минало да си плюе на петите…
— Защо? — попита Тойво.
— И понятие си нямам! — отвърна Базил, като повдигна вежди и разпери ръце. — Представяте ли си? Наоколо — паника, всички се мятат насам-натам, пощурели от ужас, изкъртват вратата на кабината за нулевия транспорт направо с пантите, а тя пет пари не дава… Пристигаме ние, правим въздушен десант, разгръщаме се в боен строй, чуват се команди: „Саби вън!“, „Тури ножа!“ — и изведнъж тя излиза на верандата, и доста строго ни моли да не вдигаме толкова шум, защото — да се чудиш и да се маеш — тая врява й пречела да спи!…
— А паника имало ли е? — попита Тойво.
— Чакайте-чакайте! — рече Базил, като любезно го спря с ръка. — Осемнадесет души е имало тук, когато всичко е започнало. Девет души офейкали с глайдерите. Петима избягали през кабината, а трима хукнали презглава в гората, заблудили се там и едвам ги намерихме. Така че определено е имало паника, имало е… И паника е имало, и чудовища някакви е имало, и следи са оставили. А виж, бабичката защо не се е уплашила — това не знаем. Тя изобщо си е чудновата, тази бабичка. Със собствените си уши чух как заяви на командира: „Твърде късно дойдохте, гълъбчета. Сега вече с нищо не можете да им помогнеге. Те всичките вече загинаха…“
Тойво попита:
— Какво е имала предвид?
— Не знам — рече Базил недоволно. — Нали ви казвам — странна бабичка.
Тойво погледна към дразнещо розовата къща, дала подслон на чудноватата старица. Виждаше се, че градината около нея е поддържана много по-грижливо от останалите. Край къщата стоеше глайдер.
— Не ви съветвам да я безпокоите — каза Базил. — Нека по-добре сама да се събуди и тогава…
В този миг Тойво усети, че зад гърба му нещо се движи и рязко се обърна. От вратата на клуба надничаше бледо лице с широко разтворени от страх очи. Непознатият помълча няколко секунди, след това безкръвните му устни се размърдаха и той проговори с малко прегракнал глас:
— Глупава история, нали?
— Стоп-стоп-стоп! — добродушно заговори Базил, като тръгна към него с обърнати напред длани. — Моля за извинение, но насам не може. Аз съм от аварийната служба.
Въпреки тоза непознатият престъпи прага и веднага се закова на място.
— Аз всъщност не претендирам — рече той и се закашля. — Но положението е… Кажете, Григорий и Еля върнаха ли се вече?
Той изглеждаше доста необикновено. Беше с шуба, подплатена с кожа отвън и отвътре, под полите на която се мяркаха богато извезани кожени ботуши. Шубата беше разкопчана до кръста и под нея се виждаше пъстра лятна риза на дупчици, каквито тогава предпочитаха да носят жителите на степните зони. Изглеждаше на четиридесет-четиридесет и пет години, лицето му беше наивно и симпатично, само че твърде бледо — от уплахата или може би от смущение.
— Не-не! — отвърна Базил, като се доближи плътно до него. — Никой не се е връщал, тук се води разследване и никого не пускаме насам…
— Почакайте, Базил — каза Тойво и се обърна към непознатия: — Кои са тези Григорий и Еля?
— Изглежда, пак не съм попаднал, където трябва… — промълви непознатият почти отчаяно и се озърна през рамо към дъното на коридора, където пробляскваха полираните повърхности на кабината за нулевия транспорт. — Извинете, това… м-м-м… Боже мой, пак го забравих… Малая Пеша ли е? Или не е?
— Малая Пеша е — каза Тойво.
— Ами тогава трябва да го знаете… Григорий Александрович Яригин… Доколкото разбрах, той живее тук всяко лято… — Внезапно непознатият радостно закрещя, като сочеше с ръка: — Ей там, ей в онази вила! Там, на верандата, виси моят шлифер.
Тутакси всичко се изясни. Непознатият се оказа свидетел. Казваше се Анатолий Сергеевич Криленко, беше зоотехник и наистина работеше в степната зона — в Азгирския аграрен комплекс. Вчера на годишното изложение на новости в Архангелск той съвсем случайно се сблъскал със своя съученик и приятел Григорий Яригин, с когото не се били виждали цели десет години. Разбира се, Яригин го замъкнал със себе си тука, в тази… ех, пак ми изхвръкна от главата… да де, Малая Пеша. Прекарали вечерта чудесно, само тримата — той, Яригин и жената на Яригин Еля, разходили се с лодка, скитали из гората, към десет часа се върнали у тях, ей в оная къща, вечеряли я после излезли на верандата да пият чай. Било съвсем светло, откъм реката се чували детски гласове. Топло било, а отвъдполярните ягоди миришели чудно хубаво. А след това Анатолий Сергеевич Криленко внезапно съгледал очи…
На това място, което беше най-важното за следствието, разказът на Анатолий Сергеевич стана, меко казано, неясен. Сякаш той се мъчеше да преразкаже някакъв зловещ и объркан сън.
