Тойво побързал да се представи. Тя смръщила кафеникавото си чело под пищния овал от бели коси.
— „Комкон“ ли? Какво пък, може и „Комкон“. Моля ви, Тойво, бъдете така любезен да ми кажете как си обяснявате всичко това в този вашия „Комкон“?
— Какво по-точно имате предвид? — попитал Тойво.
— Ето какво по-точно имам предвид, мили той — казала тя. — Как можа да се случи така, че в наше време, в края на нашия век, у нас, на Земята, живи същества, които зовяха човека за помощ и милосърдие, не само че не получиха нито милосърдие, нито помощ, но станаха обект на преследване, заплахи и дори бяха измъчвани физически по най-варварски начин. Не искам да назовавам имена, но те ги биеха с гребла, нахвърляха се върху тях с диви крясъци, дори се опитваха да ги прегазят с глайдерите. Никога не бих повярвала на това, ако не бях видяла всичко със собствените си очи. Известно ли ви е това понятие — диващина? Тогава това беше диващина! Срамувам се само като си помисля.
Тя замълчала, без да откъсва от Тойво разярените си, черни като въглен, много млади очи, които го пронизвали. Тя чакала отговор и Тойво промълвил:
— Ще разрешите ли да ви донеса едно кресло?
— Не разрешавам — казала тя. — Нямам намерение да се заседявам дълго с вас. Бих желала да чуя вашето мнение за това какво стана с хората в това селище. Вашето професионално мнение. Вие какъв сте? Социолог? Педагог? Психолог? Тогава бъдете така добър да ми обясните! Разберете ме добре, не става дума да вземате каквито и да било принудителни мерки. Но сме длъжни да разберем как можа да се случи така, че хора, които до вчера все още бяха цивилизовани, възпитани… дори, бих казала, прекрасни хора!… днес внезапно загубиха човешкия си облик! Знаете ли с какво човек се отличава от всички други същества на този свят?
— Ъ-ъ… с разума си? — предположил Тойво.
— Не, мили мой! Със своето милосърдие! Ми-ло-сър-дие!
— Не ще и дума — рекъл Тойво. — Но защо трябва да стигаме до заключението, че снощните същества са се нуждаели тъкмо от милосърдие?
Тя го погледнала с презрение и попитала:
— Вие лично видяхте ли ги?
— Не.
— Как тогава си позволявате да съдите за това?
— Не си позволявам да съдя — казал Тойво. — Напротив, мъча се да разбера какво са искали…
— Струва ми се, достатъчно ясно ви казах, че тези живинки, тези клети същества търсеха помощ от нас! Те бяха пред гибел! Още малко и щяха да загинат! Та нали те загинаха, нима не знаете? Те умираха пред очите ми, превръщаха се в нищо, в прах, и аз бях безсилна да им помогна — аз съм балерина, а не лекар или биолог. Виках, но нима някой можеше да ме чуе в това нощно сборище на вещици, сред това безчинство на диващината и жестокостта. А след време, когато най-сетне помощта дойде, вече беше късно, нито едно не беше останало живо. Нито едно! А тези диваци… Не зная как да си обясня тяхното държание… Може пък да е било масова психоза… или отравяне… Винаги съм била против гъбите да се употребяват за храна… Навярно щом са дошли на себе си, те са се засрамили и са се пръснали кой накъдето види! Намерихте ли ги?
— Да — казал Тойво.
— И говорихте ли с тях?
— Да. С някои. Не с всички.
— Тогава кажете ми какво е станало с тях? До какъв извод стигнахте, макар и да не е окончателен?…
— Вижте… госпожо…
— Можете да ме наричате Албина.
— Благодаря ви. Вижте в какво се състои работата… Работата е там, че доколкото можем да преценим, повечето ваши съседи са възприели това нашест… това събитие малко по-иначе от вас.
— Естествено — високомерно кавала Албина. — Та нали видях това със собствените си очи.
