Теди, който свято тачеше златното правило на биячите по баровете — всяко сбиване да се потушава в зародиш, а отстрани се появи Диана, Бясната Диана, озъбена от омраза, неприличаща на себе си, вече без белия пакет, а с тежка дамаджана в ръце; навреме пристигна и портиерът, макар и възрастен, но ако се съди по ловкостта му, опитен войник — той действуваше с връзката ключове, сякаш тя беше ремък с щик, пъхнат в ножницата. Така че, когато от кухнята притичаха двама сервитьори, вече нямаше какво, да правят… Племенничето избяга, като забрави на масата транзистора си. Един от юнаците остана да лежи под масата — беше този, когото Диана тръшна на пода с дамаджаната, а останалите четирима Виктор и Теди буквално изнесоха от залата на юмруците си, като се насърчаваха един друг със сърцати възгласи, погнаха ги през преддверието и с ритници ги изхвърлиха през въртящата се врата. По инерция и те самите излетяха навън и едва там, под дъжда, осъзнаха пълната си победа и се поуспокоиха.
— Келяви сополанковци — каза Тели, като запали едновременно две цигари — за себе си и за Виктор. — И те навици имат вече — всеки четвъртък беснеят. Миналия път ги изтървах за малко и строшиха две кресла. А кой ще плаща? Аз!
Виктор опипваше подпухналото си ухо.
— Племенничето си отиде — рече тон със съжаление. — Така и не можах да го спипам като хората.
— И по-добре — делово каза Теди. — По-хубаво е да си нямаш вземане-даване с тоя, бърнестия. Знаеш кой му е чичо, пък и той самият е… Опора на отечеството и реда или как беше там… А ти, господин писателю, доста нахакан си станал, я как млатиш. Помня какво хилаво хлапе беше — като те плеснеха, под масата се завираше. Браво!
— То такава ми е професията — въздъхна Виктор. — Последица от борбата за съществуване. У нас нали знаеш как става — всички се нахвърлят върху един. А господин Президента е за всички.
— Ама и до бой ли стигате? — простодушно се учуди Теди.
— А ти как мислиш! Като напишат за тебе хвалебствена статия, че не си бил пропит от националното самосъзнание, и тръгваш да търсиш критика, а той вече е с компания — и всички са едни такива млади буйни и сприхави здравеняци, деца на Президента…
— Не може да бъде — влезе му в положението Теди. — И как свършва цялата работа?
— Различно. Кога добре, кога зле.
Пред входа спря джип, вратите се отвориха и като се прикриваха под едно наметало, под дъжда излязоха младият мъж с големите очила и куфарчето, придружен от върлината. Някак професионално, с много голям интерес върлината наблюдаваше как портиерът изхвърля през въртящата се врата последния побойник, който още не беше дошъл съвсем на себе си. „Жалко, че го нямаше този — прошепна Теди, като посочи с очи върлината. — Виж, той е майстор! Не е като твоите критици. Този е професионалист, ясно ли ти е?“ „Ясно ми е“ — също шепнешком му отвърна Виктор. Младият мъж с куфарчето и върлината притичаха в ситен тръс покрай тях и се шмугнаха във входа. Голем щеше да ги последва, без да бърза, и вече се усмихваше отдалеч на Виктор, но на пътя му се изпречи господин Зурзмансор с белия пакет под мишница. Той полугласно му рече нещо, след което Голем престана да се усмихва и се върна в колата. Зурзмансор се вмъкна на задната седалка и джипът потегли веднага.
— Ех! — каза Теди. — Напразно се бихме, господин Банев. Хората заради него кръвта си проливат, а той се качи в чужда кола и замина.
— Не говори така, Теди — рече Виктор. — Остави болния и нещастен човек, днес е той, утре можеш да бъдеш ти. Ние с тебе сега ще отидем и ще си пийнем, а него го откарала в лепррзариума.
— Знаем ние къде го откараха! — не се примири Теди. — Ех, писателю, нищо не разбираш от нашия живот.
— Откъснал съм се от нацията, я?
— Не знам дали от нацията или не от нацията, ама от нашия живот нищо не разбираш. Я поживей малко при нас и ще видиш: колко години вече дъждове валят, на полето всичко изгни, децата ги изтървахме, разхайтиха се… Абе какво да ти разправям — знаеш ли, че в града нито една котка не е останала и сега от мишки не можем да се отървем… Еех! — махна с ръка той. — Давай да вървим!
