говорите?
— Не го казвам аз — рече Павор. — Това е гласът на нацията. Вокс попули. Котките избягаха от града, а децата боготворят мокриците, скиторят при тях в лепрозариума, по цели дни и нощи постоянно са там, изтърваха ги, никого не слушат. Крадат пари от родителите си и купуват книги… Разправят, отначало родителите много се радвали, че децата не си късат панталоните, като се катерят по оградите, а мирно и тихо си седят вкъщи и си четат книжки. Още повече че времето е лошо. Но сега вече всички виждат докъде се стигна и кой с виновен за това. Ама се боят от мокриците както едно време и само си дерат гърлата подире им…
Гласът на нацията, помисли си Виктор. Гласът на Лола и на господин кмета. И друг път сме чували този глас… Котки, дъждове, телевизори. Някой бил зажаднял за кръвта на християнските младенци…
— Не разбирам — каза той. — Сериозно ли говорите или просто ей така, от скука си чешете езика?
— Не аз казвам тези неща! — проникновено рече Павор. — Така се говори в града.
— Как се говори в града аз знам. — рече Виктор. — А вие самият какво мислите?
Павор повдигна рамене.
— Така става в живота — мъгляво рече той. — Във всяко празно бръщолевене има по малко истина. — Той вдигна очи над кърпата и погледна Виктор. — Не ме мислете за идиот. По-добре си спомнете децата: виждали ли сте другаде такива деца? Или поне толкова много на едно място?
Да, помисли си Виктор, такива деца… Котките са си котки, но този мокрец в залата не ми изглеждаше да се е свил като котка в дъждовно време. Казват понякога: лице, озарено отвътре. Тъкмо такова беше лицето на Ирма. А когато разговаряше с мен, лицето й беше озарено, или по-скоро — осветено само отвън. А с майка си тя изобщо не разговаря, само понякога благоволява, погнусена, да й подметне нещо презрително. Ако всичко това е вярно, ако всичко това е истина, а не мръсни дрънкацици, то тогава тази работа е изключително нечистоплътна. Какво искат те от децата? Та те са болни хора, обречени… И изобщо каква е тази свинщина да настройваш децата срещу родителите, дори срещу такива родители, като мен и Лола. Не ни стига господин Президента: нацията стои много по-високо от кръвното родство, ваш баща и ваша майка са Легионите на свободата и момчето отива в най-близкия щаб да съобщи, че баща му нарекъл господин Президента странен човек, а майка му казала, че походите на Легиона ще разорят страната. Отгоре на това сега се появява някакъв черен, мокър чичко и без много да му мисли, заявява, че твоят баща е пияно говедо без капка мозък в главата, а майка ти е глупачка и курва. Дори да предположим, че всичко това е вярно, пак си е свинщина, защото не бива да се прави по този начин, не е тяхна работа да си пъхат носа в този батак, не те отговарят за нас и никой не ги е молил да се занимават с такова просвещаване. Това е някаква патология… Ако изобщо е просвещаване. А ако е нещо още по-лошо? Малките деца започват с розовите си устнички да чуруликат за прогреса страшни, жестоки неща, без да знаят какво чуруликат, но още от най-ранна възраст свикват с интелектуалната жестокост, с най-страшната жестокост, която изобщо може да се измисли, а онези, намотали черните си превръзки около своите лющещи се лица, стоят зад сцената и дърпат конците… и значи няма никакво ново поколение, а това е все същата стара и мръсна игра на марионетки и аз съм бил два пъти по-голямо магаре, когато се вцепених днес на сцената… Колко гадна и отвратителна прищявка е нашата цивилизация…
— …който има очи да види — продължаваше Павор. — Нас не ни пускат в лепрозариума. Бодлива тел, войници — това го разбирам. Но някои неща могат да се видят и тук, в града. Виждал съм как мокриците разговарят с децата и как се държат в такива случаи децата, как изведнъж се превръщат в ангелчета, а речеш ли да попиташ някое как да стигнеш до фабриката, то се изпълва с презрение към теб от главата до петите…
Нас не ни пускат в лепрозариума, мислеше си Виктор. Оградили са го с бодлива тел, а мокриците се разхождат свободно из града. Но да не би пък Голем да е измислил всичко това… Ама че подлец е тоя Баща на нацията. Виж ти какъв мръсник! Значи и в това има пръст. Най-добрият приятел на децата… Много е вероятно, съвсем в негов стил е. А знаете ли, господин Президент, на ваше място бих се опитал да разнообразя похватите си. Прекалено лесно стана човек да различи сянката ви сред всички други сенки. Бодлива тел, войници, пропуски — значи това е работа на господин Президента; значи непременно тук се върши някаква низост…
— За какъв дявол са поставили бодлива тел?