— Не-не! Искам да кажа, че те са се изплашили. Загубили са ума и дума. Направо не са били на себе си от ужас. Те дори се страхуват да се върнат тук. А след тази преживелица някои искат да избягат и от Земята. И доколкото разбирам, вие сте единственият човек, който е чул молби за помощ…
Тя го слушала величествено, но внимателно, и рекла:
— Няма как. Изглежда, толкова се срамуват, че се налага да се оправдават с уплахата си… Не им вярвайте, мили мой, изобщо не им вярвайте! Та това просто е най-примитивната и най-позорна ксенофобия… Също като расовите предразсъдъци. Помня, че като дете истерично се плашех от паяци и змии… Това тук е същото.
— Голяма вероятност има да е така. Но все пак бих искал да уточня някои неща. Тези същества са молели за помощ. Те са се нуждаели от милосърдие. Но как са изразили всичко това? Та нали, доколкото разбирам, те не са говорели и даже не са издавали стонове…
— Мили мой! Те бяха болни, те умираха! И какво от това, че умираха мълчаливо? Та нали и изхвърленото на сушата делфинче също не издава нито звук… или поне не го чуваме… но добре разбираме, че то се нуждае от помощ, и бързаме да му помогнем… Ето вижте, отсреща иде едно момченце, оттук вие не можете да го чуете какво говори, но съвсем ясно личи, че то е бодро, весело и щастливо, нали…
От вила №6 към тях се приближавал Кир и наистина явно се виждало, че той е бодър, весел и щастлив. Базил, който крачел до него, вежливо носел на ръце голям черен модел на антична галера и май че задавал подобаващи въпроси, а Кир му отговарял, като показвал с ръце някакви размери, някакви форми и някакви сложни взаимодействия. Изглеждало сякаш и самият Базил е голям любител-моделист на антични галери.
— Прощавайте за момент — казала Албина, като се загледала. — Но това е Кир!
— Да — рекъл Тойво. — Той се върна за своя модел.
— Кир е добро момче — заявила Албина. — Но баща му се държа отвратително… Здравей, Кир!
Увлеченият Кир чак сега я забелязал, спрял се и плахо казал: „Добро утро…“. Оживлението изчезнало от лицето му, както впрочем и от лицето на Базил.
— Как е майка ти? — попитала Албина.
— Добре е. Спи.
— А баща ти? Къде е баща ти, Кир? Тук някъде ли е?
Кир мълчаливо поклатил глава, че го няма, и се навъсил.
— А ти през цялото време ли остана тук? — възхитено възкликнала Албина и победоносно погледнала към Тойво.
— Той се върна за своя модел — напомнил й Тойво.
— Все едно. Тебе не те достраша да се върнеш тук, нали, Кир?
— Че защо да се страхувам от тях, бабо Албина — сърдито промърморил Кир, като запристъпвал на една страна, мъчейки се да я заобиколи.
— Не знам, не знам — заядливо казала Албина. — Да вземем баща ти например…
— Баща ми никак не се изплаши. По-точно той се изплаши, но само за мама и за мене. Просто в тая суматоха татко не разбра колко добри са те…
— Не добри, а нещастни! — поправила го Албина.
— Откъде-накъде пък нещастни, бабо Албина — възмутил се Кир, разпервайки ръце като несръчен трагедиен актьор. — Та те бяха весели, те искаха да си играят! Само как се умилкваха!
Баба Албина снизходително се усмихвала.
Не мога да се сдържа да не се намеся, за да подчертая този факт, който много добре характеризира Тойво Глумов като служител в Отдела за извънредни произшествия. Ако на негово място беше някой млад и зелен стажант, след раговора с Будалко той би решил, че Будалко нещо бърка и подвежда и че, общо взето, положението е съвсем ясно: Флеминг е създал ембриофори от нов тип и неговите чудовища са се измъкнали
