— Къпах те във ваната и те поих с кафе…
— Чакай малко — каза Виктор. — Ама нали и аз те къпах…
— Все едно.
— Как така — „все едно“? Мислиш, че ми е лесно да работя, след като съм те къпал в банята, а? По шест различни начина описах тази процедура и всичките нищо не струваха.
— Дай да ги прочета.
— Те са само за мъже — рече Виктор. — Освен това ги изхвърлих, нали ти казах? И изобщо — в тях имаше толкова малко патриотизъм и национално самосъзнание, че тъй и тъй не биваше на никого да ги показвам.
— Я ми кажи, ти как правиш — първо пишеш, а после прибавяш националното самосъзнание, така ли?
— Не — каза Виктор. — Отначало се постаравам националното самосъзнание да ме обземе до дъното на душата ми: чета речите на господин Президента, зубря наизуст героични саги, ходя на патриотични събрания. После, когато започна да усещам, че вече ще се пръсна, не когато започне да ми се повдига, а когато усетя, че ще се пръсна — се залавям за работа… Давай да говорим за нещо друго. Например какво ще правим утре.
— Утре имаш среща с гимназистите.
— Тя ще свърши бързо, а после?
Диана не отвърна. Беше се загледала покрай него. Виктор се обърна… Към тях идваше мокрец с цялото си великолепие: черен, мокър, с превръзка на лицето.
— Здравейте — каза той на Диана. — Голем още ли не се е върнал?
Виктор се изуми как се беше променило лицето на Диана. Като на старинна картина. Даже не беше лице от картина, а от икона. Чертите са странно застинали, да се чудиш дали е замисъл на голям майстор, или просто безсилие на занаятчия. Диана не отвърна. Тя мълчеше и мокрецът също мълчаливо я гледаше, и в това мълчание нямаше никаква неловкост — те бяха заедно, а Виктор и всички останали бяха отделно. На Виктор това никак не му хареса.
— Голем сигурно ей-сега ще дойде — високо каза оня.
— Да — рече Диана. — Седнете. Почакайте го.
Гласът й беше обикновен и тя равнодушно се усмихваше на мокреца. Сега всичко си беше както трябва — Виктор беше с Диана, а мокрецът и всички останали — отделно.
— Заповядайте — весело рече Виктор и посочи креслото на доктор Р. Квадрига.
Мокрецът седна и положи на коленете си ръцете с черни ръкавици. Виктор му наля коняк. С небрежен жест като по навик мокрецът взе чашата, разклати я нагоре-надолу, сякаш я претегляше, и отново я постави на масата.
— Надявам се, че не сте забравили? — попита той Диана.
— Да — отвърна Диана. — Да, ей-сега ще го донеса. Виктор, дай ми ключа от стаята, веднага се връщам.
Тя взе ключа и бързо се отправи към изхода. Виктор запали цигара. Какво става с теб, приятелю? — рече на себе си. Много неща взеха да ти се привиждат напоследък. Един такъв изнежен си станал, чувствителен… Ревнив. А няма смисъл. Всичко това изобщо не те засяга — всички тия бивши съпрузи и всички тия странни познанства… Диана си е Диана, а ти си си ти. Росшепер импотентен ли е? Импотентен е. Ами и тебе това те чака… Знаеше, че всичко не е толкова просто, че някаква отрова вече е проникнала в него, но си рече: достатъчно. И в момента, днес, засега успя да убеди себе си, че наистина стига толкова.
Мокрецът седеше срещу него. неподвижен и странен като чучело. От него се носеше дъх на влага и на още нещо — някаква болнична миризма. Можеше ли да ми мине през ума, че някога ще стоя с мокрец на една маса в ресторант? Прогресът, момчета, малко по малко мърда нанякъде. Или пък вече сме станали всеядни: най-сетне се осъзнали, че всички хора са равни? О, човечество, приятели мои, гордея се с вас. А вие, сър, бихте ли разрешили на дъщеря си да се ожени за мокрец?
