председателят на комисията по разпределението доктор Серафимович…“)
Щом стигна до това място, старецът замълча.
— И той какво направи? — осмели се да попита журналистът Камерер.
Старецът тъжно прехапа устни.
— Този глупак ми целуна ръката и хукна към своя глайдер.
Помълчахме. После старецът добави:
— Та тогава си спомних за вас… Откровено казано, стори ми се, че той не обърна внимание. Може би трябваше да му разкажа за вас по-подробно, но не ми беше до това… Кой знае защо, ми се стори, че повече никога няма да го видя…
2 юни 78 година
КРАТЪК РАЗГОВОР
Екселенц си беше вкъщи. Облечен в строго черно кимоно, той седеше зад бюрото си, зает с любимата си работа: разглеждаше с лупа уродлива статуйка от някаква колекция.
— Екселенц — казах аз, — трябва да зная дали Лев Абалкин е влизал в контакт с още някого на Земята?
— Да — каза Екселенц и ми се стори, че ме погледна с интерес.
— Мога ли да зная с кого?
— Можеш. С мен.
Аз се запънах. Екселенц почака малко и заповяда:
— Докладвай.
Предадох двата разговора дословно, а своите изводи — накратко и накрая добавих, че според мен трябва да очакваме в най-скоро време Абалкин да се появи при Комов, Ролингсън, Горячева и други хора, които така или иначе имат някакво отношение към неговата работа с главанаците. А също и при този доктор Серафимович — тогавашния председател на комисията по разпределението. Тъй като Екселенц мълчеше и не свеждаше глава, си позволих да го попитам:
— Бихте ли ми казали за какво говори с вас? Учудвам се, че изобщо се е появил при вас.
— Ти се учудваш… Аз също. Но не сме разговаряли. Той направи същия номер, както при теб: не включи образа. Порадва ми се, сигурно ме позна и затвори.
— Защо сте сигурен, че е бил той?
— Защото се свърза с мен по канала, който беше известен само на един човек.
— Ами не може ли този човек…
— Не, този човек не може… А що се отнася до твоята хипотеза, тя е неоснователна. Лев Абалкин стана чудесен резидент, той обичаше тази работа и не би се съгласил да я замени за нищо.
— Макар че за прогресор неговата психика е…
— Това не е от твоята компетенция — сряза ме Екселенц. — Не се отклонявай. Да се върнем на въпроса. Отменям заповедите да откриеш Абалкин и да го поставиш под наблюдение. Тръгни по следите му. Искам да знам къде е ходил, с кого се е срещал и за какво е говорил.
— Разбрах. А ако все пак се натъкна на него?
— Ще вземеш интервю за книгата си. А после ще ми докладваш. Нищо друго няма да правиш, само това.
2 юни 76 година
НЕЩО ЗА ТАЙНИТЕ
Към 23:30 часа бързо взех един душ, надникнах в спалнята и се убедих, че Альона спи като заклана. Тогава се върнах в кабинета.
Реших да започна с Шчекн. Шчекн, разбира се, не е землянин и даже не е хуманоид, затова се наложи да използвам целия си опит и цялото си, без да се хваля, умение да работя с информационните канали, за да получа тези сведения, които получих. Между другото ще отбележа, че по-голямата част от земляните и представа си нямат за реалните възможности на това осмо (или сега вече девето?) чудо на света — Големия вселенски информатор. Напълно възможно е впрочем и аз при целия си опит и при цялото си умение съвсем да нямам право да претендирам, че мога напълно да използувам неговата необятна памет.
Изпратих единайсет запитвания, три от които, както стана ясно сетне, се оказаха излишни, и в резултат на това получих следната информация за главанака Шчекн.