Върнаха се в преддверието. Портиерът вече беше заел своя пост и Теди го попита:
— Е? Много ли изпотрошиха?
— Ами — отвърна портиерът. — Можем да смятаме, че ни се размина. Един лампион са счупили, стената са оплескали, ама аз на тоя… на последния му прибрах парите. Ето ги на, вземи ги!
Като броеше в движение парите, Теди влезе в ресторанта. Виктор го последва. В залата отново цареше спокойствие. Младият мъж с големите очила и върлината вече скучаеха пред бутилка минерална вода, като меланхолично поглъщаха типовата вечеря от менюто. Диана седеше на предишното си място, много живнала и много красива, и дори се усмихваше на заелия своето кресло доктор Р. Квадрига, когото обикновено не може да търпи. Пред Р. Квадрига имаше бутилка ром, но той все още беше трезвен и затова изглеждаше странно.
— Честита Виктория — мрачно прнветствува той Виктор. — Съжалявам, че не присъствувах на всичко поне като мичман.
Виктор рухна в креслото.
— Ама че красиво ухо — рече Р. Квадрига. — Как успя да се сдобиеш с него? Като гребен на петел е.
— Коняк! — настойчиво помоли Виктор и Диана му наля коняк. — На нея и само на нея съм задължен за своята Виктория — посочи той Диана. — Плати ли за дамаджаната?
— Тя не се счупи — каза Диана. — Ти за каква ме мислиш? Ама как се строполи оня! Боже мой, колко красиво се свлече на земята! Де всичко да ставаше така…
— Да започваме — мрачно каза Р. Квадрига и си наля пълна чаша ром.
— Търкулна се като манекен — рече Диана. — Като кегла… Виктор, ти успя ли да останеш здрав и читав? Видях как те ритаха.
— Най-важното е здраво и читаво — отвърна Виктор. — Специално го кътах.
Доктор Р. Квадрига шумно изсмука последните капки ром от чашата, също както каналът на мивката изсмуква остатъка от водата след измиването на съдовете. Очите му веднага станаха сънливи.
— Ние се познаваме — побърза да каже Виктор. — Ти си доктор Рем Квадрига, а аз съм писателят Банев.
— Престани — рече Р. Квадрига. — Съвсем трезвен съм. Но ще се напия до козирката. Това е единственото, в което съм сигурен сега. Не можете да си представите, но когато дойдох тук преди половин година, не слагах дори капка в устата си. На мен ми е абсолютно забранено да пия, а сега пия по двайсет и четири часа в денонощието… Абсолютно на никого не съм потребен. Такова нещо не ми се беше случвало. Дори писма не получавам, защото старите ми приятели са прибрани без право на кореспонденция, а новите са неграмотни…
— Не ща да слушам никакви държавни тайни — каза Виктор. — Аз съм неблагонадежден.
Р. Квадрига отново напълни чашата си и взе да пие рома на малки глътки, като изстинал чай.
— Така действува по-добре — заяви той. — Опитай, Банев. Един ден ще ти потрябва… Няма защо да ме гледате по този начин! — внезапно се обърна разгневен към Диана. — Ще ви моля да прикривате малко чувствата си! А ако не ви харесва…
— Я по-тихо, по-тихо! — каза Виктор и Р. Квадрига се умърлуши.
— Те изобщо не разбират какво става в душата ми — жално рече той. — Никой. Само ти нещичко разбираш. Само ти винаги си ме разбирал. Ама си много груб, Банев, и винаги си ме наранявал. Целият съм в рани… Те сега се страхуват да ме ругаят, сега само ме хвалят. Щом ме похвали някой мерзавец, в душата ми се отваря рана. Похвали ли ме друг мръсник — друга рана се отваря. Но сега всичко това е минало. Те още нямат представа… Знаеш ли какво, Банев! Тази жена с теб е прекрасна… Моля те… Помоли я да дойде при мен в ателието… Не бе, глупак! Като модел! Нищо не разбираш, та аз десет години търся такъв модел…
— Трябваш му за алегорична картина — обясни Виктор на Диана. — „Президента и Вечно младата нация“…
— Глупак — тъжно рече доктор Р. Квадрига. — Всички мислите, че се продавам… Е, вярно, имаше такова нещо! Но аз вече не рисувам президенти… Искам да направя автопортрет! Разбираш ли?
— Не — призна си Виктор. — Не разбирам. Искаш да нарисуваш свой портрет с Диана, така ли?