— Казвам се Банев — представи се Виктор и попита: — Как се чувствува вашият… пострадалият? Този, който попадна в капана?
Мокрецът бързо извърна глава към него. Сякаш гледа иззад бруствер, помисли си Виктор.
— Задоволително — сухо отвърна мокрецът.
— На негово място бих подал оплакване в полицията.
— Няма смисъл — каза мокрецът.
— Защо пък? — попита Виктор. — Не е задължително да се оплаче в местната полиция, може да се обърне към окръжната…
— На нас не ни е нужно.
Виктор вдигна рамене.
— Всяко ненаказано престъпление поражда ново престъпление.
— Да. Но нас това не ни интересува.
Помълчаха. После мокрецът рече:
— Казвам се Зурзмансор.
— Прочута фамилия — вежливо каза Виктор. — Не сте ли роднина на Павел Зурзмансор? Социолога.
Мокрецът притвори очи.
— Даже не сме съименннци — каза той. — Научих, Банев, че утре ще говорите в гимназията…
Виктор не успя да му отговори. Зад гърба му някой побутна креслото и наперен баритон рече:
— Ей ти, зараза, махай се оттук!
Виктор се обърна. Над него се беше надвесил бърнестият Фламин Ювента, или как му беше името, с една дума — племенникът. Виктор се загледа в него не повече от секунда и веднага усети силно раздразнение.
— На кого говорите, млади човече? — осведоми се той.
— На вашия приятел — любезно го осведоми Фламин и отново изрева: — На тебе говоря, мокра гадино!
— Един момент — каза Виктор и стана.
Самодоволно ухилен, Фламин Ювента го гледаше отгоре надолу. Такъв един млад Голиат в спортна куртка, блестяща с многобройните си емблеми; най-обикновен наш, роден щурмфюрер, сигурна опора на нацията с гумена палка в задния джоб, страшилище за левите, десните и умерените. Виктор протегна ръка към вратовръзката му и като си придаде вид на загрижен, любопитно запита: „Къде сте се изцапали така?“ И когато младият Голиат машинално наведе глава, за да види къде се е изцапал, Виктор здраво стисна с два пръста носа му. „Оу!“ — стъписан извика младият Голиат и се опита да се измъкне, но Виктор не го пусна, а известно време старателно и с ледена наслада дърпа и усуква този нахакан здрав нос, като подмяташе: „Дръж се прилично, сополанко, племенниче, щурмоваче въшливо, кучи сине, простаче недно…“ Позицията му беше изключително удобна: младият Голиат отчаяно се опитваше да го ритне, но между тях беше креслото, младият Голиат размахваше юмруци във въздуха, но ръцете на Виктор бяха по-дълги и той продължаваше да върти, да усуква, да тегли и да мачка носа му, докато една бутилка не профуча над главата му. Тогава Виктор се огледа: като избутваше масите и събаряше креслата, към него с трясък се носеше цялата банда — бяха петима, при това двама от тях — доста едри. За миг пред очите му всичко застина като на снимка — черният Зурзмансор, отпуснат спокойно в креслото; Тедн, разперен високо над тезгяха в момента, когато го прескача; Диана с бял пакет в ръце по средата на залата; някъде назад, край вратата — свирепото мустакато лице на портиера; а съвсем близо до него — злобните мутри със зиналите уста. След това кадърът се раздвижи и започна филмът.
От първия дангалак Виктор се отърва много лесно, като го цапардоса в скулата. Той изчезна и известно време не се появи. Но другият дангалак уцели Виктор в ухото. Още някой го удари с изпъната длан в бузата, явно не беше успял да улучи гърлото му. Друг пък — дали не беше освободилият се Голиат? — се нахвърли отгоре му изотзад. Това беше най-груб и безцеремоиен уличен побой, опората на нацията. Само един от тяк владееше бокса, останалите изгаряха от желание не толкова да се бият, колкото да осакатяват: да извадят око, да разкъсат уста, да ритат в слабините. Ако Виктор беше сам, щяха да го осакатят, но отзад тичаше
