Това светило предизвиква у Шчекн някакво необяснимо отвращение. Той често поглежда враждебно към него и всеки път мъчително разтваря и хлопва челюстите си, сякаш му се иска да завие, но се сдържа. Всичко това е доста странно, като знаем, че на родния Саракш той не може да види луната поради атмосферната рефракция, а към земната Луна винаги се е отнасял абсолютно индеферентно, във всеки случай доколкото ми е известно.
После забелязваме децата.
Те са две. Като се държат за ръце, кротичко вървят по тротоара, сякаш се мъчат да се скрият в сянката. Отиват нататък, накъдето вървим и ние с Шчекн. Ако се съди по дрехите, момчета са. Едното е по-високо, горе-долу към осем години, а друюто е съвсем малко, четири-пет годишно. Очевидно току-що са свърнали от някоя странична пресечка, иначе бих ги видял отдалече. Отдавна са тръгнали и дълго време вървят, защото са много уморени и едва си движат краката… По-малкият вече съвсем не върви, а се влачи, като се държи за ръката на по-големия. Той през цялото време оправя плоската чанта, която виси през рамото му на широк ремък и постоянно го удря в коленете.
Транслаторът превежда със сух, безпристрастен глас: „Уморих се, краката ме болят… Върви, ти казвам… Върви… Лош човек… Ти си лош, глупаво човече… Клепоуха змия… Ти пък си пиклива миша опашка…“ Така. Спряха се. Малкият измъква ръката си от ръката на по-големия и сяда. По-големият го вдига за врата, но малкият отново сяда и тогава по-големият го напердашва. От транслатора се изсипва купчина „плъхове“, „змии“, „миризливи животни“ и друга фауна. После малкият започва силно да плаче и Транслаторът недоумяващо замлъква. Време е да се намеся.
— Здравейте, момчета — казвам само с устни.
Приближил съм се съвсем, но те чак сега ме забелязват. Малкият тутакси престава да плаче и ме зяпва ококорен. По-големият също ме гледа, но под вежди, враждебно и устните му са стиснати здраво. Клякам пред тях и казвам:
— Не се бойте. Аз съм добър. Нищо няма да ви направя.
Зная, че озвучителният блок не предава интонацията и затова се старая да подбирам прости, успокояващи думи.
— Аз се казвам Лев. Виждам, че сте уморени. Искате ли да ви помогна?
По-големият не отговаря, той все така ме гледа изпод вежди — напрегнато и с голямо недоверие, а малкият изведнъж проявява интерес към Шчекн и не сваля очи от него — очевидно хем се страхува, хем му е интересно. Заел най-благоприличен вид, Шчекн стои настрана, извърнал високочелата си глава.
— Вие сте уморени — казвам аз. — Сигурно сте гладни и жадни. Сега ще ви дам нещо вкусно…
И тогава по-големият избухва. Те изобщо не са уморени и не им трябва нищо вкусно. Сега той ще се справи с тази клепоуха змия и ще продължат нататък. А който им попречи, ще получи куршум в шкембето. Това е.
Много добре. Никой и не се кани да им пречи. А къде отиват?
Където трябва, там отиват.
И все пак? Може и на нас да ни е по път? Тогава бих могъл да нося клепоухата змия на раменете си…
В края на краищата всичко се урежда. Те изяждат четири блокчета шоколад, изпиват две кутии тоник. Малките уста поглъщат по половин туба плодово пюре. Внимателно оглеждат пъстрия ми комбинезон и (след кратък, но твърде енергичен спор) им позволявам веднъж (само веднъж!) да погалят Шчекн (но в никакъв случай по главата, а само по гърба). На борда при Вандерхузе всички хълцат от умиление и се вайкат в стил „ох, горките дечица“.
По-нататък се изяснява следното.
