Вълните усмиряват вятъра

изтълкува кито резултат от целенасоченото и добре пресметнато въздействие на някаква разумна воля.

Б. Епидемията от фукамифобия точно съвпада по време с появата на „синдрома на пингвина“. (Вж. моето донесение-доклад №011/99.)

Сапиенти сит10.

Т. Глумов

(Край на четвъртия документ)

Сега мога съвсем точно да твърдя, че тъкмо това донесение-доклад на Тойво Глумов предизвика просветлението, което в края на краищата ме доведе до Голямото откровение. При това, колкото и забавно да изглежда сега, този тласък дойде от неволното раздразнение, което породиха у мен грубите и недвусмислени намеци на Тойво за някаква зловеща роля на „вертикалистите“ в историята около Поправката. В оригинала на донесението бях оградил този абзац с дебели линии, пред които се мъдреше тлъста въпросителна; прекрасно си спомням, че тогава се канех хубавичко да скастря Тойво за прекалено развинтената му фантазия. Но в това време до мен достигнаха сведенията за посещението на Магьосника в Института на чудаците, най-сетне просветлението дойде и вече не ми беше до никакво кастрене.

Изпаднах в жестока безизходица, защото нямаше с кого да си поговоря. Първо, нямах никакви предложения. А, второ, сега не знаех с кого мога да поговоря и с кого вече не бива. Много по-късно разпитах моите момчета: не им ли се е сторило, че в тези зловещи (за мен) априлски дни на 99 година съм се държал някак странно. По това време Сандро беше затънал в темата „Рип Ван Уинкъл“ и самият той се беше шашнал, затова нищо не бе забелязал. Гриша Серосовин твърдеше, че тогава твърде много се засилила склонността ми да избягвам да отговарям на всякакви въпроси и на всички инициативи от негова страна съм отвръщал със загадъчна усмивка. А Кикин си беше Кикин: на него още тогава „всичко му било ясно“. Пък Тойво Глумов несъмнено трябва да се е вбесявал от моето поведение. И се е вбесявал. Аз обаче наистина не знаех какво да правя! Погвах един след друг сътрудниците си в Института на чудаците и всеки път чаках да видя какво ще излезе от това, но нищо не излизаше, аз натирвах следващия и отново чаках.

По това време Горбовски умираше у дома си в Краслава.

В същото време Атос-Сидоров се канеше отново да влезе в болницата и не беше сигурно дали ще се върне оттам.

Междувременно Даня Логовенко за първи път от много години насам се самопокани у дома на чаша чай и като се захласна в спомените си, цяла вечер дрънка празни приказки.

По това време още нищо не бях решил.

И тогава се развихриха събитията в Малая Пеша.

През нощта на пети срещу шести май аварийната служба ме вдигна от леглото. В Малая Пеша (на река Пеша, която се влива в Баренцево море при залива Чешская Губа) се появили някакви чудовища и сред жителите на селището избухнала паника. Аварийната група се отправила натам и разследването започнало.

Според установените правила бях длъжен да изпратя на местопроизшествието някой от своите инспектори. Пратих Тойво.

За съжаление донесението-доклад на инспектор Глумов за събитията в Малея Пеша и за неговите действия, изглежда, се е затрило някъде. Във всеки случай не успях да го открия. А пък много ми се иска да предам колкото се може по-подробно как Тойво проведе това разследване, затова се налага да възстановя събитията по памет и въз основа на разговорите ми с участниците в това произшествие.

Лесно ще забележите, че при възстановяването на това събитие (както и в останалите случаи, когато се налага да възстановявам някое събитие) освен напълно достоверните факти, използвам и разни описания, метафори, епитети, диалози и други елементи на художествената литература. Все пак много държа читателят да види пред себе си живия Тойво такъв, какъвто го помня. А в този случай само документите не стигат. Всъщност, ако искате, можете да гледате на възстановяването на събитията като на особен род свидетелски показания.

МАЛАЯ ПЕША. 6 МАЙ 99 ГОДИНА. РАНО СУТРИНТА

Отвисоко селището Малая Пеша изглеждаше така, както това селище би трябвало да изглежда в четири часа сутринта. Сънливо. Мирно. Пусто. Десетината разноцветни покрива бяха наредени в полукръг край обраслия с трева площад, наоколо бяха пръснати глайдери, а жълтата сграда на клуба беше кацнала на ската над реката. Реката изглеждаше неподвижна, много студена и неприветлива, белезникави кичури мъгла висяха над тръстиките на отсрещния бряг. На стъпалата пред входа на клуба, вирнал глава, стоеше човек и следеше с поглед глайдера. Лицето му се стори на Тойво познато и в това нямаше нищо чудно, защото Тойво познаваше мнозина от аварийната бригада, навярно всеки втори.

Той приземи глайдера близо до входа и скочи на мократа трева. Утрото тук беше студено. Мъжът пред него беше с топло яке, отрупано със специални джобове и гнезда за разните там бутилки, регулатори, гасители, възпламенители и останалите вещи, нужни за старателното носене на аварийната служба.

— Здравейте — каза Тойво. — Казвате се Базил, нали?

— Здравейте, Глумов — отвърна той, като протегна ръка. — Точно така, Базил. Защо се забавихте толкова?

Тойво му обясни, че кой знае защо нула-Т-връзката с Малая Пеша е прекъсната и той се бе прехвърлил до Нижняя Пеша, където се бе наложило да вземе глайдер и да загуби цели четиридесет минути, за да прелети надлъж по реката.

— Ясно — каза Базил и погледна към клуба. — Така си и мислех. Разбирате ли, в паниката те направо са съсипали кабината на нулевия транспорт…

— Значи никой досега така и не се върна?

— Никой.

— И нищо друго не е ставало?

— Нищо. Нашите завършиха огледа преди час и половина, нищо съществено не намериха и се върнаха в службата да правят анализи. Мене ме оставиха тук да не пускам никого и аз през цялото време се мъчих да оправя кабината за нулевия транспорт.

— Поправихте ли я?

— Мисля, че я поправих.

Вилите в Малая Пеша бяха старинни сгради, строени миналия век с мисълта да бъдат практични, материалите наподобяваха естествените и всички цветове бяха дразнещо ярки — белег на старостта. Около всяка вила имаше непрогледни храсталаци от френско грозде, люляк и отвъдполярни ягоди, а току зад полукръга от вили започваше гората. Над гигантските жълти борови стволове, увенчани с влажно-зелени от мъглата иглолистни корони, вече доста високо на североизток се издигаше пурпурният диск на слънцето.

— Какви анализи ще правят? — попита Тойво.

— Ами тук има предостатъчно следи… Изглежда, че тая гадост е излязла ей от оная вила и е плъзнала навсякъде… — Базил започна да посочва. — По храстите, по тревата и тук-таме по верандите е останала позасъхнала слуз, има някакви люспи и едни такива бучки…

— Вие самите какво видяхте?

— Нищо. Когато пристигнахме, тук всичко беше така, както е сега, само дето над реката имаше мъгла.

— Значи не са останали никакви свидетели?

— Отначало мислехме, че всички до един са офейкали. А после излезе, че не е така. Ей в оная къща, крайната, до брега мирно и тихо си добрува една изключително възрастна особа, на която и през ум не