— А аз откъде да знам? — каза Павор. — По-рано там никога не е имало бодлива тел.
— Значи преди сте ходили там?
— Защо? Не съм ходил. Та аз да не съм първият санитарен инспектор тук… пък и работата изобщо не е в бодливата тел, малко ли бодлива тел има на този свят. Децата там ги пускат да влизат свободно и мокриците ги пускат да си излизат свободно, не пускат само такива като мен и вас — ето това е странно.
Не, все пак Президента няма пръст в тази работа, помисли си Виктор. Президента да кара някого да чете Зурзмансор, пък и Банев отгоре на това — някак не ми изглежда реално. И тази идеология на разрушението… Ако аз бях написал такова нещо, щяха да ме разпнат. Мътна работа, много мътна работа… И нечиста… Да взема да попитам Ирма, помисли си. Просто ще я попитам и ще видя какво ще направи… Между другото, и Диана трябва нещо да знае…
— Вие май не ме слушате? — попита Павор.
— Извинявайте, бях се замислил.
— Казвам, че не бих се учудил, ако градът вземе мерки. При това, както е редно за един град — твърди мерки.
— И аз не бих се учудил — промърмори Виктор. — Няма да се учудя дори ако на мен ми се прииска да взема някои мерки.
Павор стана и отиде до прозореца.
— Ама че време — тъжно рече той, — да можех да се махна оттук… Ще ми дадете ли някоя книга, или няма?
— Тук нямам никакви книги — каза Виктор. — Всичко, което взех със себе си, е в санаториума… А вие как мислите, за какво им са на мокриците нашите деца?
Павор повдигна рамене.
— Та те са болни хора — отвърна той. — Откъде да знаем? Ние с вас нали сме здрави.
На вратата се почука и влезе Голем, тромав и мокър.
— Попитайте Голем — предложи Павор. — Голем, защо им са на мокриците нашите деца?
— Вашите деца ли? — учуди се Голем, докато разглеждаше внимателно етикета на бутилката джин. — Вие имате ли деца, Павор?
— Павор твърди — обясни Виктор, — че вашите мокрици настройват децата в града срещу родителите. Вие какво знаете по този въпрос, Голем?
— Хм… — започна Голем. — Къде държите чистите чаши? Аха… Мокриците настройват децата, а? Какво толкова има… Не са нито първите, нито последните. — Както беше с наметалото, той се тръшна на леглото и помириса джина в чашата. — И защо в наше време някой да не настройва децата срещу родителите, след като белите ги настройват срещу черните, жълтите ги настройват срещу белите, а глупавите — срещу умните… Всъщност какво толкова ви учудва?
— Павор твърди — повтори Виктор, — че вашите болни се шляят из града и учат децата на разни странни работи. И аз забелязах нещо такова, макар засега нищо да не твърдя. Така че на нищо не се учудвам, а просто ви питам: вярно ли е всичко това или не?
— Доколкото знам — отвърна Голем и си сръбна от чашата, — мокриците открай време имат абсолютно свободен достъп до града. Не знам какво имате предвид, когато казвате, че учели децата на разни отвратителни неща, но може ли да попитам вас, родения по тези места, позната ли ви е играчката, наречена „сърдития пумпал“?
— Естествено — рече Виктор.
— Имали ли сте такава играчка?
— Е, аз, разбира се, нямах… но, спомням си, децата имаха… — Виктор се замисли. — Да, наистина. Момчетата казваха, че този пумпал им го подарил някакъв мокрец. Това ли имате предвид?
— Да, тъкмо това. И „вещателя на времето“, и „дървената ръка“…
— Пардон — рече Павор. — Бъдете така добри да обясните на пришълеца от столицата за какво си