Момчетата са братя, по-големият се казва Иядрудан, а малкият — Притулатан. Те живеели доста далеч оттук (не мога да уточня къде) с баща си в голяма бяла къща с басейн в двора. Съвсем доскоро с тях живеели две лели и още един брат — най-големият, той бил на осемнайсет години, — но всички те умрели. След това баша им никога не ги вземал със себе си за продукти, той почнал да ходи сам, а по-рано ходело цялото семейство. Наоколо има много продукти — и там, и там, и там (не мога да уточня къде). Щом тръгвал сам, баща им всеки път им нареждал: ако не се върне до вечерта, трябва да вземат Книгата, да излязат ей на този булевард и да вървят все направо и направо до красивата стъклена къща, която свети в тъмнината. Но не бива да влизат в тази къща — трябва да седнат наблизо и да чакат, докато дойдат хора и ги отведат там, където ще бъдат и татко, и мама, и всички. Защо през нощта? Защото нощем по улиците няма лоши хора. Те се срещат само денем. Не, никога не са ги виждали, но много пъти са слушали как звънят с камбанки, пеят песнички и ги примамват да излязат от къщи. Тогава татко и по-големият брат хващали своите винтовки и им забивали по един куршум в шкембето… Не, друг никого не познават и не са виждали. Наистина някога, много отдавна при тях вкъщи дошли някакви хора с винтовки и цял ден спорили с баща им и с по-големия брат, а после и мама с двете лели се намесили. Всички високо крещели, но баща им, разбира се, излязъл на глава с всички, тези хора си отишли и повече никога не са идвали…
Малкият Притулатан заспива веднага щом го вземам на гръб. Иядрудан пък, напротив, отказва всякаква помощ. Той само ми позволи да му наглася по-добре чантата с Книгата и сега с независим вид крачи до мен, пъхнал ръце в джобовете си. Шчекн търчи отпред, без да взема участие в разговора. С целия си вид демонстрира пълно равнодушие към случилото се, но в действителност и той като всички нас е заинтригуван от очевидното предположение, че целта на момчетата — някаква светеща сграда — е точно този обект „Петно-96“.
… Какво е написано в Книгата Иядрудан не може да преразкаже. В тази Книга всеки ден всички възрастни записвали всичко, което се е случило. Как отровна мравка ухапала Притулатан. Как внезапно водата взела да се отдръпва от басейна, но баща му я спрял. Как леля му умряла — отваряла една консервена кутия, майка му я погледнала, а леля му вече била мъртва… Иядрудан не е чел тази Книга, той чете лошо, а и не обича, той не е много способен. Виж, Притулатан е много способен, но той е още малък и нищо не разбира. Не, никога не им е било скучно. Как могат да скучаят в къща, която има петстотин и седем стаи? А всяка стая е пълна с какви ли не чудновати вещи, даже с такива, за които сам баща му не можел да каже какви са и за какво са. Само дето нито една винтовка не намерили там. Винтовките сега са рядкост. Може би в съседната къща биха могли да намерят винтовка, но баща им не им давал да стрелят… Той казваше, че това не ни трябва. Ала когато отидем при светещата къща — и добрите хора, които ще ни посрещнат там, ни отведат при мама, тогава вече ще можем да стреляме колкото си искаме… А може би ти си този, който ще ни отведе при мама? Ако е тъй, защо нямаш винтовка? Ти си добър човек, а нямаш винтовка, пък татко казваше, че всички добри хора са с винтовки…
— Не — казвам. — Няма да мога да те отведа при майка ти. Тук аз съм чужд човек и също бих искал да се срещна с добрите хора.
— Жалко — казва Иядрудан.
Излизаме на площад. Отблизо обектът „Петно-96“ прилича на гигантско старинно ковчеже за скъпоценности от син кристал с цялото му варварско великолепие, святкащо с безбройните си скъпоценни камъни. Равномерна снньо-бяла светлина го пронизва отвътре, като озарява напукания, обрасъл с черни бурени асфалт и мъртвите фасади на къщите, обкръжаващи площада. Стените на тази необикновена сграда са абсолютно прозрачни, а вътре блести и се прелива весел хаос от червено, златисто, зелено и жълто, така че човек не може веднага да забележи широкия като порта приветливо разтворен вход, към който водят няколко ниски плоски стъпала.
— Играчки!… — благоговейно прошепва Притулатан, размърдва се и се смъква от гърба ми.
Чак сега разбирам, че ковчежето съвсем не е пълно със скъпоценности, а с разноцветни играчки, стотици и хиляди пъстроцветни, изключително нескопосани играчки — абсурдно огромни, ярко наплескани кукли, уродливи дървени автомобили и грамадни купчини от някакви разноцветни дреболии, които трудно могат да се разгледат от такова разстояние.
Малкият даровит Притулатан незабавно започва да хленчи и да моли всички да отидем в тази вълшебна къща, нищо, че татко е забранил, само ще се отбием за минутка, ще вземем ей този камион и веднага ще седнем да чакаме добрите хора… Иядрудан се опитва да го спре, отначало с думи, а когато това не помага, му извива ухото и хленченето става нечленоразделно. Транслаторът безпристрастно изсипва в пространството около нас цяла торба „клепоухи змии“, на борда при Вандерхузе се вдига врява от възмущение да ги успокоя и утеша и внезапно всички, включително и даровитият Притулатан,
