вдигна щорите. Стана ослепително светло и ние замижахме, а Горбовски се обърна и се втренчи в Тойво, който беше замрял до лампиона в стойка „мирно“. Погледнах към Комов. Той явно сияеше, ухилен до уши и доволен като котка, която току-що е излапала златната рибка. Имаше вид на сладкодумен шегаджия, който само преди миг е направил голям номер. Пък то си беше и така наистина.
— Добре, добре! — рече Горбовски. — Браво!
Свел глава на една страна, той се приближаваше към Тойво, като открито го оглеждаше от главата до петите, и щом стигна до него, сложи ръка на рамото му.
— Е, мисля, че ще ме извиниш за грубостта, моето момче — каза той. — Но нали и аз бях прав… А бях малко рязък, защото съм станал раздразнителен. Да си кажа привичката, да умираш е отвратителна работа. Не ми обръщай внимание.
Тойво мълчеше. Той естествено нищо не разбираше. Комов беше замислил и нагласил тази работа. Горбовски знаеше точно толкова, колкото Комов беше сметнал за нужно да му каже. Добре можех да си представя за какво бяха разговаряли преди малко в спалнята. А Тойво нищо не разбираше.
Хванах го за лакътя и казах на Горбовски:
— Ние тръгваме, Леонид Андреевич.
Горбовски кимна:
— Вървете, разбира се. Благодаря ви. Много ми помогнахте. Пак ще се видим, и то не веднъж.
Когато излязохме на верандата, Тойво рече:
— Може би ще ми обясните какво значи всичко това?
— Нали виждаш: той е размислил и вече не иска да умира — казах аз.
— Защо?
— Моля да ме извиниш, Тойво, но въпросът ти е глупав…
Тойво помълча и рече:
— Май наистина съм глупак. Поне никога досега не съм се чувствувал такъв глупак… Благодаря ви, че толкова сте загрижен за мен, Биг Бъг.
Аз само изхъмках. Мълчаливо тръгнахме надолу по стълбата към площадката за кацане. Насреща ни бавно се изкачваше някакъв човек.
— Добре — каза Тойво. — Но трябва ли да продължа да работя по темата?
— Естествено.
— Но нали станах за смях!
— Напротив. Направи много добро впечатление.
Тойво промърмори нещо под носа си. До площадката на стълбата в края на първата чупка стигнахме едновременно с човека, който се изкачваше насреща ни. Беше заместник-директорът на Харковския филиал на Института за метапсихически изследвания Даниил Александрович Логовенко, поруменял и умислен.
— Привет — каза ми той. — Нали не закъснях много?
— Не много — отвърнах аз. — Той те чака.
И тогава Д. А. Логовенко с възможно най-заговорннческия вид намигна на Тойво, след което пое нагоре по стълбата, като сега вече явно бързаше. Тойво присви очи и го изпроводи с недружелюбен поглед.
ДЕВЕТНАДЕСЕТИ ДОКУМЕНТ
ПОВЕРИТЕЛНО!
САМО ЗА ЧЛЕНОВЕТЕ НА ПРЕЗИДИУМА НА СВЕТОВНИЯ СЪВЕТ!
Екз. №115
Съдържание: запис на разговора, състоял се в „Дома на Леонид“ (Краслава, Латвия) на 14 май 99 година
Участници: Л. А. Горбовски, член на Световния съвет: Г. Ю. Комов, член на Световния съвет, вр.и.д. президент на сектора „Урал-Север“ на КК-2 Д. А. Логовенко. зам. директор на Харковския филиал на ИМИ
Комов: С една дума вие фактически по нищо не се отличавате от обикновения човек?
Логовенко: Разликата е огромна, но… Сега, когато седя тук и разговарям с вас, аз се отличавам от вас само по съзнанието, че не съм такъв като вас. Това е едно от моите равнища… доста изморително между другото. Нужно е да полагам усилия да бъда на това равнище, но все пак навреме свикнах, а повечето от нас вече завинаги отвикнаха от това равнище… Та сега, на това равнище, разликата може да се открие само със специална апаратура.
Комов: Искате да кажете, че на другите равнища…
Логовенко: Да. На другите равнища всичко е по-различно. Съзнанието е друго, физиологията е друга… дори обликът ни е друг…
Комов: Сиреч на другите равнища вече не сте хора?
Логовенко: Ние изобщо не сме хора. Нека не ви обърква това, че сме родени човеци и от хората…
Горбовски: Моля да ме извините, Даниил Александрович. А не бихте ли могли да ни покажете нещо… Разберете ме правилно, не бих искал да ви обидя, но засега… всичко това са само думи… Какво ще кажете, а? Нека видим някое друго равнище, ако не ви затруднявам, а?
Логовенко (весело се засмива): Моля…
(Чуват се тихи звуци, напомнящи преливащо се изсвирване, нечий неразбираем възглас, звън на счупено стъкло.)
Логовенко: Извинете, мислех, че е нечупливо.
(Пауза около десет секунди)
Логовенко: Той ли е?
Горбовскн: Н-не… Май че… Не-не, не е той. Онзи е, ей го там, седи на перваза…
Логовенко: Един момент…
Горбовски: Няма нужда, не си правете труда, убедихте ме. Благодаря ви.
Комов: Не можах да разбера какво стана. Това фокус ли беше? Аз бих…
(Във фонограмата следва празно място: липсват 12 минути и 23 секунди.)
Логовенко: …съвсем друг.
Комов: А какво общо има тук фукамизацията?
Логовенко: Възбуждането на хипоталамуса води до разрушаване на третата импулсна система. Не можехме да допуснем това, докато не се научихме да я възстановяваме.
Комов: И проведохте кампанията по приемане на Поправката…
Логовенко: Строго погледнато, кампанията проведохте вие. Но по наша инициатива, разбира се.
Комов: А „синдрома на пингвина“?
Логовенко: Не ви разбрах.
Комов: Става дума за онези фобии, които вие причинихте със своите опити… космофобиите, ксенофобиите…
Логовенко: Да-да, разбирам. Вижте, има няколко способа и методики за откриване на третата импулсна система у човека. Аз самият се уповавам на приборите, но моите колеги…
Комов: С една дума имате пръст в тази работа?
Логовенко: Разбира се! Та ние сме много малко и създаваме своята раса със собствените си ръце, в този момент, мимоходом. Допускам, че някои наши похвати ви изглеждат не съвсем морални и дори жестоки… но трябва да признаете, че нито веднъж не допуснахме да се случи нещо с необратими последици.
Комов: Да предположим. Ако не смятаме китовете.