Очите се взирали от градината… бавно се приближавали, но през цялото време оставали в градината… Две огромни, отвратителни наглед очи… От тях през цялото време нещо течало… А отляво, встрани, имало и трето… Или пък били три?… И нещо се леело, леело и преливало през парапета на верандата и вече потекло към стъпалата… При това било абсолютно невъзможно да помръднеш… Григорий изчезнал някъде и никакъв не се виждал. Еля била уж наоколо, но и тя не се виждала, само се чувало как истерично пищи… или се смее… Тогава вратата на стаята широко се разтворила. Стаята била пълна някъде до кръста с леко помръдващи пихтиести трупове, а очите на тези трупове били там, отвън, зад храстите…
Тук трагедията свършила или по-скоро се превърнала в комедия. Нулевият транспорт захвърлил Анатолий Сергеевич в селището Рузвелт на остров Петър Първи. Той е в Морето на Белингсхаузен, термометърът показвал минус четиридесет и девет градуса, скоростта на вятъра била осемнадесет метра в секунда и както обикновено по време на тамошната зима, селището било пусто.
Впрочем климатичната уредба в клуба на полярниците работи на автоматичен режим и вътре било топло и уютно… По риза и къси панталони, още мокър от изпития чай и преживения ужас, Анатолий Сергеевич най-сетне могъл да си отдъхне и полека-лека да се окопити. И щом идва на себе си, както трябва и да се очаква, преди всичко го обзема непоносим срам, той разбира, че панически е избягал като последния страхливец — за такива страхливци му се било случвало да чете само в историческите романи. Той си спомня, че е изоставил Еля и най-малко още една жена, която му се мярнала в съседната къща. Сеща се за детските гласове край реката и разбира, че е зарязал и тия деца. Обзема го безумен подтик да действува, но има нещо, на което трябва да се обърне внимание: този подтик се явява доста късно и, второ, дори когато вече се е породил, той твърде дълго време съжителствува с непоносимия ужас при мисълта, че трябва да се върне там, на верандата, в зрителното поле на кошмарните течащи очи, при отвратителните пихтиести трупове…
Шумната група от поизмръзнали глациолози, която тромаво нахълтала в клуба, заварила Анатолий Сергеевич да кърши ръце от мъка: той все още не можел да реши какво да прави. Глациолозите напълно му съчувствували, докато слушали как той разправя какво е преживял, и с голямо въодушевление решили да се върнат на страшната веранда заедно с него. Тутакси обаче станало ясно, че Анатолий Сергеевич не знае не само нула-Т-индекса на селището, но е забравил даже и името му. Той можал само да каже, че това селище е близо до Баренцево море, на брега на малка река, в зоната на от-въдполярннте борови гори. Тогава глациолозите на бърза ръка натъкмили Анатолий Сергеевич в подходяща премяна за местния климат и във фучащата виелица го завлекли до щаба на селището направо през огромните преспи, съпровождан от гигантски страховити кучета… И ето че в щаба, пред терминала на Големия вселенски информатор на някой от полярниците му хрумнала твърде разумната мисъл, че това няма да е шега работа. Тези чудовища без съмнение трябва да са изтървани или от някоя зоологическа градина, или — да те хване страх само като се сетиш! — от някоя лаборатория, където създават биомеханизми. Така или иначе, момчета, всяка самодейност от наша страна ще бъде ни в клин, ни в ръкав, просто трябва да съобщим в аварийната служба.
И те се обадили в Централната аварийна служба. Служителите от Централната аварийна служба им благодарили и казали, че ще имат предвид тяхното съобщение. След половин час дежурният в аварийната служба лично позвънил в щаба, казал, че съобщението се потвърждава, и помолил да се обади Анатолий Сергеевич. Анатолий Сергеевич описал в най-общи линии какво се случило с него и как се озовал край бреговете на Антарктида. Дежурният го успокоил в смисъл, че пострадали няма, съпрузите Яригнни са живи и здрави и по всяка вероятност утре сутринта всички ще могат да се завърнат в Малая Пеша, а сега за него,
