ужасно стило, твърдо и грапаво, и започнала припряно — линия след линия, сянка подир сянка — да пренася на хартията онова, което като кошмар се мержелеело пред очите й, като заслонявало реалния свят…
В рисунките нямало нищо особено. Сред паяжината от линии се различавали познати предмети: парапет на веранда, маса, храсти, а върху тях се стелели размити сенки с неопределени очертания. Рисунките обаче пораждали някакво чувство на тревога, неудобство и притеснение… Олег Олегович намирал, че в тях има нещо, макар според него всичко да било твърде по-просто и по-противно. Но той бил далеч от изкуството. Ей така, неквалифициран потребител и нищо повече…
Той попитал Тойво какво е успял да открие. Тойво му описал своите предположения за Флеминг, Нижняя Пеша, ембриофорите от нов тип и така нататък. Панкратов кимал и се съгласявал, а после рекъл с малко тъга, че в цялата тази история най-много го огорчава… как да се изрази? Ами прекомерната нервност на днешния земен жител. Та те всички търтили да бягат като един! Поне някой да беше се заинтересувал, да беше проявил любопитство… Тойво се застъпил за честта на днешния земен жител и разказал за баба Албина и за малкия Кир.
Олег Олегович направо грейнал. Взел да тропа с грамадните си като лопати длани по облегалките на креслото и по масата, победоносно поглеждал ту към Тойво, ту към своята Зося и смеейки се, току възкликвал: „Ей, Кирюха! Ама че юнак! Винаги съм казвал, че от него ще излезе нещо… А виж ти нашата Албина каква била! Пък аз я мислех за прекалено префърцунена…“ Тогава Зося разпалено заявила, че няма нищо чудно в това, та нали старците и децата винаги са били от един дол дренки… „И космическите вълци! — провикнал се Олег Олегович. — Не забравяй космическите вълци, мила моя!…“ Те взели да се препират полусериозно-полушеговито, но изведнъж нещо станало.
Тъй както слушал любимата си, усмихнат до уши, Олег Олегович внезапно престанал да се усмихва, веселието за миг се изтрило от лицето му и то помръкнало в недоумение, сякаш нещо го поразило до дън душа. Тойво проследил погледа му и видял, че на вратата на своята вила №7 стои, облегнат на рамката, огорченият и безутешен Ернст Юрген — вече не в своя скафандър за лов на пагурораци, а в широк бежов костюм, с плоска кутия бира в едната ръка и огромен сандвич с нещо червено-бяло в другата, и току поднася към устата си ту едната ръка, ту другата, и дъвче, и гълта, като при това непрекъснато гледа през площада към входа на клуба.
— А ето го и Ернст! — възкликнала Зося. — А ти какви ги разправяш!
— Умът ми не го побира! — бавно рекъл Олег Олегович с все същия слисан вид.
— Ернст, както виждаш, също не се е изплашил — казала му Зося малко злъчно.
— Виждам — съгласил се Олег Олегович.
Той знаел нещичко за този Ернст Юрген и никак не очаквал да го види насам след случилото се вчера. Нямал работа тук Ернст Юрген сега, не било нормално да стои на верандата си в Малая Пеша, да пие бира и да си хапва варени пагурораци, а по-скоро Ернст Юрген би трябвало да си е плюл на петите и тозчас да е офейкал, без дори да се огледа, някъде към Титан или дори по-далече.
И Тойво побързал да разсее това недоразумение — обяснил им, че снощи Ернст Юрген не бил в селището; вчера той ловял пагурораци на няколко километра нагоре по течението. Зося много се огорчила, а Олег Олегович, както се сторило на Тойво, дори облекчено въздъхнал. „Това е съвсем друга работа! — рекъл той. — По-рано трябваше да го кажете…“ И макар, разбира се, никой да не го питал защо толкова се изненадал, неочаквано се захванал да обяснява: него, разбирате ли, го смутило това, че снощи по време на паниката той със собствените си очи видял как Ернст Юрген разбутал всички с лакти и по най-безсрамен начин си пробил път, устремен към нула-Т-кабината в клуба. Сега вече разбирал, че се е заблудил, не е било така. Сега вече ставало ясно, че не би могло и да бъде, но в първия момент, когато видял Ернст Юрген с кутията бира…
Кой знае дали Зося му повярвала, но Тойво не приел за чиста монета нито една негова думичка. Нищо такова нямало и никакъв Ернст Юрген не се бил мяркал вчера по време на паниката пред очите на Олег Олегович, а просто Олег Олегович знаел нещо за този Юрген, нещо съвсем друго и доста по-забавно, но явно се страхувал, че ще прозвучи недоброжелателно, щом се стеснявал да говори за това…
И тогава над Малая Пеша паднала сянка, и пространството наоколо се изпълнило с приглушени птичи крясъци, иззад ъгъла на клуба излетял като стрела разтревоженият Базил, като навличал в движение якето си, а слънцето вече отново засияло над Малая Пеша, и на площада величествено, без да превие нито едно стръкче трева, се спуснал, целият златист и лъщящ като гигантски кравай, един псевдограв16 от класа „Пума“, от най-новите, последна дума на техниката, и тутакси по периферията му като цветни пъпки се разпукали многобройни овални люкове, и от тях на площада се изсипали дългокраки, мургави, делови и гръмогласни хора, те стоварили и помъкнали някакви сандъци, накичени с муфи, развивали маркучи с причудливи накрайници, засвяткалн с лампите на превключвателите, засуетили се, разтичали се, ръкомахали, и сред тях най-много се суетял, тичал насам- натам, размахвал ръце, тътрел сандъци и опъвал маркучи Лев-Будалко Толстов, все още във вехтата хламида, сплескана със засъхнала зеленикава тиня.
