говорят кореняците?
— Не бива да знаете — каза Голем. — Това не влиза във вашата компетенция.
— Откъде знаете какво влиза и какво не влиза в моята компетенция? — попита Павор с обидена физиономия.
— Знам — рече Голем. — Досещам се, защото така ми се иска… И престанете да лъжете. Нали се опитвахте да купите от Теди „вещателя на времето“, така че прекрасно знаете за какво става дума.
— Вървете по дяволите — капризно рече Павор. — Не говоря за „вещателя“…
— Чакайте, Павор — нетърпеливо каза Виктор. — Голем, вие не ми отговорихте на въпроса.
— Така ли? А на мен ми се стори, че ви отговорих… Вижте какво, Виктор, мокриците са тежко и безнадеждно болни хора. Страшно нещо е това генетичната болест. Но в същото време добрината и умът им са непокътнати, така че не бива да се задяваме с тях.
— Че кой ги задява?
— А нима вие не ги задявате?
— Засега не. Засега дори правя тъкмо обратното.
— Е, тогава всичко е наред — каза Голем и стана. — Тогава да вървим.
Виктор се опули.
— Къде да вървим?
— В санаториума. Аз отивам в санаториума, а като гледам, и вие се канете да тръгвате нататък. Пък вие, Павор, бързо вървете в леглото. Стига сте разнасяли този грип.
Виктор погледна часовника си.
— Не е ли рано? — рече той.
— Както искате. Обаче имайте предвид, че от днес спряха автобуса до санаториума. Не е рентабилен.
— А не може ли първо да обядваме?
— Както искате — повтори. Голем. — Аз никога не обядвам. И вас не съветвам да обядвате.
Виктор опипа корема си.
— Да — каза той. После погледна Павор. — Май ще тръгвам.
— А мен какво ме засяга? — рече Павор. Той беше обиден. — Само ми донесете нещо за четене.
— Непременно — обеща Виктор и взе да се облича. Когато се качиха в джипа, под прогизналия брезент, във влажната, просмукала от вонята на тютюн, бензин и лекарства каросерия, Голем каза:
— Вие от намек не разбирате ли?
— Понякога — отвърна Виктор. — Когато знам, че някой ми намеква нещо. Защо?
— Тогава обърнете внимание — намеквам ви да престанете да дрънкате.
— Хм — промърмори Виктор. — И как трябва да я разбирам тази заповед?
— Като намек. Престанете да си чешете езика.
— С удоволствие — рече Виктор и замълча замислен.
Прекосиха града, отминаха завода за консерви, продължиха през пустия градски парк — занемарен, посърнал, полуизгнил от влагата, префучаха покрай стадиона, където сплесканите с кал „Братя по разум“ упорито бъхтеха набъбналата топка с набъбналите си футболни обувки, и излязоха на шосето, което водеше към санаториума. Изведнъж през пелената на дъжда пред очите им се ширна мократа степ, равна като тепсия, някога суха, изпепелена, осеяна с бодли, а сега бавно превръщаща се в тинесто мочурище.
— Вашият намек — каза Виктор — ми напомня един разговор, един мой разговор с негово превъзходителство господин референта на господин Президента по въпросите на държавната идеология. Негово превъзходителство ме извика в своя скромен кабинет — трийсет на двайсет метра — и запита: „Виктоар, искате ли както досега да имате парче хляб с масло?“ Естествено отвърнах положително. „Тогава престанете да дрънкате!“ — гракна негово превъзходителство и ме отпрати, като махна с ръка.
— А всъщност какво е имал предвид?
— Негово превъзходителство намекваше за опитите ми да си акомпанирам на банджо в младежките клубове.
Голем го погледна под око с премрежен поглед.
— А откъде сте толкова сигурен, че не съм доносник?
— Не съм сигурен — възрази Виктор. — Просто не ми пука. Освен това днес никой не казва „доносник“ — това е архаизъм. Днес всички културни хора казват „ухо“.
— Не виждам никаква разлика — каза Голем.
— На практика и аз също — рече Виктор. — И така, няма да си чешем езиците. Вашият пациент оздравя ли?
— Моите пациенти никога не оздравяват.
— Та вие имате прекрасна репутация! Но аз питам за онзи, горкия човечец, дето попадна в капана. Кракът му как е?
Голем помълча, а после рече:
— Кого от всички тях имате предвид?
— Не ви разбирам — каза Виктор. — Естествено този, който се беше заклещил в капана.
— Те бяха четирима — поправи го Голем, като се взираше в пътя, залят от пороя. — Единият се улови в капана, другия вие го мъкнахте на гърба си, третия го откарах с джипа, а заради четвъртия тогава започнахте онова безобразие — сбиването в ресторанта.
Виктор, стъписан, млъкна. Голем също мълчеше. Той караше джипа умело, заобикаляйки многобройните дупки по стария асфалт.
— Е-е, не се напъвайте чак толкова — каза накрая. — Пошегувах се. Беше все един и същ и кракът му заздравя още същата нощ.
— И това ли е шега? — попита Виктор. — Ха-ха. Сега ми стана ясно защо вашите болни никога не оздравяват.
— Моите болни — възрази Голем — никога не оздравяват по две причини: първо, като всеки порядъчен лекар аз не мога да лекувам генетични болести. И, второ, те самите не желаят да оздравеят.
— Виж ти колко интересно! — усъмни се Виктор. — Досега съм чувал такива неща за тези ваши мокрици; че, ей богу, вече съм готов да вярвам на всичко: и за дъждовете, и за котките, и в това, че натрошената кост може да зарасне за една нощ.
— И за котките ли? — попита Голем.
— Ами да — отвърна Виктор. — Знаете ли защо в града не е останала нито една котка? Мокриците са виновни. Теди се е видял в чудо от мишки… Защо не посъветвате мокриците да изведат от града и мишките?
— Ала Хамелнския ловец на плъхове? — възкликна Голем.
— Да — лекомислено потвърди Виктор. — Тъкмо като него.
После си спомни как свършила историята с Хамелнския ловец на плъхове.
— Нищо смешно няма — рече той. — Днес говорих в гимназията. С очите си видях децата. И станах свидетел как те посрещнаха някакъв мокрец. Така че изобщо няма да се учудя, ако един прекрасен ден на градския площад се появи мокрец с акордеон и отведе децата на другия край на света.
— Няма да се учудите — бавно рече Голем. — А какво друго ще направите?
— Не знам… Може да му взема от ръцете акордеона.
— И сам да засвирите?
— Да — въздъхна Виктор. — Така е наистина. Няма с какво да привлека тези деца, днес го разбрах. А интересно с какво ги привличат те?
— Виктоар, престанете да дрънкате — посъветва го Голем.
— Щом искате — спокойно се съгласи Виктор. — Вие много старателно и понякога доста умело, а друг път несръчно се стараете да заобикаляте моите въпроси. Забелязах това и мисля, че постъпвате глупаво. Така или иначе вече знам много неща, а вие пропускате възможността емоционално да обагрите в изгодна за вас светлина тези факти.
— Като лекар съм длъжен да пазя професионалната тайна! — рече Голем. — И освен това, нищо не знам. Мога само да се досещам за някои неща.
Той намали скоростта. Отпред, зад пелената на дъжда, се появиха някакви фигури, застанали насред