КАБИНЕТЪТ НА НАЧАЛНИКА НА ОТДЕЛА ЗА ИЗВЪНРЕДНИ ПРОИЗШЕСТВИЯ.
6 МАЙ 99 ГОДИНА. ОКОЛО ЕДИН ЧАСЪТ СЛЕДОБЕД
— И какво постигнаха с тая своя техника? — попитах аз. Тойво със скучаещ вид гледаше през прозореца, като следеше с поглед Облачното селище, което кротко и лениво плуваше някъде над южните покрайнини на Свердловск.
— Нищо ново по същество — отвърна той. — Възстановиха най-вероятния вид на животните. Анализите им дадоха същите резултати, каквито получи аварийната служба. Чудиха се защо не са се запазили външните обвивки на ембриофорите. Порази ги енергийният проблем, твърдяха, че това е невъзможно.
— Изпрати ли запитвания? — попитах аз насила.
Тук искам още веднъж да подчертая, че по това време вече всичко виждах, всичко знаех и всичко разбирах, но нямах никаква представа какво да правя с тези мои виждания, знания и разбирания. Нищо не можех да измисля, а моите сътрудници и колеги само ми пречеха. Особено Тойво Глумов.
Изпитвах силно желание начаса, без да се помръдна от мястото си, да го изпратя в отпуск. Всички да ги пусна в отпуск, до последния стажант, да изключа всички канали за свръзка, да се оградя от всякакво околно въздействие, да затворя очи и да се усамотя поне за едно денонощие. За да не се налага да контролирам изражението на лицето си. За да не става нужда да премислям кои от думите ми ще прозвучат естествено, а кои — странно. За да не трябва изобщо да мисля за нищо, та в главата ми да зейне пустота и после в тази пустота от само себе си да възникне търсеното решение. Това беше нещо като халюцинация — от ония, които ни спохождат, когато се случи да ни налегне тягостна болка. А аз я търпях вече повече от пет седмици, душевните ми сили бяха на изчерпване, но засега все още успявах да владея изражението си, да контролирам поведението си и да задавам уместни въпроси.
— Направи ли официални запитвания? — попитах Тойво Глумов.
— Изпратих запитвания — отвърна той монотонно — до Бюргермайер в Производственото обединение „Ембриомеханика“. До Горбацкой. Лично. И до Флеминг. За всеки случай. Всичките са все от ваше име.
— Добре — казах аз. — Ще почакаме.
Сега трябваше да го оставя да си изкаже болката. Виждах, че има нужда да си излее душата. Той беше длъжен да се увери, че най-важното не е убягнало от вниманието на началника. В идеалния случай ръководителят сам би трябвало да отдели и да подчертае най-важното, но аз вече нямах сили за това.
— Искаш ли да добавиш нещо? — попитах го аз.
— Да. Искам. — Пръстите му се напрегнаха и той с всички сили чукна с показалеца си по масата, за да отстрани някаква невидима прашинка от гладката й повърхност. — Необикновената технология не е най- важното. Главното е дисперсията на реакциите.
— Сиреч? — попитах аз. (Все още трябваше да го подтиквам!)
— Би трябвало да обърнете внимание на това, че тези събития са разделили свидетелите на две различни на брой групи. Строго погледнато, дори на три. По-голямата част от свидетелите се поддали на неудържима паника. В средновековното село се появил дявол и те напълно загубили самообладание. Хората
